Пейзажите на времето

— Значи шпионират собствените си членове?

— Китайците официално са членове, но… е, вижте, проблемите от последните няколко години са технически. Пекин разполага с достатъчно и без да полага усилия за изследвания, за които няма научен потенциал.

— Мислех, че се справят добре.

Питърсън сви рамене.

— Доколкото е възможно, при положение, че трябва да се грижат за милиардно население. В последно време не се занимават много с външни въпроси. Опитват се да разрежат на абсолютно равни парчета постоянно намаляващата баница.

— Най-после чист комунизъм.

— Не чак толкова чист. Еднаквите парчета сдържат напрежението, дължащо се на неравенството. Възраждат терасното земеделие, въпреки че е трудоемко, за да повишат производството на храни. Опиумът за народа в Китай са хранителните продукти. Винаги е било така. Освен това в земеделието вече не използват енергоемки химикали. Струва ми се, че се страхуват от странични ефекти.

— Като южноамериканския цъфтеж ли?

— Точно така — сбърчи лице Питърсън. — Кой можеше да предвиди…?

От тълпата се разнесе внезапен хъркащ вик. Една жена от съседната маса рязко се изправи и се хвана за гърлото. Опитваше се да каже нещо. Друга жена до нея я попита:

— Елинор, какво има? Гърлото ти ли? Заседна ли ти нещо?

Жената се задъха и стържещо се закашля. После се вкопчи в стола. Всички глави се обърнаха нататък. Ръцете й се спуснаха към стомаха и лицето й се сгърчи в пристъп на болка.

— Аз… толкова боли… — Внезапно тя повърна върху масата. Тялото й се отпусна напред, ръцете й се бяха впили в него. Върху чиниите с храна се пръсна поток от жлъчка. Посетителите наоколо, замръзнали до този момент, отчаяно заскачаха от столовете си и се отдръпнаха настрани. Жената се опита да извика, но вместо това отново повърна. На пода се пръснаха стъклени чаши. Тълпата заотстъпва назад.

— По-омощ! — извика жената. После се разтърси в конвулсии. Направи опит да се изправи и повърна върху себе си. Обърна се към приятелката си, която се беше отдръпнала до съседната маса. След това погледна надолу към себе си с изцъклени очи и притисна длани към корема си. Колебливо отстъпи назад от масата, но изведнъж се подхлъзна и се строполи на пода.

Питърсън се бе вцепенил от шок, както и Маркъм. Когато жената падна, той скочи на крака и се хвърли напред. Тълпата замърмори и не помръдна. Администраторът се наведе над жената. Шалът й се беше увил около шията й. Бе усукан и изцапан от повърнатото. Той го освободи, като използва и двете си ръце. Платът се скъса. Жената се задушаваше. Питърсън й повя и тя си пое дъх. Очите й блуждаеха. После погледна към него.

— Толкова… боли…

Питърсън се намръщи към заобиколилата ги тълпа.

— Няма ли да извикате лекар? По дяволите!

Линейката беше заминала. Персоналът на „Каприз“ разчистваше бъркотията. Повечето от клиентите си бяха тръгнали, изгонени от вонята. Питърсън се върна от линейката, където беше отишъл, за да се увери, че санитарите са взели проба от храната.

— Какво казаха, че й е станало? — попита Маркъм.

— Нямат представа. Дадох им наденичката, която жената ядеше. Лекарят спомена нещо за хранително отравяне, но никога не съм чувал за такива симптоми на отравяне.

— Всички сме чували за замърсявания…

— Може би. — Питърсън пренебрегна идеята с махване на ръка. — В наше време може да е какво ли не.

Маркъм замислено отпи от бирата си. До масата приближи келнер, който носеше храната им.

— Език за вас, сър — каза той на Питърсън, като му поднесе поръчката. — Ето и наденичката.

Двамата мъже погледнаха чиниите си.

— Мисля… — бавно започна Маркъм.

— Съгласен съм — бързо отвърна Питърсън. — Струва ми се, че ще прескочим тази храна. Бихте ли ми донесли салата?

Келнерът неуверено погледна към чиниите.

— Нали поръчахте това?

— Наистина. След онова, което току-що се случи, сигурно не очаквате да го изядем, нали? В такъв ресторант?

— Ами, аз не, но управителят, той…

— Кажете на вашия управител да внимава с продуктите си или в противен случай ще затворя заведението. Разбрахте ли ме?

— За Бога, няма причина да…

— Просто му представете това. И донесете на приятеля ми още една бира.

Когато келнерът се отдалечи, очевидно неизпитващ желание да се изправя нито срещу Питърсън, нито срещу управителя, Маркъм промърмори:

— Чудесно. Откъде знаете, че искам още една бира?

— Интуиция — с уморено добродушие отвърна Питърсън.

И двамата бяха изпили по още няколко бири, когато Питърсън каза:

— Вижте, всъщност сър Мартин е специалистът в британската делегация. Аз съм неспециалист, както го наричат. Това, което искам да знам, е как, по дяволите, се оправяте с онзи парадокс с дядото? Дейвис достатъчно ясно ми разказа за откриването на тахионите и разбрах, че те могат да пътуват в миналото ни, но все пак не мога да схвана как човек е в състояние логически да го променя.

Маркъм въздъхна.

— До откриването на тахионите всички смятаха общуването с миналото за невъзможно. Невероятното е, че физиката на времевите комуникации е била разработена по-рано, едва ли не случайно, още през 40-те години. Двама физици, Джон Уилър и Ричард Фейнман, са разработили правилно описание на самата светлина и са доказали, че се излъчват две вълни винаги, когато, да речем, се опиташ да излъчиш радиовълна.

— Две ли?

— Точно така. Едната от тях получаваме по радиоприемниците си. Другата пътува назад във времето — „предната вълна“, както са я нарекли Уилър и Фейнман.

— Но ние не получаваме каквито и да е съобщения преди да са били пратени.

Маркъм кимна.

— Вярно е, но предната вълна е там, в изчисленията. Не можем да я заобиколим. Всички физични уравнения са симетрични по отношение на времето. Това е една от загадките на съвременната физика. Как става така, че усещаме минаването на времето и въпреки това, според всички физични уравнения, времето може да се движи и в двете посоки — напред или назад?

— Значи уравненията са грешни.

— Не, не са. Те могат да предвидят всичко, което сме в състояние да измерим — но само докато използваме „забавената вълна“, както са я нарекли Уилър и Фейнман. Онази, която чуваме по радиоприемниците си.

— Е, вижте, сигурно има начин да променяте уравнението, докато не получите само забавената вълна.

— Не, няма начин. Ако промените уравнението така, ще промените и забавената вълна. Просто не можем да минем без предната.

— Добре, къде са тогава онези излъчени назад във времето радиопредавания? Защо не мога да настроя приемника си на новините от следващия век?

— Уилър и Фейнман са доказали, че не могат да бъдат приемани тук.

— Не могат да бъдат приемани през тази година ли? Искам да кажа, в настоящето?

— Точно така. Вижте, предната вълна може да взаимодейства с цялата вселена — тя се движи назад, към миналото ни, така че накрая се сблъсква с всяка появила се някога материя. Въпросът е, че предната вълна достига до тази материя преди сигналът да бъде излъчен.

— Да, естествено. — Питърсън се замисли над факта как сега, заради доказателствата, приема съществуването на „предната вълна“, което беше отхвърлил само преди няколко минути.

— И така, вълната се сблъсква с тази материя и електроните в нея се размърдват в очакване на онова, което ще излъчи радиостанцията.

— Следствието предхожда причината?

— Точно така. Изглежда обратно на всякакъв опит, нали?

— Определено.

— Но трябва да се има предвид вибрирането на електроните във всичко останало във вселената. Те на свой ред излъчват и предни, и забавени вълни. Все едно да хвърлиш два камъка в езеро. И двата образуват вълни. Но двете вълни не се събират по обикновен начин.

— И защо?

— Те интерферират помежду си. Създават пресечена мрежа от локални пикове и спадове. Там, където пиковете и спадовете на отделните модели съвпадат, те взаимно се подсилват. Но там, където пиковете на първия камък срещнат спадовете на втория, те се унищожават. Водата не се движи.