Битие

30.

Пътят навътре

Шунтът причини странен тип агония. Най-лошата, откакто експлозията на цепелина бе превърнала тялото й в изпечена черупка.

Дори самата дума беше някак болезнена, защото бе подвеждаща. Подобно на другите журналисти от новото поколение, Тор не харесваше кашавата неточност на по-ранните кореспонденти, склонността им към прекомерно опростяване и блудкави метафори. Та за да бъдем по-точни, „шунтът“, който поставяха докторите и техниците в мозъка й, не беше само тръба или жица. Състоеше се от над десет хиляди отделни пътища, които започваха като малки дупчици, пробити в черепа й. След това миниатюрни автомати прогаряха път навътре. Движеха се внимателно. Свеждаха до минимум пораженията на крехките аксони, дендрити и невронни струпвания, където сновяха калциеви йони и минаваха електрохимични импулси, участващи в огромната постоянна вълна на съставното човешко съзнание. Като заобикаляха доколкото е възможно всичко това, микроскопичните машини продължаваха навътре благодарение на гигантските астроцити и ги използваха като обемисти коридори: всеки малък пълзач теглеше след себе си тънка нишка, докато не достигнеше до крайната си цел — някой добре известен център на общуване, зрение или двигателен контрол.

Тор бе благодарна, че в човешкия мозък няма рецептори за болка. Поне така я уверяваха докторите с тънки гласчета, които преминаваха през остатъците от слуховата й система — онези части, които не бяха изгорени при експлозията. Всъщност пълзящите нанороботи не би трябвало да предизвикат абсолютно никакви явни реакции, докато си проправяха път към предварително зададените позиции в зрителния й център, малкия мозък, предния цингулат, левия темпорален лоб… и до куп други важни центрове, пръснати из сложно нагънатата мозъчна кора. Тоест докато не бяха готови да започнат истинската си работа — да тестват и проверяват, да установяват стари връзки и да създадат нови, които биха могли да й позволят да вижда отново, дори един вид да чува и да говори.

И може би… ако е рекла науката… дори да се движи, да ходи и…

По-добре обаче беше да не храни толкова много надежди. Затова Тор започна клинично да си представя ставащото в главата й. Въображението показваше машините като доброжелателна армия проникващи игли или микроскопични кърлежи, които неуморно пълзяха навътре, пробиваха си път през всички прегради на благоприличието, за да проникнат в санктума, който някога е бил абсолютно недосегаем. Или толкова недосегаем, колкото може да бъде каквото и да било в този модерен свят.

А после, след като достигаше целта си, всеки малък робот започваше да ръчка! Да мушка и бута върховете на отделни дендрити, понякога без никакъв резултат, понякога предизвиквайки моментални реакции — искра „светлина“… сърбеж в палеца на левия крак… миризма на печени кедрови ядки… внезапен копнеж отново да види Дафи, кучето от детството й.

Реакцията на Тор бе дезориентация и дори гадене; не след дълго усети топли обратни течения — несъмнено упойки, целящи да поддържат тялото й спокойно, а ума буден, а докторите започнаха да я разпитват за всяко възприятие и усещане.

Раздразнена от брътвежа им, тя за момент си помисли дали да не откаже да им съдейства. Този импулс обаче не продължи дълго. „Сякаш ще ми позволят да откажа.“ Пък и за да го направи, за да ги накара да млъкнат, трябваше да каже нещо, да изрази желанията си по някакъв разбираем начин, при това не с морзовата азбука. Дотогава щеше да бъде смятана за неспособна да се грижи за себе си, за подопечна на щата и на застрахователите на компанията й, лишена от каквито и да било права да ги накара да се разкарат!

Затова Тор започна да трака с кучешки и предни зъби, отговаряйки на прости въпроси — определяше „ляво“ и „дясно“, „горе“ и „долу“, когато започнаха да се появяват светли петънца, предизвикани от сондите, които стимулираха различни части от зрителния й център. И скоро нещата, които отначало бяха безформени петна, започнаха да се разделят на все по-малки пиксели, тънки лъчи или наклонени щрихи, които се пресичаха… докато някакъв компютър постепенно усвояваше шифъра на уникалния й начин на виждане.

„Чувала съм, че всеки бил различен. Вътрешните ни образи маркират същата реалност, която виждат и другите хора — същите улични светлини, билбордове и тъй нататък. Всеки твърди, че вижда една и съща среда. Всички наричаме небето «синьо». И въпреки това самото виждане, начинът, бил различен за всеки човек. Мозъците ни не са планирани логически. Те се развиват. И в този смисъл всеки от нас представлява отделен вид.“

Осъзна, че рецитира, сякаш се обръща към виртпубликата си! Съставя ясни изречения, макар че — засега — нямаше субвокален предавател, който да предаде думите й на света. Или дори в стаята. Явно, че навикът, този понякога скъп приятел, я вкарваше отново в ролята на репортер и разказвач. И въпреки че нямаше публика, която да я оцени, тя все пак изпитваше удоволствие и гордост, че оформя завършени изречения. Че описва случващото се. Така получаваше известно усещане за сила сред цялото това пълно безсилие.

„Част от мен оцеля непокътната. Може би по-добрата част.“

Не че оставаше напълно самотна. Наоколо бяха хората специалисти и компютърните съветници, наети от „Медиякорп“ да се грижат за тяхната суперзвезда. И за да не се почувства нито за миг изоставена в мрака, тук бе гласът и на тълпата — умната тълпа, която бе призовала на борда на „Духът на Хула Виста“. Непрекъснато беше до нея… макар отделните й членове да идваха и да си отиваха. Всеки път, когато болницата го позволяваше по време на честите почивки и часове за свиждане, този съставен глас неизменно се връщаше, за да й прави компания, да й чете или да я държи в течение със събитията.

„Какво бих направила, ако имах по-сериозно мозъчно увреждане?“ — запита се тя. Например нараняване, което изключва слуховите й възприятия? Гласовете в главата й я поддържаха нормална. Те бяха връзката с реалния свят.

И тъй, между отделните процедури, когато зъбът започваше да я боли от милион почуквания за „да“ и „не“, помагайки за идентифицирането на пръснатите сегменти от възстановяващия се мозък, тя получаваше и подробна информация за новините. Естествено, това включваше и всеобщия интерес към камъка от космоса — Обекта на Ливингстън. Имаше обаче и съобщения за трескавото издирване на саботьорите на цепелина. Онези, които бяха убили горкия Уорън и я бяха докарали до това състояние, затворена в животоподдържащ пашкул.

Преките й спомени от този епизод бяха малко мъгляви — травмите често не допускат ярки спомени за някое разтърсващо събитие. Спомняше си Уорън като серия отделни впечатления… наред с образи на катедрала с високи цветни колони, които се издуваха и туптяха застрашително. Несъмнено част от това бе само визуална реконструкция, основаваща се на неща, които са й били казани за собствените й доблестни действия.

Всъщност най-ранната ясна картина, придобила форма в зрителния й център — първата, съставена не от прости геометрични форми, — се разлюля и най-сетне се превърна в първа страница на „Гардиън“, виртвестника с най-висок рейтинг на „Медиякорп“. На нея се виждаше трептяща анимирана картина, показваща цепелина — ранен, със зейнала горяща горна част. Жестоко пострадал, но все още горд и стремящ се към небето. Под него се виждаха точици — явно пътниците, които се изсипваха от спасителните тръби и изчезваха на безопасни места.

„Е, не е толкова исторически драматично като документалния филм за «Хинденбург». Но въпреки това гледката си я бива.“

До кратката анимация имаше още нещо. Без очи, които да се движат физически, й бяха нужни известни усилия, за да насочи конуса на вниманието си към онова, което се намираше отдясно… и още няколко секунди съсредоточаване, преди изображението да се проясни. И най-неочаквано тя разпозна собственото си лице.

„Или по-скоро бившето ми лице. Никога вече няма да го видя в огледалото. Нито пък някой друг.“ Странно, но точно сега тези неща изобщо не й се струваха важни. Не и когато се сравняваха с нещо много по-просто.