Веровещица

От гърдите и от гърба му също продължаваше да тече кръв.

Навред по улиците и мостовете, през градините и кръстопътищата хората се дърпаха от пътя му - с уплах като този на пазача на Йотилуци пред него. Жителите на Веняса обаче поне му бяха спестили измърмореното „пустовещ“ и жеста с пръсти през очите - молба за закрила от Ефира, -които му поднесе пазачът пред него.

На разминаване Едуан му изсъска. Онзи подскочи, след което побърза да се мушне зад вратата. Едуан влезе в двора и през ума му мина една поговорка: „След баня котка не се гали“. Майка му непрекъснато я повтаряше, докато беше малък. Той обаче не се беше сещал за поговорката от години.

Което единствено увеличи раздразнението му и му се наложи да впрегне целия си самоконтрол, за да не съсече цветята и растенията, надвиснали над пътеката. Ненавиждаше далмотските градини, обрасли като джунгли, напълно свободно. Подобна градина не можеше да бъде отбранявана - беше откровена заплаха за старите гилдмайстори, пореден пример за немарливостта в Далмотската империя.

Той най-сетне стигна до дългия вътрешен двор в западната част на дома на Йотилуци. Завари прислугата да разчиства масата, на която господарят му обикновено прекарваше сутрините си.

Една камериерка забеляза тътрещия се по пътеката кръвовещ и изпищя. Стъклената посуда се изсипа от ръцете ѝ и се пръсна на парчета.

Едуан просто щеше да продължи напред, ако в този миг жената не беше изпищяла:

- Демон!

- Да - изръмжа той и изшляпа с мокри ботуши по плочите. После впи очи в нейните; жената се разтрепери. - Аз съм демон и ако изпищиш още веднъж, ще се уверя, че Пустотата ще вземе душата ти.

Потресена, жената закри уста с ръце, а той се ухили. Е, сега нека разказва за тази среща на когото си поиска.

- Къде се губиш?

Съскащият глас на Йотилуци долетя от отворените врати на библиотеката. Той набра робата си и излезе навън, подрусвайки сбръчкани бузи. Очите му проблясваха гневно на слънцето.

- И какво ти се е случило?

- Нямаше ме - отговори Едуан.

- Отлично знам, че те нямаше, мътните те взели - Йотилуци тикна пръст в лицето му.

Кръвовещият ненавиждаше този навик на стареца. Искаше му се да счупи пръста му на две.

- Интересува ме къде си бил, както и защо - той продължаваше да маха с пръст. - Да не си пил? Защото изглеждаш като измет, а и никой не те е виждал от снощи. Ако продължаваш така, ще се наложи да прекратя договора ти.

Едуан не отговори. Остави устните си да се притиснат в плътна линия и зачака гилдмайсторът да изплюе камъчето. Зад тях прислужниците продължиха с разчистването на чиниите от закуската, но го правеха бавно, приковали очи в Едуан. Чиниите в ръцете им подрънкваха.

- Имам голяма нужда от теб - обяви Йотилуци най-сетне. - Трябва да правим пари, а всяка секунда, която пропилееш, означава по-малко пари в моя джоб. Годеницата на император Хенрик Карторски беше отвлечена. Императорът иска да я намериш.

- Ами ? - вирна брадичка Едуан. - А желае ли императорът да плати?

- Щедро - Йотилуци пак навря пръста си в лицето на Едуан. - А аз ще наградя теб щедро, ако успееш да я издириш...

Със светкавично движение Едуан сграбчи пръста му и дръпна стареца към себе си.

- Ще ида сам при императора, благодаря.

Ядът на Йотилуци се изпари и устата му зейна.

- Ти работиш за мен.

- Вече не.

Той пусна пръста на стареца - все още мазен от закуската. Макар че трудно можеше да се нарече чист в момента, именно малкото мазно петно масло накара кръвовещия да се почувства истински омърсен.

- Не можеш да постъпиш така! - запищя Йотилуци. -Ти си моя собственост!

Едуан влезе в къщата. Йотилуци продължи да крещи след него, но той се затича през лъскавите коридори и скоро спря да го чува. Изкачи се два етажа по-горе и стигна до тясната си прислужническа стая.

Всичките му принадлежности бяха събрани в една-единствена торба - все пак беше карауенски монах, готов за всичко, винаги в готовност да замине.

Той пребърка торбата в търсене на две неща: резервната си камичка и лист хартия с дълъг списък от имена. След като пъхна камичката в проскърцващия, все още влажен ремък, Едуан насочи вниманието си към списъка. Само няколко от имената все още не бяха зачеркнати.

На един от редовете по-надолу пишеше: „улица „Риденса” 14”.

Въпреки че желанието на баща му вече беше известно на Едуан - той да се присъедини към императора, да намери веровещицата, а след това да задържи момичето за нарастващата армия на баща си, - бяха изминали няколко седмици от последния път, в който му беше носил вести. Напоследък се беше случило доста, затова щом намереше време, Едуан щеше да посети гласовещата на улица „Риденса“ 14.

Не възнамеряваше да споменава номатското момиче. Беше се постарал да задържи в тайна първия случай, в който беше задлъжнял с живота си на някого, а сега беше още по-решен да запази и новия в тайна. Момиче, чиято кръв не изпускаше мирис, щеше единствено да породи въпроси.

А Едуан не обичаше въпросите.

Без да обръща внимание на претърканата си от мокрото саламандрово наметало кожа, той метна торба на рамо и напусна стаята, която беше наричал „свой дом“ в последните две години, без да се обръща назад. После тръгна обратно по пътя си през имението на Йотилуци. Прислужниците се дърпаха от пътя му, докато слизаше, а ревът на Йотилуци

все още долиташе от библиотеката.

Едуан продължи напред, като със задоволство установи, че ботушите му са оставили кални отпечатъци през цялата къща.

Понякога възмездието се съдържаше в малките победи.

Щом Едуан пристигна в двореца на Дожа около половин удар, след като беше напуснал дома на Йотилуци и се беше изкъпал в една обществена баня (слава на Кладенците, старите му белези вече бяха спрели да кървят), той с изненада установи, че от градините, в които се беше изправил пред неочаквания батальон, в момента бяха останали само овъглени растения и пепел, гонена от вятъра.

Не трябваше да се изненадва; все пак при тръгването му наоколо бушуваше пожар.

Далмотските стражари и войници бяха плъзнали навсякъде, но никой не му обърна внимание. Щом стигна до фоайето, през което си беше проправил път с бой миналата нощ - в момента от него бяха останали само голи греди и тлеещи въглени, - един стражар все пак се изпречи на пътя му.

- Стой - нареди мъжът и оголи оцапаните си със сажди зъби. - Никой не може да влиза и да излиза, пустовещ.

Мъжът явно го беше разпознал. Добре. Значи щеше да го сплаши по-лесно.

Едуан подуши въздуха. Знаеше, че когато го прави, очите му се наливат в червено. Усети кръвомириса на мъжа. „Солени кухни и дъх на бебе.“ Имаше семейство - колко жалко. Значи не можеше да приложи насилие.

- Ще ме пуснеш да вляза - той повдигна едната си вежда. - След това ще ме заведеш до кабинета на Дожа.

- Така значи, а? - рече мъжът насмешливо, но гласът му определено потрепери.

- Да, защото аз съм единственият човек на този континент, който може да намери момичето на име Сафия. И защото знам кой я отвлече. Хайде, мърдай - Едуан посочи с брадичка напред. - Кажи на началниците си, че съм тук.

Както и очакваше, стражарят се отдалечи. Наложи се да почака няколко минути (прекара времето в броене на мъжете около себе си), преди онзи да се завърне и да го уведоми, че да, може да бъде въведен незабавно.

Той последва семейния стражар и огледа щетите от предишната вечер. Поне половината от двореца беше напълно изгоряла. В двора положението беше още по-лошо. Оцелелите растения бяха покрити със слой пепел.

Когато Едуан най-сетне стигна до личния кабинет на Дожа, след като беше претърсен от дванайсет отряда стражари - явно имаше по един за всяка народност, присъстваща в кабинета, - той попадна посред пълен хаос. Кабинетът, застлан с дебели червени килими, с лавици до тавана по стените и бляскави кристални полилеи, очевидно беше личното убежище на Дожа, но в момента то беше превзето от хора на най-различна възраст, от всякакви класи и раси, а наоколо маршируваха войници в разнообразни униформи.