Битие

… и след това беше отхвърлена, понеже всички най-горни касти обединиха сили срещу нея. А днес? Всички знаеха, че Голямата сделка е мимолетна мярка, която трябваше да спечели време или малко мир, та обещаваните техночудеса да възкресят оптимизма. И някои от тях се появиха! Само че всяко ново постижение допринасяше още за бъдещия шок и пораждаше все по-настоятелни призиви за масово отхвърляне. Всички социални модели, дори евтините двегодишни версии, които човек можеше да си свали безплатно от Мрежата, показваха краха на Голямата сделка след около половин десетилетие. Тоест, че този път само истината и прозрачността няма да са достатъчни.

Артефактът можеше да избере за появата си и по-подходящ момент. Всъщност почти всеки друг момент беше за предпочитане.

„Защо не е бил открит от някой по-ранен астронавт? — запита се Джералд. — Например през шеметните дни на програмата «Аполо». Или през богатите периоди в началото на този век, когато всички бяха спокойни и все още имаше предостатъчно ресурси, за да не се хванем за гушите?

Дори онези оптимисти, които очакват само добри неща след включването ни в някаква междузвездна общност — предлагаща единствено мъдрост и технологии, — знаят, че ще има разкол и болка. А междувременно онези, които вече разполагат с властта, ще извадят какви ли не доводи, за да убеждават всички, че подобна промяна е опасна.“

— Освен това има и други проблеми, свързани със сигурността — добави Емили. — Двамата с Тайгър разработихме някои теории за хаотичния начин, по който съществата от Артефакта общуват с нас. Става въпрос за така наречения Ефект на сбирщината.

Генадий Горосумов, ксенобиологът на екипа, откъсна поглед от холотръбата с моделите си — растящи симулации на всички различни видове извънземни, които се бяха появили досега в Артефакта; опитваше се да ги проучи, като подлагаше на вивисекция архетипни копия, основани единствено на външния вид — и бутна купчина скелетни останки към един поднос. Изградени изцяло от светлина, те бързо се събраха в модел на подобния на кентавър извънземен.

— Това вече е интересно. Как обясняваш цялото това тяхно бутане и блъскане? Сякаш нямат представа за ред или сътрудничество, още по-малко за редуване или вежливост! Дори когато се случи да се обединят в група, за да говорят разбираемо, това е само временно. Макар целият този очарователен хаос да ми напомня за родния ми град, не мога да кажа, че говори добре за тази галактическа цивилизация, към която сме поканени да се присъединим. А и не ни дава особена възможност да задаваме повече от един въпрос.

— Точно това може да е целта им — отвърна Емили.

И когато погледите на всички се насочиха към нея, кимна наляво.

— Нека Тайгър да обясни.

Джералд и останалите се обърнаха към края на заседателната маса, където триизмерен екран показваше лице, съчетаващо много от приятните черти на прекрасна жена с муцуната на котка, в това число меката кожа на ивици и малките остри зъби, които блестяха, когато се усмихваше. Усмивка, която те караше да се радваш, че изкуственото създание е на твоя страна. Или най-малкото, че е програмирано да емулира някой, който те харесва.

— Трябва да имаме предвид, че Ефектът на сбирщината може да е за заблуда — отбеляза виртуалният индивид. — Начин да ни накарат да продължаваме да говорим и да им предоставим куп информация за себе си, докато те не казват почти нищо в замяна.

Джералд беше попадал на тази теория и преди из тресавищата на безброй дискусионни групи.

— Тоест те са много по-сплотени, отколкото изглеждат? И го правят нарочно, за да ни объркат?

— Може пък да няма никакви те.

Каза го Хайхон Мин, който наскоро се бе присъединил към екипа в качеството си на нов представител на Велики Китай. Почти не се беше обаждал, откакто бе сменил приятеля на Джералд, бившия астронавт Ван Куанген. Но когато го правеше, при това от името на водещата сила на Земята, бе по-добре да се вслушват в думите му.

— Какво имате предвид?

Хайхон Мин свали очилата, с които поддържаше с началниците си в Пекин постоянна връзка, изолирана от основния видеоканал.

— Имам предвид, че цялото това бурно многообразие може да е смущаващо, но не е ли в същото време и не окуражаващо? В края на краищата какво ни плаши най-много в една голяма галактическа цивилизация? След като стане ясно, че никой няма да ни напада или избива, какво следва в списъка на големите тревоги?

Останалите членове на комисията се замислиха. Накрая Рамеш Триведи от Индуистката общност промърмори:

— Еднаквостта. Конформизмът. Изискването малките и слаби новаци като нас да спазват строги правила, подобаващи на дъното на установената йерархия. Настояването да променим традициите си, законите и начина си на живот, за да отговорим на някакъв древен модел, който не е наш. Това бихме намерили за почти толкова смазващо и ужасно, колкото и една открита инвазия — страх, потвърден от собствената ни история при контактите между различни култури тук, на Земята.

— Като по времето, когато европейците са настоявали азиатците да използват маси и столове ли? Ножове и вилици? Сапун и електричество? — иронично попита Емили. Рамеш обаче не се хвана на въдицата, а се усмихна и поклати глава.

— Знаете, че има много по-лоши наложени неща. Епизоди на културно доминиране, които са болезнени, жестоки, деморализиращи и ограничаващи. И в случая говорим за отношения между човешки племена! Дори добронамереният процес на присъединяване, при който независими страни влизат в ЗС или АС… те трябва да променят много от законите и обичаите си, за да се впишат в конфедерация, в чието създаване не са участвали. Дори този лек процес е унизителен. Колко по-лошо би било едно влизане в междузвездно общество, което ни принуждава да се адаптираме към цивилизация, съществуваща от милиони години? Това е ужасът, за който говори Хайхон Мин.

Джералд погледна китайския представител. Сигурен беше, че Рамеш не е уцелил точно десетката, но въпреки това Хайхон Мин запази загадъчно и безстрастно мълчание и остави Рамеш да продължи.

— Това е причината толкова много хора да намират блъсканицата и бъркотията сред съществата от Артефакта за… окуражаваща. Може би дори за симпатична. Тя намеква, че на никой индивид или група не е наложено строго еднообразие. Ще сме свободни да избираме най-различни начини на поведение, да общуваме с партньори и съперници и да запазим много от онова, което ценим от собственото си минало. И да, аз също се чувствам окуражен от всичко това.

Само че след тези думи Рамеш се намръщи.

— Но колегата от Народното министерство на науката не приема тази утеха така лесно, нали? А Емили е дори още по-подозрителна и кисела! Е, нека позная какво мислите. Смятате, че цялата тази мила блъсканица, бъркотия и ръгащи се с лакти извънземни е постановка? Че може да е изфабрикувана, за да ни подлъже?

Хейхон Мин кимна.

— Просто се опитвам да взема предвид всички възможности, доктор Триведи. Всички така наречени представители на десетки различни извънземни раси, които видяхме, може да са фалшификат. Най-обикновени кукли, които изчезват, преди да успеем да ги разгледаме достатъчно внимателно. Ами ако ефектът е търсен нарочно? Ако всички тези извънземни са измислени от едно същество с една-единствена цел? Не само да протакат и да отклоняват неудобни въпроси, но и да ни създадат впечатлението за пъстро, шумно, но мирно разнообразие? Именно онова, което би могло да ни размекне и да успокои мнозина от нас?

„Мнозина от нас… но не всички“ — помисли Джералд. Устата му почти се отвори да отбележи това — но само почти. Всичките му инстинкти крещяха, че извънземните наистина са отделни същества, много различни и доста буйни, със свои собствени намерения и цели, които евентуално си противоречат в контекста на компактната им вселена. „Но от друга страна… именно човешките ми инстинкти може да са нещото, което един свръхразвит извънземен ИИ бързо би могъл да се научи да манипулира.“ По същия начин, по който някой умел филмов екип може да спечели милиони почитатели и хипнотично да ги накара да вярват в измислените герои на последните минисериали, предлагащи пълно потапяне на зрителя в обстановката.