Веровещица

Илрийците, с лешникова кожа, се спотайваха край вратата. Копнежът по родните им планини на юг беше изписан на лицата им. Крехките шводи се бяха скупчили край прозореца, насочили очи на север, а балманците си подаваха кана, която като че беше пълна с вино. Луски, критенци, портолци... всички народности се държаха заедно.

Отсъствието на марсточаните обаче се набиваше на очи. Едуан се огледа бързо, но не видя и следа от императрица

Ванес или султанската ѝ свита.

Не забеляза и представители на Нубревна.

Скоро очите му се спряха на императора на Картора, който крачеше пред едно дълго бюро, размахваше бурно ръце, а крясъците му караха кристала да звънти. Далмотският Дож, принуден да слуша воя на Хенрик, седеше сковано зад бюрото и мърдаше притеснено.

- Аха! - разнесе се нечий тенор вляво от Едуан. - Ето те и теб.

Леополд фон Картора грациозно излезе от една сянка... Едуан се зачуди как така не беше забелязал светлокосия, облечен в зелено принц, застанал до една лавица с книги.

Както и защо не беше успял да го надуши. На бала беше запомнил мириса на наследника на императора: нова кожа и опушени огнища. Нормално беше да го долови и сега.

Объркването му бързо се разсея при появата на втори глас и втори силует от сенките. Незнайно как беше пропуснал и този мъж - което само увеличи раздразнението му. Особено предвид, че въпросният човек беше поне с една педя по-висок от всички останали в помещението.

- Знаете за племенницата ми - завали мъжът.

Изглеждаше, сякаш не беше спал от дни. Очите му бяха зачервени като въглени, а дъхът му...

Едуан сбърчи нос. Мъжът вонеше на вино повече от самото вино. Миризмата надвиваше дори собствения му кръвомирис.

- Хайде, монахо - подкани го Леополд и посочи към все още кряскащия си чичо. - Научихме, че имате сведения за годеницата на чичо ми. Трябва да ни кажете всичко, при това... о, бога ми!

Леополд беше забелязал, че ръкавът му е оцапан в сажди. С посърнала въздишка той го изтупа вяло.

- Явно така става, когато човек носи светло кадифе в свят от пепел. Сигурно и косата ми е същата.

Така беше - червеникаворусата му коса беше почти сива. Едуан обаче не обели и дума.

- Императора... - припомни той стегнато.

- А, да. Вярно.

Леополд разблъска невъзмутимо войниците и прислугата. Едуан го последва, а пияницата - който по изчисленията на Едуан беше дом Ерон фон Хастрел - се затътри след тях.

- Знаете кой е заловил племенницата ми - рече той. -Казвайте... Кажете ми всичко.

Той посегна към наметалото на Едуан.

Кръвовещият отстъпи ловко встрани, при което дом Ерон залитна към императора. И се блъсна в него. Хенрик го избута назад и изръмжа. После спря очи върху Едуан и оголи зъби.

„Значи това бил императорът на Картора“, помисли си Едуан. Беше го видял отдалеч снощи, но така и не се беше приближил достатъчно, за да различи белезите от шарка по бузите му. Или пък зъба, който стърчеше доста пред останалите. Когато затвореше уста, той щръкваше над горната му устна, точно като на някой пес.

Доста разярен пес.

- Кой отвлече домната? - попита Хенрик.

Въпреки че беше поне половин педя по-нисък от Едуан, гласът му беше плътен и силен. Глас, който можеше да надвика топовен гръм. Едуан надуши леко бойното поле в кръвта на императора.

- Казвай какво знаеш - продължи Хенрик. Трижди проклетите марсточани ли бяха?

- Не - отвърна Едуан предпазливо. И бавно.

Трябваше да се увери, че никой не знае, че Сафия е веровещица. Чичо ѝ вероятно знаеше...макар че не беше сигурно. Едуан си каза, че човек като Ерон не би се посвенил да използва веровещицата при всеки удобен случай.

- Виждате ли? - прошепна Дожът. - Казах ви, че не е Ванес!

Той потропа енергично по нещо на бюрото си.

- Подписът на императрицата щеше да изчезне, ако тя беше виновницата за това!

Едуан стисна устни. ПреД Дожа лежеше Двайсетгодишната спогодба. И по-точно, последната и страница, на която бяха подписали всички водачи на континента. Забеляза, че детинският почерк на Ванес - по времето, когато беше сложила подписа си, беше малко момиче - все още ясно личеше на края на страницата. Или магията на Спогодбата беше разтрогната, или нубревненецът не беше отвлякъл домната против волята ѝ.

Едуан отново насочи вниманието си към Хенрик.

- Домната е при нубревненците. Видях ги да отплават с нея.

Един по един присъстващите в залата зяпнаха. Дори Хенрик доби вид, сякаш беше погълнал някаква гадост.

- Само че... - поде Леополд и потърка долната си устна с палец, - дворецът беше опожарен от марстошки огневещ. А и - той погледна Хенрик, за да го подкрепи - марсточаните са напуснали Веняса. Императрицата и цялата ѝ султанска свита изчезнаха почти веднага след тържеството. За мен това е проява на гузна съвест.

- Вярно... - добави Дожът и потри притеснено ръце. - Но нубревненците сториха същото. Тръгнаха си веднага след първия танц на...

- ... на принца и племенничката ми - довърши Ерон и се поизправи малко. - Да ги вземат дяволите! Ще смажа тези нубревненци...

- Никой никого няма да смазва - изръмжа Хенрик с досада в очите и наклони глава към Едуан. - Разкажи какво видя, монахо. Всичко.

Едуан не направи нищо подобно. Вместо това прескочи почти всички подробности и избърза до момента, който беше от значение: битката между нубревненския ветровещ и карауенските монаси на фара.

- Отнесе домната в морето с ветровете си - завърши той. - Нямаше как да го последвам.

Хенрик кимна замислено, Дожът премигна ядосано зад очилата си, дом Ерон като че нямаше никаква представа за какво говореше Едуан, а Леополд просто го измери със сънено отегчение.

- Как успя да проследиш момичето до фара? - попита Хенрик. - Благодарение на магията си?

- Да.

Хенрик изсумтя и зъбът му щръкна напред в презрителна усмивка.

- А сега можеш ли отново да използваш магията си? Дори през Яданско море?

- Да - Едуан избарабани с пръсти проста мелодия по дръжката на меча. - Ще я проследя срещу съответното заплащане.

Хенрик изду ноздри.

- Какво заплащане?

- Какво значение има? - викна дом Ерон и се обърна към Едуан. - Ще ти платя каквото пожелаеш, кръвовещи.

Кажи цената си и аз ще ти я платя...

- С какви пари? - прекъсна го Хенрик и се изсмя язвително. - Взе заем от короната, за да се появиш на тази среща, Ерон, така че ако си скрил някакви пари в портмонето си, първо трябва да се издължиш на мен - той се изсмя отново и върна вниманието си върху Едуан. - Ще поемем възнаграждението ти, пустовещи, но ще вземем парите от ковчежето на похитителя на домна Сафия, който и да е той. Ако са я отвлекли нубревненците, значи ще платят те.

- Не - Едуан забарабани по-бързо с пръсти. - Искам пет хиляди пиестри предплата.

- Пет хиляди?

Хенрик отстъпи назад. После се стрелна напред - толкова близо, че повечето хора биха се стреснали.

Едуан не помръдна.

- Даваш ли си сметка с кого говориш, пустовещи? Аз съм императорът на Картора. Ще ти се плати, когато аз наредя да ти се плати.

Едуан спря с барабаненето.

- А аз съм кръвовещ. Разпознавам миризмата на момичето и мога да я проследя. Но няма да го направя без пет хиляди пиестри.

Хенрик изду гърди с явното намерение да изреве насреща му, но Леополд се намеси:

- Ще получиш парите, монахо - принцът вдигна ръце помирително пред чичо си. - Тя е ваша годеница, чичо Хенрик, така че трябва да платим колкото е нужно, за да си я върнем,нали?

Той се извърна от императора към Дожа, а после и към дом Ерон, като някак успя да изтръгне по едно кимване от всички.

Едуан беше впечатлен. Удивлението му нарасна, когато принц Леополд фон Картора се обърна към него, втренчи се в очите му и рече:

- Може да дойдеш с мен в покоите ми. Мисля, че разполагам поне с половината сума. Това достатъчно ли е?

- Да.

- Добре - усмихна се Леополд кухо. - А сега мисля, че всички ще се съгласят... - той отново погледна чичо си, - ... че вече пропиляхме достатъчно време тук. Ако разрешите, Ваше Величество, ще се присъединя към монаха за издирването на годеницата ви. Познавам добре Сафия и мисля, че мога да съм от полза за монаха.