Мисията на посланика

Той подаде книгата на Денил. Магьосникът я отвори и внимателно прелисти първите няколко крехки архаични страници. Както в повечето стари архиви на киралийските магьосници, тук също имаше счетоводни списъци и глави от дневници. Усещайки погледите на двамата мъже, той започна да преглежда съдържанието им.

Денил се намръщи. „Това е било написано след войната, но тук става въпрос за сграда, която е поне двестагодишна и е все още здрава. Това е доказателство, че Имардин не е бил сринат по време на войната, както твърдят историческите книги“. Сърцето му подскочи. Той погледна към двамата сачаканци. Очевидно нямаше да може да прочете цялата книга и да си води бележки, докато те го чакат.

— Имате ли нещо против да препиша този откъс? — попита той.

Итоки поклати глава.

— Изобщо. Намерихте ли нещо интересно?

— Да — Денил извади бележника си и увитото парче пресован въглен, които винаги носеше в мантията си. — То потвърждава нещо, което отдавна подозирам.

— Което е? — попита Ачати.

Денил помълча, докато запише откъса, след което вдигна поглед.

— Че Имардин не е бил унищожен по време на Сачаканската война.

Итоки повдигна вежди.

— Никога не съм чувал нещо такова. Според нашите историци последната битка се е провела пред портите и нашите армии са били победени.

Денил се поколеба.

— Армии? Имало е повече от една?

— Да. Тръгнали са заедно към последния сблъсък. Трябва да попитате Господаря Кирота за пълната история, но аз мога да ви покажа няколко карти, нарисувани след войната, които показват трите пътя на армиите. Ала те не са чак толкова стари, нито са свързани с магията.

— Не, но въпреки това ми се струват интересни.

Когато мъжът взе книгата от Денил и я върна заедно със снопчето листи в скрина, магьосникът усети човъркащото го разочарование. Само за няколко минути в библиотеката на този човек той бе успял да открие потвърждение за нещо, което го измъчваше от години. Какво ли още би могъл да научи?

Но вече беше станало късно и той не можеше да се натрапва на домакина си. А и ашаки Ачати сигурно искаше да се прибере у дома. „Може би ще се върна някой друг път. Но няма да е скоро, защото първо трябва да посетя всички други влиятелни сачаканци, които искат да се запознаят с новия Посланик на Гилдията в Сачака, а не трябва да показвам предпочитания на един от тях пред останалите. Проклета да е тукашната политика!“

Щеше да направи всичко възможно, за да си уреди второ посещение. Междувременно щеше да се възползва от всички възможности, които се изпречеха на пътя му. Когато ашаки Итоки тръгна да излиза от стаята, за да им покаже военните карти, Денил преглътна нетърпеливо и го последва.

Лечителката Никея срещна Сония на входа на болницата.

— Поръчах стая за нас, Черна магьоснице Сония — каза тя, усмихна се и поведе Сония. — Малка е, но ще побере всички ни.

— Всички?

Никея погледна през рамо.

— Да. Неколцина от лечителите, с които с разговарях имат доста интересни истории, които решихме, че трябва да чуете първа.

Сония се усмихна накриво зад гърба на младата жена. „През повечето време чувствам облекчение, когато се намирам край хора, които не се страхуват от мен, но това си има и своите недостатъци. Ще ми се Никея да ме беше попитала първо. Не искам твърде много хора да знаят, че съм задавала въпроси за контактите на богати магьосници с престъпници“.

Стаята, в която я въведе младата лечителка, представляваше тесен склад, в който имаше притеснително малко запаси. Край стените бяха наредени няколко стола. Никея не влезе, а изчака докато в коридора не се появи някакъв друг лечител и го извика.

— Лечителю Геджен, ще съберете ли останалите?

Той кимна и бързо се отдалечи. След няколко минути се върна с други жени. Сония отбеляза, че две от тях са помощнички. Всички влязоха в стаята и седнаха, след което Никея покани Сония и затвори вратата зад гърба й.

Едно светлинно кълбо изпълни стаичката с ярка светлина. Всички, с изключение на Никея, гледаха Сония, изпълнени с очакване.

— Добре — каза Никея. — Кой иска да бъде пръв?

След кратко колебание една от помощничките се прокашля. Името й беше Ирала, мълчалива жена на средна възраст. Способна, макар и понякога да се държеше твърде студено с пациентите.

— Аз ще говоря — предложи тя и погледна към Сония. — Време е Гилдията да престане да се прави, че този проблем не съществува.

— Какъв проблем точно? — попита Сония.

— Роетът. И онези, които го продават. Той е навсякъде. В Домовете говорят, че се разпростира от копторите като чума, но там пък казват, че е разпространяван от Домовете за контрол над бедните и намаляване на броя им. Всъщност никой не знае откъде идва. Чувала съм слухове и истории, в които се казва, че онези, които го продават, са богати и могъщи като Домовете, но корените им са пуснати в подземния свят.

— И аз съм чувал много пъти, че Крадците го използват, за да превземат града — додаде Геджен. — Един човек ми каза, че е бил внесен от чуждоземци, за да ни отслаби, преди те да нахлуят в Киралия. Подозират Елийн — останалите се засмяха. Очевидно никой от тях не го вярваше.

— Някой от вас чувал ли е за пристрастени към роета магьосници и ученици? Които не могат да спрат да го приемат?

Другата помощничка и една от лечителките кимнаха.

— Един… мой роднина — каза тя и помръдна извинително с рамене. — Той ме накара да се закълна, че няма да кажа на никого, затова няма да спомена името му. Спомена, че колкото и да се е опитва да го спре, нуждата никога не си отивала. Аз му казах, че трябва просто да спре да го приема достатъчно дълго време, за да може тялото му да се излекува както трябва, но той не го прави.

Сония затаи дъх.

— Знаеш ли от кого си купува роет?

— Не, той не ми каза от страх, че ще се опитам да спра по някакъв начин доставките му — жената се намръщи. — И каза, че доставчикът му е приятел. Ако трябвало да търси друг продавач, той сигурно щял да му иска повече пари.

Сония кимна и погледна към останалите.

— Някой от вас чувал ли е за ученици или магьосници, които имат връзки с престъпници, независимо дали става въпрос за продавачи на роет или не? Нямам предвид посещаването на домовете за удоволствия. Говоря за търговия с тях, обмяна на магия срещу пари или услуги?

— Аз съм чувала — обади се другата лечителка. Тя беше на около трийсет години и съпругът й немагьосник се грижеше за семейството им, докато тя работеше в болницата — практично споразумение, което като че ли само лечителите смятаха, че е в реда на нещата. — Години назад, преди да се омъжа за Торкин, един приятел, когото познавах от университета, спря да се среща с нас — имам предвид групичката ми приятели от училище. Предпочиташе компанията на немагьосниците от града, с които се срещаше в една от онези къщи за удоволствия. Той ни каза, че не го интересуват нещата, които се предлагат там, а само уговорките, които има със собствениците. Ставало въпрос за някакъв внос на стоки. Никога не ни каза какви. Сега дори не живее в Гилдията. Премести се в една от градските къщи и прекарва цялото си време с новите си приятели.

— Смятате ли, че това е някаква незаконна търговия?

Тя кимна.

— Но нямам никакви доказателства.

— Той пристрастен ли е към роета?

Лечителката поклати глава.

— Твърде е умен за това.

Сония се намръщи. Новините бяха лоши и щяха да представляват интерес за Регин, но това не доказваше, че роетът се използва за примамване на магьосниците към престъпни действия.