Мисията на посланика

Гол сви рамене и посочи с жест стаята.

— В такъв случай това вече няма да ни трябва. Толкова работа и пари хвърлихме по тази стая. И направихме толкова много пропуски, така че едва ли ще можеш да я ползваш отново. Колко жалко.

Сери се огледа замислено.

— Да, май е така. Може би когато всичко свърши и хората забравят за него, ще поправим всички пропуски. Но засега не е подходящо за местоположение на новата ни примамка. Трябва ни нещо не толкова подсигурено, за да нападне по-скоро.

— В такъв случай няма да е зле да ти купя няколко книги за магия — каза Гол, оставяйки чашата си на масата.

— Няма да намериш толкова лесно. Ако ставаше така, нямаше да има смисъл да се опитваме да ги използваме като примамка.

Гол се усмихна.

— О, никога не съм казвал, че ще са истински. Ще направим малко фалшификати.

— Това ще отнеме време. Може би ни трябва само слух, че тези книги се намират някъде.

— Смяташ ли, че Ловецът на Крадци ще рискува да разкрият, че е магьосник, само заради някакъв си слух за магически книги? Само ще провери дали познава някой, който ги е виждал.

— Добре, поръчай някой фалшификат — намръщи се Сери. — Само… не им позволявай да се бавят колкото истинските преписвани на книги, защото в такъв случай ще е по-добре просто да си стоя тук и да чакам Ловеца на Крадци да дойде да ме търси.

Денил подаде чинията си на роба и устоя на импулса да потърка доволно корема си. Странният маниер, по който се поднасяше храната в Сачака, започваше да му допада. На гостите се предлагаха големи блюда с подбрана храна, от които те можеха да избират каквото им се иска и колкото им се иска. В началото той се чувстваше задължен да опитва всяко ястие, но после забеляза, че останалите не правят така — дори проявяват някаква придирчивост в избора си, което, както изглежда, изобщо не притесняваше домакина.

Той забеляза, че храната никога не се обсъжда. Което бе истинско облекчение за него, защото някои ястия бяха с толкова люти подправки или неочаквано горчиви или солени, че той не можеше да изяде онова, което си беше взел. Сачаканците като че ли не сервираха десерти, макар че ако имаха гости през деня, те се стараеха на масата винаги да има ядки, сладки плодове или захарни изделия в купички.

Домакинът на Денил за тази вечер беше внушителен сачаканец на име ашаки Итоки. Той знаеше, че мъжът е един от най-могъщите в Сачака и братовчед на сачаканския крал. Изглежда, ашаки Ачати, мъжът, който бе посрещнал Денил, когато за пръв път пристигнаха в Дома на Гилдията, беше получил задачата да представи Денил на подходящите хора в правилния ред. Макар да не му го беше казал в лицето, беше намекнал няколко пъти.

— С какво да се забавляваме сега? — попита Итоки, поглеждайки от Денил към Ачати. — Баните ми са достатъчно големи, за да обслужат всички гости, а робите ми са майстори в изкуството на масажа.

— Посланик Денил може би ще прояви интерес към онези древни карти, които колекционирате — предложи Ачати.

Денил се изпълни с надежда. Старите карти винаги бяха привличали интереса му, а и в тях можеше да се съдържа информация, която да подпомогне проучването му.

— Не бих искал да отегчавам моя гост — рече неуверено Итоки.

— Нали си спомняте как по-рано ви споменах, че Посланик Денил е историк. Сигурен съм, че ще прояви голям интерес към тях.

Итоки погледна обнадеждено Денил. Той му кимна окуражително.

— Така е.

Мъжът се усмихна широко и потри ръце.

— О, ще останете впечатлен, убеден съм в това. Най-добрите карти, рисувани някога — той се изправи, последван от Ачати и Денил. — Ще ви отведа в библиотеката.

Тръгнаха по криволичещите бели коридори към група стаи, подобни на онези в Дома на Гилдията и другите, в които двамата с Лоркин бяха отсядали по пътя към Арвис. Интересно бе да види, че и друга сачаканска къща следва този модел. Дали всичките бяха еднакви? От колко ли време сачаканците строяха домовете си по този начин?

В централната зала имаше няколко табуретки и голяма купчина възглавници в средата, а покрай стените бяха подредени няколко скрина. През множеството врати, които извеждаха от залата, се виждаха още няколко стаи. Итоки отиде до един от шкафовете и извади ключ от вътрешния джоб на сакото си. Отключи и го отвори.

Вътре имаше няколко метални тръби. Итоки прекара с благовение пръстите си по тях, после избра една и я извади. Отиде до възглавничките, избута няколко встрани, за да разчисти място на пода и седна с пъшкане върху една табуретка.

— Ако се настаните тук и тук — рече той, сочейки им местата, — ще можем да ги затиснем за ъглите и ще използваме някой предмет за четвъртия — Ачати премести табуретка на указаното място, а Денил се настани до другото. Двамата наблюдаваха седнали как Итоки маха капачката на тръбата и вади отвътре пожълтяла хартия, навита на руло.

— Това, разбира се, не е оригиналът — каза мъжът. — Копие е, но въпреки това е над четиристотин годишно и е доста крехко — той положи рулото на пода и започна да го развива. Денил автоматично хвана най-близкия до него ъгъл и му попречи да се навие отново. Ачати направи същото. Итоки погледна една от табуретките, която се понесе във въздуха и се спусна над четвъртия ъгъл, затискайки го с едно от крачетата си.

Пред очите им се разкри вихрушка от линии. Над тях се виеха сини реки, а покрай няколко се виждаха пътища, които следваха всеки завой. Картата бе покрита с мънички рисунки на къщи, полета и ниските, разделящи именията, стени. „Контурни линии на четиристотингодишна карта? Гилдията е започнала да използва контурни линии едва преди двеста години. Но… това е копие“.

— Колко стара е оригиналната карта? — попита той.

— Над седемстотин години — отвърна Итоки с нотка на гордост. — Предавани са в семейството ми още от Сачаканската война.

— Имате ли оригиналите?

— Да — Итоки се ухили. — Но те са на парчета и са твърде крехки.

Денил отново погледна към картата.

— Каква е тази карта?

— На район в западна Сачака, близо до планините. Нека ви покажа останалите. — Итоки се надигна отново и взе други две тръби от скрина. Следващата карта, която разгъна, бе на някакво крайбрежие, с нарисувани малки лодки във водата и предупредителни надписи край скали и рифове. Последва я друга провинциална карта.

— Това е… беше… югът — каза им Итоки.

„Където сега лежи пустошта — помисли си Денил. — Той не го обяви. Не е необходимо“. Полетата и именията намекваха за плодородна, зелена земя там, където сега властваха пясъкът и прахът. Тримата оглеждаха известно време картите, докато, по знак на Ачати, Итоки не започна да ги навива внимателно и да ги прибира в тръбите им.

— В кои области на историята са интересите ви? — попита той Денил.

Магьосникът сви рамене.

— В почти всички. Макар че за мен колкото е по-старо, толкова по-добре и естествено, всяка връзка с магията ме интересува.

— Разбира се. Това включва ли и историята на Гилдията, или тя вече е описана?

— И да, и не. В нея съществуват някои пропуски, които се опитвам да запълня.

— Съмнява ме, че бих могъл да ви помогна в това, макар да разполагам с някои архиви от времето, когато Киралия е управлявала Сачака — Итоки стана и отиде до скрина, за да прибере тръбите с картите, заключи го, после им махна с ръка и тръгна към една от страничните стаи. Денил и Ачати го последваха. Високите, тежки скринове покрай стените стояха като стражи на пост, безмълвни и неподвижни. Итоки се приближи до един от тях и отвори вратите. „Които не са заключени — отбеляза Денил. — Онова, което се държи тук, очевидно не е ценно“.

Разнесе се позната миризма на стара хартия и подвързии. Вътре имаше няколко книги с липсващи или скъсани страници, оръфани рула хартия и кожени папки, пълни с хартия. Итоки ги прегледа внимателно, след което измъкна сноп листи и една книга.

— Това са писма и архиви на гилдийски магьосник, който е живял в Сачака през годините на окупацията. Спасих ги от едно старо имение до пустошта, което бе конфискувано от краля, след като не се появи законен наследник.