Битие

Може би никога нямаше да разбере. Може би никога нямаше да разбере и каква е съдбата на д-р Нгуен. И на Мей Лин и детето им.

„Пък и някой друг проследи ударния отряд на китайците и се възползва от хаоса, за да вземе надмощие и да спечели наградата. Кой?

Новите ми господари ще си направят ли изобщо труда да ми кажат, когато се озова изцяло в ръцете им?“

Видя през малкия прозорец приближаващата се светлина на деня. Главата на изкуствения дракон се подаде на повърхността сред пяна и шум. Внезапно на Бин му се наложи да закрие очите си от ослепителното слънце и отразяващите се от вълните лъчи. Дори с помощта на иипетното трябваше да мига близо минута, преди да успее да различи какво се клати над водата наблизо — сиви и зелени цилиндри с куп устройства и антени отгоре.

С предпазливи движения драконът се приближи, уви тялото си около шамандурата и я сграбчи здраво. След това Бин видя как пастта му са разтваря и от нея се появява пипало.

Ще почука с него, за да осъществи връзка с фракцията си.

Реещите се символи изглеждаха ъгловати, изрисувани с настойчиви щрихи.

Трябва да действаш бързо, моля.

Няма да е лесно.

Мигни два пъти, ако си склонен да го направиш.

Изкушаваше се да се спре, най-малкото да настоява за отговори… като „Склонен на какво? За кого? С каква цел?“

Но в крайна сметка не му пукаше за нищо от това. Имаше само едно основание, според което да избира сред страните, които се бореха за камъка-свят — и за собственото му мизерно тяло.

Д-р Нгуен беше любезен, както и онзи, който бе програмирал иисистента му. Той бе казал моля. От друга страна, изкуственият дракон бе застрашителен, високомерен и груб. Това имаше значение. И той мигна. Два пъти.

Добре.

Сега трябва да се приближиш плътно до прозореца.

Погледни шамандурата.

Изобщо не мигай с дясното си око.

Бин се поколеба само за момент, преди да се подчини. Любопитството го принуждаваше да го направи.

Отначало видя само цилиндрите с надписи върху тях — повечето на английски, надхвърлящи оскъдните му познания по този език. Успя да различи различни отвори, лещи и устройства. Някои от тях сигурно вземаха проби от въздуха и водата и бяха част от планетарна мрежа, която измерваше показанията на водата. В другия край на платформата зърна пипалото на дракона-робот, което се опитваше да се включи в някакъв порт за данни.

„Добре… и какво се опитваме да…“

Едва не подскочи и не се дръпна от изненада, когато сцената се понесе към него и приближи една част от най-близкия цилиндър. Разбира се, в увеличаването на картината нямаше нищо ново. Но никога досега подобно нещо не се бе случвало в собственото му око!

Остана неподвижен, доколкото можеше. Явно иипетното имаше начин да манипулира органичната му леща… и да използва мускулите около нея, за да я насочва. Потисна усещането, че някой е овладял тялото му и го е оставил безпомощен.

„Кога животът ми наистина си е бил само мой?“

Увеличаване и проследяване… Погледът на Бин бързо се спря върху едно от блестящите стъкла, през които шамандурата сигурно се взираше ден и нощ към небето, било то бурно или ясно, изчакваше търпеливо, събираше данни за огромния и все така разрастващ се Голям модел на света. Изведнъж блестящата леща изпълни дясната половина от полезрението му… и Бин затвори лявото си око, за да може сцената да се превърне във всичко. В неговата вселена. Един-единствен диск от защитен оптичен кристал…

… който изведнъж проблесна в синкавозелено! С още по-голям потрес Бин осъзна, че цветът беше дошъл от собственото му око — и се бе разпространил навън, като прехвърли разстоянието и се свърза…

„Не знаех, че имплантът е способен на това.

Съмнявам се, че дори д-р Нгуен го е знаел.“

Трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се дръпне назад или да примигне.

Почти сме вътре.

Но не съвсем.

Изглежда, че…

Реещите се символи останаха извън конуса на зрението му, но въпреки това можеха да се разчетат. Пулсираха настойчиво.

… трябва да притиснеш окото си в прозореца.

Бин се дръпна. От самата мисъл да го направи му призляваше.

Пен Сян Бин, трябва да го направиш.

Моля те, направи го или всичко е изгубено.

Тих стон се помъчи да се изтръгне от гърлото му и Бин едва успя да го сподави, наред с внезапното повдигане. Стисна зъби. Единственото, за което можеше да мисли, бе как да преодолее основния органичен рефлекс, предаван още от времето, когато далечните му прадеди са излезли от морето. Смазващото желание да избяга от болката, от нараняването, от страха…

… срещу команда от много по-късно появили се части от мозъка. Да продължи напред.

И той задържа клепача си с два пръста, изсумтя тихо и решително приближи главата си към стъклото.

Беше лошо.

Добре.

Не толкова силно.

Задръж.

Задръж.

Задръж.

Задържа, докато зеленикавите проблясъци прехвърчаха между органичната му леща и стъклената на шамандурата… и отраженията отскачаха в дясното му око като вихър от рикоширащи точки. В един момент обърканата му ретина сякаш гледаше самата себе си — куп кръвни телца и сензорни клетки. Напълно се замая от безкрайното — бездънно — отражение на Пен Сян Бин, което изглеждаше много по-голо и разкриващо душата му от всяко отражение в огледало.

А междувременно друга част от него безстрастно се питаше: „Откъде знам какво е «ретина»? Нима вече и собствената ми памет не е моя?“

По-лошо. Стана много по-лошо, когато морският дракон като че ли долови, че става нещо. Трептенето му се усили и в подобната на черво клоака отекна глухо ръмжене. Бин отвърна, като стисна зъби и се притисна още по-силно към прозореца.

Цялата представа за време изчезна, разтворена в болка. Малкият прозорец сякаш беше обхванат от огън. С помощта на стъпалата, краката и гърба си трябваше да води война със самия себе си, а инстинктивната част от него изглеждаше много по-разумна от онова, което вършеше с волята си! Сякаш се опитваше да нахрани някакво чудовище със собственото си око.

И тогава…

Черните символи отново се зареяха пред него. Бяха обаче така размазани, че не можеше да ги разчете. Скупчиха се около увеята 28 му, бутаха се, за да привлекат вниманието му, пречеха му да се съсредоточи. Бин изхлипа:

— Знам! Аз… опитвам се да задържа!

А после символите се сляха в един, който изпълни цялото му агонизиращо око.

СПРИ.

Нужни му бяха още няколко секунди, докато проумее смисъла на прочетеното. После със стон, който изпълни малкото помещение, Бин остави тежестта на тялото му да го издърпа назад и рухна в седалката. Трепереше.

Мина около минута. Бин избърса сълзите от лявото си око. Дясното му се струваше твърде възпалено, за да се опита дори да го отвори. Вместо да е сляпо, то изглеждаше пълно с точици, искри и някакви хаотични фигури. От онези, които никога не могат да се фокусират, но като че ли загатват за невъобразими ужаси.

Бавно няколко от смътните фигури започнаха да придобиват по-ясни очертания.

— Оставете ме на мира! — замоли се той. Нямаше обаче начин да избяга от съобщенията, които се оформяха в собственото му око. Не и без да го извади. О, мисълта за това беше наистина изкушаваща.

Докато проклинаше технологиите, пред него се оформиха ясни символи. По краищата им имаше яркост, каквато преди липсваше. Долавяха се и други разлики — например в калиграфията. И още нещо — присъствие на личност.

Пен Сян Бин, аз представлявам общност, умна тълпа с членове по целия свят.

Ние поехме контрол над иимпланта ти.

Значи… която и група да беше програмирала първоначално устройството — може би хора от кръга на д-р Нгуен или конкуренция, успяла да вмъкне нещо по-сложно в окото на Бин, — която и фракция да бе осигурила софтуера, принудил го да опре око в стъклото… сега тя беше сменена! Някаква друга група се беше намесила и бе използвала кратката връзка, за да овладее чипа.