Мисията на посланика
Мисията на посланика читать книгу онлайн
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— Но… аз не лъжа. Все още го има.
Сония се намръщи.
— Това е… странно — тя се замисли върху упорития му поглед и онова, което знаеше за него. „Той не е от хората, които лъжат. Самата мисъл какво ще кажат останалите, ако разберат, че лъже го ужасява. Всъщност очаквам следващия му въпрос да бъде…“
— Смяташ ли, че си го измислям? — попита той с нисък, уплашен глас.
Тя поклати глава.
— Не. Но това наистина ме озадачава. И ме ядосва. Как да излекувам нещо, което не мога да уловя? — Сония разпери ръце. — Единственото, което мога да ти кажа, е да изчакаш. Може би в теб е останало само ехо от онзи копнеж. Също като спомена за нечие докосване или звука от нечий глас. Ако не поддържаш този спомен, с времето тялото ти ще го забрави.
Той кимна със замислено изражение.
— Мога да го направя. В това има смисъл — мъжът се изправи и я погледна очаквателно.
Тя стана и го поведе към вратата.
— Добре. Ако нещата се влошат, пак ела.
— Благодаря — той се поклони неловко, застана пред вратата и когато тя се отвори след едно магическо докосване, се усмихна нервно.
Когато вратата се затвори зад гърба му, Сония се замисли над онова, което беше открила (или пропуснала да открие) в тялото му. Възможно ли е магията да не може да лекува пристрастеността? Ами ако роетът причинява някакви физически промени, които са постоянни и неуловими?
„В такъв случай може ли тялото на магьосник само да прогони пристрастеността му към роета? — магьосническите тела се лекуваха автоматично, което означаваше, че рядко боледуват и живеят много по-дълго от немагьосниците. — Ако не, значи е възможно магьосник да се пристрасти към опиата“.
Но това със сигурност нямаше да стане веднага. Много магьосници и ученици бяха опитвали роета и не се бяха пристрастили. Може би само определени хора се оказваха податливи на влиянието му. Или може би при роета се проявяваше ефектът от натрупването — трябваше да го приемат няколко пъти, преди вредата да стане постоянна.
„И в двата случая последствията може да са опасни и трагични. Пристрастените към роета магьосници могат да бъдат подкупени и контролирани от доставчиците си. А те най-вероятно са престъпници или са свързани с подземния свят“.
Сония внезапно се сети за твърдението на Регин, че напоследък учениците и магьосниците от висшите съсловия все по-често общуват с престъпници. Тя смяташе, че ситуацията не е по-лоша от обичайното. Но ако беше прав? Роетът ли бе причината за това? Тя усети как я полазват тръпки.
На вратата отново се почука. Сония си пое дълбоко дъх и потисна мислите си. Основната й грижа сега беше здравето на нисшите съсловия. Гилдията трябваше да се занимава с последствията от глупавите постъпки на членовете на Домовете.
„Но няма да е зле да разпитам останалите лечители — и дори болничните помощници — дали са чували за магьосници, които са се пристрастили към роета или са били привлечени към престъпния свят. Все ще има полза, ако поразпитат и те своите пациенти. Отегчените болни и семействата им обичат най-много да убиват време в клюки“.
— Държат се по-приятелски, отколкото очаквах — каза Денил.
Лоркин се съгласи с кимане.
— Бих могъл да спя цяла седмица.
— По всичко личи, че ще извадим късмет, ако имаме и ден за отдих. По-добре да спим, докато можем — Денил се обърна към младата робиня, която бързо се хвърли по лице на пода. — Отведи лорд Лоркин в стаята му.
Тя бързо скочи, погледна веднъж към Лоркин и му посочи с жест вратата.
Докато младият магьосник вървеше след нея по коридора, той почувства как настроението му леко спада. „Всеки път, когато го правят, ми се струва толкова нередно. Но дали е само защото знам, че са роби? Хората ми се покланят, защото съм магьосник и аз нямам нищо против. Каква е разликата?“
Хората, които му се кланяха, имаха избор. Правеха го, защото се считаше за добри маниери. Никой нямаше да ги нашиба с камшик или да ги екзекутира, или както там постъпваха сачаканците с непокорните си роби.
Коридорът сви вляво, следвайки странната обла форма на Господарската стая. После се раздели на две и робинята пое по дясното разклонение. „Чудя се защо ли не правят стените си прави? По-лесно ли се строят така? Или по-трудно? Обзалагам се, че така се образуват доста странни малки кьошета“. Той протегна ръка и докосна гладката измазана стена. „Много интересно. Няма никакви остри ръбове.“ Робинята рязко сви и влезе през една врата. Лоркин я последва и се озова в поредната стая със странна форма.
Тя бе почти кръгла, но не съвсем. Осветяваха я малки лампи, поставени на стойки из цялата стая. Стените бяха украсени с гоблени или дърворезби, поставени в малки ниши. Навсякъде между тях имаше врати. В средата бяха подредени табуретки с големи възглавници. Пътническият му сандък лежеше на пода до една от вратите. Стаята от другата й страна също бе осветена от лампи, разкривайки легло, което за голямо негово облекчение не изглеждаше по-различно от обичайното киралийско.
Робинята спря до стената и остана там с наведена глава и забити в пода очи. „Там ли смята да стои или ще напусне? Може би ще си тръгне щом й покажа, че съм доволен от стаята“.
— Благодаря ти — каза той. — Това е достатъчно.
Тя не каза нищо и не реагира по никакъв начин. Изражението на лицето й — поне онази част, която можеше да види — не се промени.
„Какво ли ще направи, ако отида в спалнята? — Лоркин мина покрай нея и погледна леглото. — Да, определено изглежда като обикновено легло — когато се обърна, той видя, че робинята е застанала в същата поза до стената на спалнята. — Дори не я чух кога ме е последвала — сигурно можеше да й каже да си върви, но когато отвори уста, за да заговори, се поколеба. — Трябва да се възползвам от възможността и да разбера как функционират отношенията господар-роб. Дали ми е лична прислужница или има няколко слуги, които изпълняват отделните задачи?“
— И така — рече той. — Как се казваш?
— Тивара — отвърна тя. Гласът й бе изненадващо дълбок и мелодичен.
— Какви са задълженията ти тук, Тивара?
Тя се поколеба, после вдигна глава и се усмихна. „Така е по-добре“ — помисли си той. Но когато се взря в очите й, той установи, че не са включени в усмивката й. В тях не прозираше нищо. Те бяха толкова тъмни, че Лоркин почти не можеше да различи зениците. По гърба му полазиха тръпки, които едва ли бяха породени от безпокойство, но със сигурност не бяха признак и на възбуда.
Тя се оттласна от стената и тръгна към него. Очите й се спуснаха към гърдите му. Тя протегна ръце, хвана шарфа на мантията му и започна да го развързва.
— К-какво правиш? — попита той, улавяйки я за китките.
— Едно от задълженията ми — отвърна тя, като се намръщи и пусна шарфа.
Сърцето му се разтуптя. Тялото му бе избрало възбудата пред безпокойството. „Не трябва да бързам да си правя изводи — каза си той. — Не ми стига притеснението, че ми слугува някой, който не го прави по своя воля! Подозирам, че да си легна с някой, който няма друг избор, ще е също толкова отблъскващо“. Той си представи как се взира в тези тъмни, празни очи и възбудата му се изпари.
— Ние, киралийците, предпочитаме да се събличаме сами — каза той и пусна ръцете й. Тя кимна и отстъпи назад. Загадъчните й очи излъчваха объркване и примирение. „По-добре от нищо“. Жената отстъпи към стената и зае предишната си поза. Лоркин подтисна въздишката си.
— Можеш да си вървиш — каза й той.
Тя се поколеба за миг, веждите й се стрелнаха нагоре, после бързо се обърна и се изгуби в коридора. Стъпките й утихнаха.
Лоркин се приближи до леглото и седна върху него.
„Така, това беше неловко и смущаващо“. И малко странно. Тя не бе отговорила на въпроса му. Но пък да пита робиня какви са задълженията й, докато тя стои в спалнята, си беше чист намек, че я иска в леглото си.
„Какъв съм идиот. Разбира се, че е така — Лоркин въздъхна. — Имам много да уча — помисли си мрачно той. — И тъй като единственият друг свободен човек тук е Денил, не ми остана нищо друго, освен да се уча от робите. Ако Тивара е личната ми прислужница, значи ще я виждам най-често. Ако ще разпитвам някой роб, по-добре да го направя насаме, така че никой сачаканец да не разбере колко съм невеж“.