Битие

— След като бяхме предупредени, откриваме подобни случаи почти всеки месец! Играем си на гоненица. Тези заразни меми са страшно коварни и толкова добре настроени към човешката психология, че е направо плашещо!

По графиката се появиха мънички фигури, приличащи на гладни паразити. Оцветени в опасно червено, те се понесоха към някои групи по интереси и ги загризаха, опитвайки се да се настанят в тях.

„Нищо чудно, че тези неща изобилстват в галактиката. Човек може да разбере защо милиони искат пълната им забрана. Но това само ще даде още сили на малкото останали, скрити от някой елит. Най-добрата ни защита е била прозрачността и съревнованието. Принуждаването на кристалите да спорят помежду си и да анулират триковете си.“

Към нашествениците се насочиха сини антитела, създадени от светлина. Повечето паразити изчезнаха. Но някои оцеляха, трансформираха се, продължаваха да заразяват умове…

Джералд разтърка очи и изсумтя команда за спиране на доклада на Бен. Така или иначе, графиката беше стара. Новината за сражението със СФУК вече би трябвало да е променила настроенията. Напълно заслуженият героичен статус на Тор Повлов беше нов фактор. Освен това избухването на космическа война можеше да насочи симпатиите към пулсиращия облак горе вдясно, представляващ милионите, които искаха построяването на космически оръжия. И то на много космически оръжия, с които Земята да се изправи срещу опасната вселена.

„Само че ако човечеството продължи в тази посока и започне да създава огромни защитни лазери, това няма ли също да се окаже благоприятно за целта на всеки космически вирус? Дори на Куриера? Подобни лазери са необходими за изстрелването — или «изкихването» — на нови кристали.

Всеки с човешки екипаж на борда.“

Джералд беше мечтал за това почти всеки ден откакто Хаванският артефакт оповести голямата си реклама. Сред всички представители на расата той имаше гарантирано място на борда на подобен съд… или на стотици, дори хиляди такива съдове.

И така…

„Всеки път, когато се събудя, преди да отворя очи се питам дали ще видя познатата сива реалност на оригиналния Джералд Ливингстън? Или ще открия, че съм един от онези симулирани Джералдовци, затворени в мъничко яйце, но с огромни вътрешни простори, които мога да изследвам и споделям със завладяващи същества, докато летим в космоса към някакво неизвестно приключение?“

Възможно ли бе дори тази реалност, която преживяваше сега, в този момент, също да е симулирана? Може би беше спомен на оригиналния Джералд Ливингстън, заедно с всичките му несгоди и болежки от възрастта, възпроизведен изключително достоверно? Повечето пътници в артефактите го правеха, за да убият времето през дългото пътуване.

— Изкушаваш ли се, Джералд? — попита Бен Фланъри. — Да предположим, че построим модифицирани пратеници, както е направила цивилизацията на Куриера, които да бъдат открити и честни с всяка раса, на която попаднат. Нима това ще ни направи по-малко вируси и повече посланици на приятелството? Особено ако ги натъпчем все с хубави неща? Не само с чертежи на сондата и лазера, заедно с хитроумни реклами, целящи възпроизводството ни, а с цялото изкуство, култура и знания, с които се гордее човечеството? Дарове, които могат да говорят добре за нас много след като сме се изчерпали или сме се затворили в себе си като уплашени мишки? Дали в такъв случай ще си помислиш, че авантюрата си заслужава и е дори привлекателна?

Джералд се замисли разсеяно как го прави това приятелят му да задава въпроси, насочени сякаш право в сърцето му. Сякаш Бен можеше да чете мислите му от няколко светлинни часа разстояние.

— Да предположим, че се събуждаш и откриваш, че си на борда на подобен кристален кораб. Знаеш, че оригиналният Джералд е изживял живота си и сега копията му са тръгнали на великата мисия да помагат на други сред звездите. Ще съжаляваш ли? Би ли могъл да издържиш бавното минаване на епохите, ниските шансове за успех, знанието, че тази „реалност“ е мъничък овоид? И няма ли да решиш да оцелееш по единствения възможен начин… като се наслаждаваш на возенето?

Сякаш безброй възможности заобикаляха Джералд от всички страни. Чувството приличаше на онова, което изпитваше като млад астронавт, когато се взираше през купола на старата станция, потопен в безкрайността. Впечатлението не беше визуално, а вътрешно, почти космично…

И точно тогава осъзна.

Очите му се бяха затворили преди минути, а може би и много по-рано. Изтощението го беше надвило тихомълком, докато почти се рееше в хамака си. И неговият свят — поне засега — бе просто един сън.

79.

Съкровищница

„Гавин като че ли пораства.“

Докато се плъзгаше дълбоко под изровената и напукана повърхност на астероида по тесните проходи, осветени на дълги интервали от мънички крушки от намаляващите запаси на „Уорън Кимбъл“, Тор се надяваше да е така. Гавин вървеше пред нея на импровизирани кокили, като внимателно проверяваше всеки страничен коридор за необичайни неща и свързваше възприятията си с нейните точно по начина, който можеше да се очаква от вещ и верен партньор.

„Може би това е другарството, родено в битка, след преживяването на борба за живот и смърт и получаването на почти едни и същи рани.“

Каквато и да беше причината, Тор бе доволна: двамата работеха много по-добре заедно, след като ги извадиха от възстановителните ясли, и дори си помагаха един на друг със скалъпването на нови крайници и други резервни части. Гавин разчиташе на някои нейни протези, а тя — на негови резервни части. Имаше някаква интимност във включването на части от другия в себе си.

Само преди час Гавин се върна от обиколката си и докладва с рядък ентусиазъм и дори вежливост:

— Трябва да дойдеш, Тор. Веднага, ако обичаш. Трябва да видиш какво намерих!

Е, кой би могъл да откаже на подобна настойчивост? Тор заряза всичките си важни задачи около изучаването на събраните парчета от СФУК и последва Гавин в дълбините. Той обясни промените в картата на подземните галерии, без да разкрива какво има в дъното. Тор долавяше възбудата на партньора си, насладата му, че я държи в напрежение. И въпреки това се питаше…

„Как ИИ успяха да се справят така добре? Този компромис, тази среща с нас по пътя? Съгласието им да живеят сред нас като мъже и жени, следвайки всичките ни чудатости?

Вярно, киберхората дават обяснения. Казват, че развитите умове се нуждаят от еквивалента на детство, за да постигнат по пътя на опита и грешката нещата, които са твърде сложни за програмиране. Човешката еволюция е направила същото, когато сме изоставили повечето си инстинкти, продължавайки юношеството повече от десетилетие. И щом им е нужно подобно «детство», защо да не го направят човешко? Защо да не са част от обща цивилизация, с нашите основни ценности?