Пейзажите на времето

— Смея да заявя, че моите стаи не са се променили особено. Живописната гледка към реката и мухлясването на всичките ми дрехи от влагата… — Той се отърси от носталгичното си настроение. — Скоро трябва да се връщам в Лондон.

Пробиха си път през студентите до вратата и излязоха на улицата. Лъчите на юнското слънце ги заслепиха след мрачната атмосфера на кръчмата. Те спряха за миг на тесния тротоар и запремигваха. Минувачите слизаха на улицата, за да ги заобиколят, а велосипедистите свиваха покрай тях с остър звън. Двамата тръгнаха наляво към „Кингс Пърейд“. На ъгъла срещу черквата спряха, за да погледнат витрините на книжарницата „Боус & Боус“.

— Имате ли нещо против да вляза за малко? — попита Питърсън. — Искам да потърся нещо.

— Моля. Аз също ще дойда. Маниак съм на тема книжарници и никога не ги подминавам.

Книжарницата „Боус & Боус“ беше почти толкова претъпкана, колкото и преди това кръчмата, но посетителите разговаряха тихо. Двамата предпазливо се движеха между групичките студенти в черни тоги и пирамидите от изложени книги. Питърсън посочи една не толкова централна маса в дъното на магазина.

— Виждали ли сте това? — попита той, като взе един том и го подаде на Маркъм.

— Книгата на Холдрън ли? Не, още не съм я чел, но разговарях за нея с него. Добра ли е? — Маркъм погледна заглавието, отпечатано с червено върху черната корица: „География на бедствието: геополитика на човешкото измиране“ от Джон Холдрън. Долу вдясно имаше малка репродукция на средновековна гравюра, изобразяваща ухилен скелет с коса. Ученият я запрелиства, спря на едно място и се зачете. — Вижте тук — каза той и подаде книгата на Питърсън. Другият хвърли поглед на таблицата и кимна.

Маркъм тихо подсвирна.

— Точна ли е?

— О, да. Стойностите даже може да са по-големи.

Питърсън се насочи към дъното на магазина. Едно момиче, седнало на високо столче, попълваше колона от цифри в счетоводната книга. Русата й коса висеше напред и скриваше лицето й. Питърсън скришом я огледа, докато прелистваше някакви книги пред себе си. Чудесни крака. Модерно облечена в онзи претрупан с волани селски стил, който не му харесваше. Синьо шалче, изящно завързано на шията й. Сега беше слаба, но това сигурно нямаше да продължи още много години. Изглеждаше на около деветнайсет. Сякаш усетило погледа му, момичето вдигна очи право към него. Той продължи да я зяпа. Да, деветнайсетгодишна, много красива и съзнава това. Тя се изхлузи от столчето и като притисна сякаш за защита книгата до гърдите си, се приближи към него.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не зная — с лека усмивка отвърна той. — Вероятно. Ще ви съобщя, ако можете.

Момичето прие това за фриволна увертюра и реагира с опитност, която сигурно, помисли си Питърсън, беше усвоена с местните момчета. Тя се извърна от него, хвърли поглед назад през рамо и дрезгаво отвърна:

— Е, съобщете ми. — После продължително го изгледа под миглите си, нахално му се ухили и наперено се насочи към предната част на книжарницата. Питърсън се развесели. Отначало наистина си бе помислил, че девойчето кокетира сериозно, което щеше да е смешно, ако не беше толкова красива. Усмивката й му показа, че тя се шегува. Питърсън внезапно се почувства в отлично настроение и почти веднага откри книгата, която търсеше.

Той я взе и тръгна да търси Маркъм. Момичето разговаряше с две свои приятелки, застанало с гръб към него. Събеседничките й се смееха и го зяпаха. Очевидно й казаха, че ги наблюдава, защото тя се обърна и го погледна. Наистина беше изключително красива. Питърсън взе внезапно решение. Маркъм прехвърляше научната фантастика.

— Имам няколко задачи — каза му Питърсън. — Защо не тръгнете пръв и не кажете на Ренфрю, че ще пристигна след половин час?

— Добре, чудесно — отвърна ученият. Питърсън го наблюдаваше, докато излезе през вратата с атлетична стъпка и изчезна в уличката зад сградата, известна като „Училищата“.

После отново потърси момичето, което в момента обслужваше друг клиент, студент. Питърсън я наблюдаваше как изпълнява друг усвоен трик — бе се навела напред повече от необходимото, за да прочете някаква разписка, съвсем достатъчно, че студентът да може да погледне в деколтето й. После се изправи и съвсем безцеремонно го зяпна, докато му подаваше книгата в бяла хартиена торбичка. Студентът излезе с объркано изражение на лицето. Питърсън улови погледа й и вдигна в ръка книгата. Тя затвори касовия си регистър и се приближи.

— Да? — попита момичето. — Решихте ли вече?

— Така ми се струва. Ще взема тази книга. А може би ще сте в състояние да ми помогнете и с нещо друго. Живеете в Кеймбридж, нали?

— Да. Вие не живеете ли тук?

— Не, от Лондон съм. Представител съм на Съвета. — Той незабавно се презря за думите си. Все едно да стреляш по заек с топ. Никаква изтънченост. Така или иначе, сега цялото й внимание беше насочено към него, тъй че спокойно можеше да се възползва. — Чудех се дали бихте ми препоръчали някакъв добър ресторант?

— Ами, например „Синият глиган“. Има и един френски ресторант в Грантчестър, който се предполага, че е добър — „Le Marquis“. И един нов, италиански — „Il Pavone“.

— Ходили ли сте в някой от тях?

— Ами, не… — Тя леко се изчерви и Питърсън разбра, че съжалява, задето се е изложила. Той отлично съзнаваше, че момичето посочва трите най-скъпи ресторанта. Не беше споменала неговото любимо заведение — то не бе толкова ефектно и скъпо, но предлагаше отлична храна.

— Ако трябваше да избирате, къде щяхте да отидете?

— О, в „Le Marquis“. Изглежда чудесно място.

— Следващия път, когато намина от Лондон и ако не сте заета, ще приема за огромна услуга, ако обядвате с мен. — Той интимно й се усмихна. — Доста е тъпо да пътуваш сам, да се храниш сам.

— Наистина ли? — задъха се тя. — О, искам да кажа… — Момичето усилено се мъчеше да потисне триумфалното си възклицание. — Да, с най-голямо удоволствие.

— Чудесно. Ако е възможно да получа телефонния ви номер… — Тя се поколеба и Питърсън предположи, че няма телефон. — Или ако предпочитате, просто мога да намина покрай магазина преди това.

— О, да, така ще е най-добре — отвърна тя, като се вкопчи в благоприятната възможност.

— Ще очаквам този момент с нетърпение.

Заедно отидоха до касата в предната част на магазина, където той плати книгата си. Когато напусна „Боус & Боус“, Питърсън сви покрай ъгъла към Маркет Скуеър. През страничната витрина на книжарницата можеше да види, че момичето разговаря с двете си приятелки. „Е, стана съвсем лесно — помисли си той. — Мили Боже, та аз дори не разбрах как се казва.“