Мисията на посланика

Така се разбра, че лечителите на Гилдията не познават лекуването без магия толкова добре, колкото някога. Онези от тях, които се бяха присъединили към Сония, започнаха да разширяват и развиват областите на познание, които бяха пренебрегвани през годините. Някои лечители все още смятаха лекуването без магия за примитивно и ненужно, но лейди Винара — Повелителката на лечителите, мислеше иначе. Сега тя изпращаше при Сония всички ученици, които бяха избрали да се обучават за лечители, за да овладеят немагическото лекуване и да научат защо все още е необходимо.

Никея и Сония се озоваха в главния коридор и влязоха в приемната на болницата. Из стаята крачеше ниска, тантуреста женица с посивели кичури в косата, която със скръстени ръце и строго лице наблюдаваше как хората се настаняват по пейките край стените. Сония потисна усмивката си. „Адрия. Една от първите ни помощнички извън Гилдията“.

Когато отвориха първата болница, лечителите прекарваха по-голямата част от времето си в разучаване на болежките на влизащите, отколкото в самото им лечение. Трябваше да преценят колко е сериозна болестта или нараняването и да препратят болния към лечител с подходящия опит и познания. Скоро лечителите започнаха да се оплакват, че се занимават с организирането на хората, а не с лечението им. Опитаха се да прехвърлят задачата на учениците, но новаците бяха твърде млади и неопитни, за да се справят с измъчените пациенти и техните роднини, а по-големите искаха да научат нещо повече от диагностицирането на болести и разпределянето на хора из подходящите стаи.

Идеята да се потърсят доброволци-помощници в Домовете беше на лейди Винара. Сония не очакваше никакъв отклик, затова се изненада, когато няколко дни по-късно на вратата й застанаха три жени.

Само една от тези жени се върна в болницата на следващия ден, но след няколко седмици Адрия не само доказа, че е способна помагачка, но скоро убеди и три други жени — приятелки и роднини — да се пробват като „болнични помощници“.

Няколко седмици по-късно дойдоха още помощници. Слухът за първите жени се бе разпространил и всеобщото мнение беше, че те заслужават възхищение за благородното си пожертвувание навреме и готовността си да заложат личната си безопасност за доброто на града. Изведнъж помагането в болниците се превърна в мода и те бяха залети от доброволци.

Реалността обаче скоро попари ентусиазма на повечето от тях и броят на новите доброволци се установи на едно постоянно ниво. Останалите помощници не само продължиха да идват в болниците, но се организираха да работят на смени и провеждаха срещи, на които обсъждаха нови и по-добри начини как немагьосниците да помагат на болните и лечителите.

— Адрия — извика Никея.

Жената се обърна и щом видя Сония, се поклони дълбоко.

— Черна магьоснице Сония — каза тя.

— Адрия — отвърна Сония. — Тази вечер ще замествам лечителя Дрейвън. Дай ми само няколко минути, след което изпрати първия болен.

Жената кимна. Сония се обърна към коридора, направи няколко крачки към стаята за прегледи, но се спря и погледна Никея.

— Някой да има нужда от специално внимание? — попита тя, сочейки стаите за пациенти.

Никея поклати глава.

— Нищо, с което да не можем да се справим. В стаите работят трима от нас. Всички пациенти са нахранени и половината от тях сигурно вече спят. Ще ви уведомя, ако изскочи нещо.

Сония кимна. После отиде до първата стая вляво и отвори вратата. Стаичката бе достатъчно голяма, за да побере два стола, заключен долап и легло покрай стената. Вътре беше тъмно, затова тя създаде едно светлинно кълбо и го пусна да се рее под тавана.

После седна на един от столовете, пое си дълбоко дъх и се подготви за първия си пациент. Адрия щеше да удари гонга, ако пристигне някой, който има нужда от незабавно лечение. Останалите отиваха в Стаята за прегледи, където ги преглеждаше лечител и ги разпитваше за болежките им, преди да реши дали да използва магия или да ги лекува по традиционния начин. Ако се наложеше голяма хирургическа операция, но извършването й не бе спешно, пациентът се връщаше за друг ден.

На вратата се почука. Сония извлече струйка магия и я изпрати към дръжката, завъртя я и дръпна вратата навътре. Застаналият на прага мъж изглеждаше изненадан, че пред него не стои никой, макар да бе посещавал вече лазарета няколко пъти.

— Каменоделецо Берин — каза Сония. — Влез.

Той изглеждаше облекчен, че я вижда. Поклони се, затвори вратата, приближи се до стола и седна.

— Надявах се да те видя тук — каза той.

Тя кимна.

— Как се чувстваш?

Мъжът потърка ръцете си и се поколеба, преди да отговори.

— Мисля, че не се получава — рече най-накрая той.

Сония го погледна замислено. Той бе дошъл за пръв път в болницата година по-рано, като първоначално отказваше да признае какво не е наред. Тя предположи, че е нещо смущаващо и лично, но той бавно и неохотно й призна, че е пристрастен към роета.

Тя знаеше, че признанието му коства големи усилия. Той беше от хората, които работеха усърдно и се гордееха с честния си труд. Но когато съпругата му почина при раждането на първото му дете, което също не оцеля, той бе връхлетян от такава мъка и вина, че се поддаде на увещанията на един търговец на роет с меден език. Когато болката бе притъпена дотолкова, че да се върне към работата си, той установи, че повече не може да се откаже от опиата.

Първоначално тя го окуражи да намали количеството, което приема, за да издържи на болката, желанието и лошото настроение, което го връхлиташе. Той се справяше добре, но това го изтощи. А и копнежът по вцепеняващото, освобождаващо усещане след приемането на роет не изчезна. Най-накрая, няколко месеца по-късно, Сония се съжали над него и реши да провери дали магията няма да ускори процеса.

Всички лечители бяха на мнение, че пристрастяването към роет не е болест, затова използването на магия за лекуването му се смяташе за прахосване на ценни ресурси. Сония бе съгласна с това, но Берин бе добър човек, от който се бяха възползвали в момент на слабост. Затова тя тайно го подложи на лечение.

— Защо смяташ, че не се получава? — попита го тя.

Той наведе очи, изпълнени със страдание.

— Все още го искам. Не толкова силно като преди. Мислех си, че нуждата постепенно ще отмине, но не стана така. Все едно е като… капане на вода от недобре затворен кран. Но ако наоколо е тихо, много дразни.

Сония се намръщи, после му даде знак с ръка да се приближи. Той премести стола си към нея. Тя протегна ръце, притисна длани към слепоочието му и затвори очи.

Усещането беше доста странно. На пръв поглед всичко му беше наред. Нямаше и намек за някаква инфекция, с която тялото му да е започнало да се бори. В повечето случаи тялото подсказваше на лечителя какво не е наред и как да приложи магия, за да поправи вредата. Понякога проблемът беше скрит, но ако то позволеше само да използва магията, за да се върне в нормалното си състояние, почти винаги се получаваше.

Усещането за страдание у Берин идваше от няколко посоки. То се криеше в сетивата му и в мозъка, но бе тъй неуловимо, че не можеше да разбере как да го поправи. Затова остави тялото му да я води и когато усещането за страдание изчезна, тя разбра, че е готова.

Болката бе изчезнала и настроението му бе приповдигнато. Но той не бе споменал нищо за скрития копнеж за роет. Може би самият той не го усещаше тъй силно. „А може би е започнал отново да го употребява“.

Тя протегна пипалата на съзнанието си и потърси усещането за нужда в тялото му. За нейна голяма изненада не откри нищо. След като се концентрира повече, тя засече естествени лечителски процеси около мазолите на дланите му и леки мускулни болки в гърба. Но що се отнасяше до тялото му, той беше съвсем здрав.

Сония отвори очи и свали ръцете си.

— При теб всичко е наред — каза тя и се усмихна. — Не мога да уловя никакви сигнали както преди.

Лицето му потъмня и той потърси погледа й.