Битие
Битие читать книгу онлайн
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
А ако тези първи пратеници не откриеха съкровище?
„Има и други области по-далеч, пълни с възможности. Те може да предложат онова, от което се нуждае най-много човечеството — и всичко живо на Земята.“
— Готови за номер две — каза Джени, докато съставните огледала на Доналдсън-Чан леко се завъртаха, за да се прицелят в друго ефирно платно. — Готови за изстрелващ импулс след пет, четири…
Същото продължи през следващите няколко часа. След като четирийсетото изстрелване мина като по мед и масло, Джералд започна да се отпуска. „Може пък да проработи… и да не ни хванат.“
Не че последствията от разкриването щяха да са страшни. Щеше да се вдигне само малък скандал. Начинанието им дори не беше незаконно — Джералд и другите съзаклятници имаха пълна свобода на действие в търсене на изход от капана на фомитите. Въпреки това имаше причини — основателни причини — да нарушат съвременния морален кодекс срещу секретността.
„В края на краищата сме във война. Странна, но истинска война. С вселена, която сякаш е решена да смаже всяка надежда. Така че е добре да държим врага на тъмно колкото се може по-дълго.“
Ободряваща мисъл.
Джералд беше доволен. Най-много радост му доставяше да е заобиколен от компетентни хора. Тези трима младежи, Джени, Ика и Хайрам, представители на три от петте подвида на Човека, излъчваха толкова много компетентност, че го изпълваха с гордост.
„Всеки достоен баща иска децата му да са по-добри от него. Тези са мои хлапета, сякаш са се появили от собствените ми слабини. И са много по-добри, отколкото бях аз.
С това темпо — ако продължаваме да се усъвършенстваме — ориста и всичко «писано» могат да вървят по дяволите.“
Да кажем, че следите нашата телевизия, радио и интернет и не отговаряте, защото се намесвате по начини, които смятате за благотворни. Ако е така, помислете само какво се случи с нашата цивилизация през последните няколко поколения.
Прекарахме първата половина на двайсети век отдадени на глуповати доктрини като комунизъм и фашизъм, национализъм, фундаментализъм, колективизъм, олигархия и солипсистичен индивидуализъм със същата страст, с която през други епохи хората са се вкопчвали в различните си религиозни култове. Това отчасти ваше дело ли е? Или юношеска фаза, която трябва просто да преживеем като треска? Така или иначе, тя едва не ни уби.
Втората половина на века също беше смутна, с изблици на гняв и поемане на огромни рискове. Въпреки това успяхме да избегнем Третата световна война. И постепенно идеологическите заклинания изгубиха донякъде силата си. Вместо тях повечето хора започнаха да възприемат прагматични подходи, позволяващи взаимни отстъпки между сложните общества.
Медиите се напълниха с послания, проповядващи разнообразие, ексцентричност и подозрение към авторитетите. И макар много сърца все още да бяха изпълнени с различни форми на омраза, самата омраза стана нещо противно.
Масмедиите се втурнаха да отразяват лоши събития и чрез безброй драми размахваха назидателно пръст към човешкия инат — като в същото време правеха милиарди от публика, която си плащаше, за да си получава дозата вина. Сред илюзията, че нещата отиват все по̀ на зле, бедността, насилието и потисничеството на глава от населението намаляваха стремглаво. И така ние продължаваме напред с мъчително бавно темпо, което изпълва с гняв всеки утопичен дух. Може би твърде бавно, за да се спасим! Но все пак това е някакъв прогрес.
Вие ли помогнахте за това? Ако да, благодарим. Схващаме защо бихте поискали да скриете ролята си. Гордите деца обичат да си мислят, че са постигнали нещо единствено със собствените си сили.
От друга страна, може би намирате последните събития за объркващи. Имате ли някаква доктрина или рецепта за фомити, която би трябвало да е подходяща за нас? Която е подействала за вашата раса и сега я налагате „за наше добро“? Дали правите това години наред? Или поколения? Няма ли да премислите?
Почти всичко, което постигнахме напоследък, е резултат от загърбването на рецепти и заклинания. От приемането на нашата сложност и многоликост. Вижте появяващите се възможности и играта с положителен резултат. После се включете в дискусиите (вижте Предизвикателство #5). Бъдете търпеливи и настоятелни, за да разберете по-добре объркващата ни същност.
И бъдете така добри да престанете да бърникате неща, които не разбирате.
82.
Пътеки на меланхолията
Кварцовото ядро в изкуствената ръка на Тор искреше под лъча на прожектора.
Тя го приближи до ивицата изсечена и полирана скала на астероида — стената, която бе най-голямото й откритие. Тези линии и фигури бяха нейната слава. Всичко друго щеше да избледнее в сравнение с тях. И в същото време тя размишляваше за този голям колкото юмрук камък от Земята — заоблен и покрит с жлебове и резки от труда на мезолитните майстори на сечива.
„Затова ли те донесох тук, на почти милиард километра от дома? Като представител на далечното минало на моите прадеди? За да успееш някак да озариш това тъмно място?“
Последните ръце, секли и отцепвали от ядрото, бяха ръцете на пещерните обитатели, които виждали само божествени светлинки, когато поглеждали нагоре към звездите. Но все пак са поглеждали нагоре. И така е започнало пътуването, довело дотук…
„… пак под земята. Вместо светлината на факли — лазерни крушки за разглеждане на пещерно изкуство. При по-слаба гравитация. Без въздух. В пещера, чула за последен път гласове преди шейсет милиона години. И все пак…“
Държеше образеца от каменната епоха до част от стената-послание, на която бяха изобразени сцени на унищожение. Една от дълбоко гравираните вдлъбнатини като че ли идеално му пасваше. Доста обезпокоително откритие.
Тор импулсивно пъхна древния камък във вдлъбнатината в много по-древната стена. И той си остана в нея, сякаш мястото му бе точно там, заобиколен от врязани фигури и лъчи. Част от праисторически разказ за битка и мъки, за брутална атака на неуморни войнствени сили.
„Липсва ми умната ми тълпа — помисли Тор, докато се взираше в творението си, малкия си принос към дванайсетото пано от четвъртия ред на Голямата хроника. — Те вече щяха да са изсипали сравнения и предварителни преводи. Постчовешки интелект, съставен просто от десет хиляди много умни човешки същества… и техните ИИ и инструменти.“
А, но нима това не бе една от причините да напусне Земята? Лишена от удоволствията на плътта, от семейство и любовници, тя се бе превърнала в сърце на съществото-тълпа, негов задвижващ дух, майка… сред първите двайсет от осемдесетте хиляди граждански хайки, които сновяха из Новата земна цивилизация като органични бели кръвни телца, надушваха престъпления, заговори или грешки, чакащи да бъдат разкрити…
„Това беше моята работа, важната работа, която ме погълна. Всички други членове, с изключение на аутистите, имаха нормален живот, към който да се върнат. Редуваха се. Аз обаче винаги бях на линия, нямаше с какво да се разсея. Накрая трябваше да избирам да се оттегля или да умра. Да се насоча към нещо ново. Да потърся ново приключение.“
А сега?
На първо място двамата с Гавин се погрижиха да излъчат към Земята пълна снимка на стената, преди някой друг СФУК да е решил да се намеси. Това ли беше причината за онази атака? Да попречат на човечеството да види хрониката? Ако да, победата вече бе пълна. Посланието — предупреждението, изписано от малките ръце преди толкова много години, вече пътуваше към целта си.
„Само че няма да има моментални отговори от дома. Ще минат часове, дори дни. Засега това е наше. И само наше. Загадка — по стария, вълнуващ и ужасяващ начин.“
