Пейзажите на времето

— Точно така. Колкото по-близо е до „изключено“, толкова по-бавно се движи той. Напред към бъдещето пътува информационна вълна и — като отражение — тахионовият лъч се връща в миналото.

— И каква е целта на експеримента в такъв случай?

— Е, да предположим, че превключвателят стига близо до положението „изключено“ и тахионовият лъч отслабва. Превключвателят не извървява целия път до „изключено“ и — като копчето за лампата — започва да се връща към „включено“. Но колкото е по-близо дотам, толкова по-силен става предавателят в бъдещето.

— И тахионовият лъч се усилва — довърши вместо него Питърсън. — Това на свой ред отблъсква превключвателя от „включено“ към „изключено“. Превключвателят увисва по средата.

Маркъм се наведе напред и пресуши халбата си. Загарът му беше отслабнал от бледата кеймбриджска зима, а лицето му бе набръчкано в иронична усмивка.

— И продължава да се колебае някъде по средата.

— Край на парадокса.

— Ами… — Маркъм едва забележимо сви рамене. — Логични противоречия няма, да. Но все още не знаем в действителност какво означава онова междинно, висящо положение. То обаче не допуска съществуването на парадокси. Може да се обясни с много подробности от квантовата механика, но не съм сигурен до какво ще доведе един истински експеримент.

— Защо?

Маркъм отново сви рамене.

— Досега не са провеждани експерименти. Ренфрю или не е имал време за това, или пък пари.

Питърсън пренебрегна намека, а може би просто му се беше сторило? За работата в тези области очевидно нямаше да има достатъчно средства в продължение на години. Маркъм просто излагаше факт. Администраторът трябваше да си напомни, че учените са свикнали да представят нещата такива, каквито са, без да преценяват какво ще е въздействието от думите им. За да промени темата, Питърсън попита:

— Този ефект на висенето по средата няма ли да ви попречи да пратите съобщение назад до 1963 г.?

— Вижте, въпросът тук е, че нашето разграничаване на причина и следствие е илюзорно. Онзи малък експеримент, който обсъждахме, е причинно-следствена верига — без начало и край. Точно това са имали предвид Уилър и Фейнман под необходимост описанието ни само да е логически последователно. Въвеждането на ред в събитията е нашата гледна точка. Странна човешка гледна точка, предполагам. Законите на физиката не се интересуват от нея. Това е новата ни концепция за времето — като група от напълно взаимосвързани събития, обединени от последователност. Ние смятаме, че се движим напред във времето, но това е само заблуда.

— Но нали знаем, че нещата се случват сега, а не в миналото или бъдещето?

— Кога е това „сега“? Като казвате, че „сега“ означава „в този момент“, вие се въртите в кръг. Въпросът е как ще измерите скоростта на придвижване от един момент до следващия? Отговорът е, че не можете да го направите. Каква е скоростта на преминаването на времето?

— Ами… — Питърсън замълча и се замисли.

— Как може да се движи времето? Скоростта е една секунда в секунда! Във физиката не съществува възможна координатна система, от която да сте в състояние да измерите минаващото време. Значи такова няма. Времето е замръзнало, що се отнася до вселената.

— Тогава… — Питърсън вдигна показалец, за да прикрие объркването си и се намръщи. Управителят на ресторанта се появи сякаш отникъде.

— Да, сър? — с изключителна любезност попита той.

— А, още две бири.

— Да, сър. — Човекът се втурна лично да изпълни поръчката. Питърсън се радваше на тази малка игра. Да предизвиква такава реакция почти без да проявява властта си беше негово старо забавление, но все още му доставяше удоволствие.

— Но въпреки това смятате — каза той, като отново се обърна към Маркъм, — че експериментът на Ренфрю има смисъл? Всички тези приказки за вериги и невъзможност да изключим превключвателя…

— Разбира се, че ще стане. — Маркъм пое чашата с тъмна бира. Управителят внимателно постави светлото пиво на Питърсън пред него и започна:

— Сър, искам да се изви…

Питърсън му махна да замълчи, изгарящ от нетърпение да чуе отговора на Маркъм.

— Всичко е наред — бързо отвърна той.

Маркъм наблюдаваше как управителят отстъпва назад.

— Много ефикасно. Учат ли ви на това в добрите училища?

Питърсън се усмихна.

— Разбира се. Първо изнасят лекция, после има практически занятия в луксозни ресторанти. Трябва да овладеете съвършено движението с китката.

Маркъм вдигна чашата си. След мълчаливия тост, той продължи:

— И така, за Ренфрю. Онова, което Уилър и Фейнман не са забелязали, е, че ако пратите в миналото съобщение, което няма нищо общо с изключване на предавателя, проблем няма. Да речем, че искам да заложа на конни надбягвания. Решавам да пратя резултатите от състезанието назад във времето на свой приятел. Правя го. В миналото приятелят ми залага и печели. Това не променя резултата от надбягването. После приятелят ми ми дава част от печалбата. Това, че ми дава пари, няма да ми попречи да пратя информацията — всъщност, мога лесно да направя така, че да взема парите след като съм пратил съобщението.

— И няма парадокс.

— Правилно. Така че вие можете да променяте миналото, стига само да не се мъчите да предизвиквате парадокс. Ако се опитате да го направите, експериментът увисва в междинно положение.

Питърсън се намръщи.

— Но какво ще стане тогава? Искам да кажа, на какво ще заприлича светът, ако сте в състояние да го променяте?

Маркъм тихо отвърна:

— Никой не знае. Никой никога не се е опитвал.

— Досега не е имало тахионови предаватели.

— Пък и не е имало причина да се мъчим да се свържем с миналото.

— Ще го кажа направо. По какъв начин Ренфрю ще избегне парадокса? Ако им прати много информация, те ще решат проблема и той няма да има причина да прати съобщението.

— Това е номерът. Или ще избегнеш парадокса, или превключвателят ще застане по средата. Затова Ренфрю ще прати малко жизненоважна информация — достатъчно, за да започнат проучвания, но недостатъчно, за да решат напълно проблема.

— Но какво ще стане с нас? Ще се промени ли светът около нас?

Маркъм прехапа долната си устна.

— Така ми се струва. Ще се окажем в друго обкръжение. Проблемът ще се ограничи, океаните няма да бъдат толкова силно замърсени.

— Но какво ще е нашето положение? Искам да кажа, нали сега седим тук и знаем за проблема с океаните.

— Нима? Сигурни ли сме, че не е резултат от експеримента, който ще извършим? Тоест, ако Ренфрю не съществуваше и не му беше дошла наум тази идея, може би положението ни щеше да е по-лошо. Проблемът с причинно-следствените вериги е, че не се вместват в представата ни за времето. Но помислете си пак за онзи увиснал в междинно положение превключвател.

Питърсън разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си.

— Трудно ми е.

— Все едно да завържеш времето на възли — съгласи се Маркъм. — Това, което ви обясних, е интерпретация на математически изчисления. Ние знаем, че тахионите са действителни, но не разбираме значението им.

Питърсън огледа заведението, вече почти пусто.

— Странно е да се мисли за това като за резултат от все още неизвършените ни дела. Че всичко е преплетено едно в друго. — Той премигна, замислен за предишни случаи, когато се бе хранил в заведението. — Онази печка с въглища — откога е тук?

— От години, предполагам. Изглежда е някаква запазена марка. Държи топло през зимата и е по-евтина от газта или електричеството. Освен това могат да готвят по всяко време на деня, а не само когато по режим има ток. Пък и клиентите имат какво да гледат, докато чакат поръчките си.

— Да, въглищата са перспективата за стара Англия — промърмори Питърсън, очевидно повече на себе си, от колкото на Маркъм. — Обаче не е удобно.

— Кога сте следвали тук?

— През 70-те. Не съм се връщал много често.

— Много ли са се променили нещата?

Питърсън замислено се усмихна.