Веровещица

Когато той най-сетне успя да си намери петниста кобила пред една гостилница, вече беше изостанал с поне пет минути. За щастие, беше добър ездач, а и лесно предразположи кобилата. Имаше дарба с конете.

Скоро вече галопираше по дългия крайбрежен път. Стрелите в гърдите му подскачаха и му пречеха. Върховете им бяха назъбени и ако ги изскубнеше, само щеше да разкъса плътта си още повече. После тялото му щеше да започне да се лекува само и той щеше да загуби сили, които му бяха по-полезни за преследването.

Едуан застигна една каруца, която трополеше на север с главоломна скорост. Около нея слабо се носеше мирисът на веровещицата. Под стъблата от слънчогледи забеляза одеяло и се озъби в самодоволна усмивка. Завивката беше от саламандрово платно и ако тя беше останала под него, Едуан можеше никога да не улови мириса ѝ отново.

Беше допуснала грешка.

Той подмина бързо каруцата и уплашения каруцар и за няколко минути остана сам с петнистата кобила... минути на бясна, неукротима бързина.

После на нощното небе пред тях изникна тъмният силует на кула. Едуан нямаше да я забележи, ако до каменните руини нямаше четири бели фигури, а по пътя към него не препускаха четири безстопанствени коня.

Той тъкмо се насочи към вълните, когато кобилата реши, че останалите коне бяха постъпили разумно. Едуан се отказа от нея. Ботушите му цопнаха във водата и той се втурна напред.

Беше преполовил пътя до кулата, когато четиримата карауени я заобиколиха и изчезнаха зад нея. След миг от небето се спусна тяло. Ветровещ.

Едуан заобиколи кулата... и вихърът го помете. Той едва смогна да се вкопчи в камъните на фара, преди двама от монасите да прелетят покрай него в тайфун от въздух и вода. Двайсет крачки, петдесет... Двамата се стовариха тежко на плажа. Надали щяха да се надигнат скоро.

Вятърът утихна и се разнесе над вълните край брега, а Едуан задращи с пръсти, изправи се на крака и отново се втурна към стъпалата пред себе си. Миризмата на веровещицата се изкачваше, а той беше решен да я последва.

Едва беше направил една обиколка по обсипания с морски жълъди камък, когато вторите двама монаси се изпречиха на пътя му, олюлявайки се. Едуан стисна наметалото на първия.

- Какво става?

Монахът подскочи, сякаш го бяха събудили от дрямка.

- Каар Ауен - изхъхри той. - Видях ги. Трябва да отстъпим.

- Моля? - Едуан направи крачка назад. - Това е невъзможно...

- Каар Ауен - настоя монахът.

Последва рев, който гръмна над Едуан, надвивайки вятъра и вълните:

- Отстъпете, смъртни!

Монахът изтръгна наметалото си от ръцете му и се спусна надолу по стъпалата.

Едуан ужасено проследи и втория монах, който го последва.

- Глупаци - изръмжа той. - Глупаци!

Той тръгна с подскоци нагоре по последните стъпала, стигна последния етаж... и се закова на място.

Номатското момиче беше пред него, облечено в черно, приклекнало ниско над земята. Държеше мачете - сребриста дъга от стомана, носеща се в същата посока като черната ѝ нишковещерска рокля... До нея, изправила снага, беше облечената в бяло Сафия с вила, чието тъмно желязо се размазваше от въртенето, а бялата, разкъсана рокля се вееше бясно.

Движение в съвършен кръг. Кръгът на носителя на светлината и на раздавача на мрак, на творителя на света и убиеца на сенките. На началото и края.

Символът на Каар Ауен.

Каар Ауен.

За една десета от удара на омръзналото си сърце, докато купищата образи се бореха за внимание в ума му, Едуан си позволи да се зачуди дали това беше възможно - дали тези две момичета от лунни лъчи и слънчев зной действително можеше да се окажат митичната двойка, която Манастирът му беше пазил навремето.

След това обаче те се разделиха - а зад тях изникна ветровещ. Мъжът беше в нубревненска морска униформа и се беше превил на две, сякаш твърде изтощен, за да се бие. Лицето му беше скрито в сянка, пръстите му бяха сгърчени, а вятърът полека се засилваше към него.

Едуан изруга наум. Разбира се, че момичетата щяха да заприличат на Каар Ауен, обградени от въздушни вихри.

- Отстъпи! - извика веровещицата. - Не мърдай!

- Или какво? - измърмори Едуан.

Той вдигна крак, за да пристъпи напред...

Номатското момиче обаче дръзна да му отговори:

- Или ще те обезглавим, кръвовещи.

- Желая ви успех - той прекрачи напред, а Сафия се стрелна към него, вдигнала вилата.

- Остави ни на мира...

Гласът ѝ секна, щом той овладя кръвта ѝ.

Това беше тайното му оръжие. Овладяване на кръвта, до което прибягваше единствено в най-страховитите ситуации. Трябваше да разграничи отделните съставки на кръвта на Сафия - планинските ридове и жълтурчетата, скалите и снежните преспи, - след което да ги прикове на място. Усилието беше изтощително и изискваше повече сили и съсредоточаване дори от ударния бяг. Едуан нямаше да задържи за дълго властта си над кръвта ѝ.

Тялото на Сафия застина, а вилата увисна във въздуха като меч. Изглеждаше като статуя. Дори очите ѝ не помръдваха.

Той се втурна светкавично към нея. В мига, щом я достигна обаче - тъкмо приклекна, за да я метне на рамо, - ветровещият внезапно се задейства.

Мъжът простря ръце нагоре и се издигна стремително над кулата заедно със Сафия сред рева на вятъра. Поривът блъсна Едуан назад - и към ръба на кулата.

Кръвовещият загуби властта над кръвта на Сафия.

Затича се. Сафия беше на три метра височина и летеше назад в мятащо се кълбо от крайници и плат. Виковете ѝ надделяха над вятъра:

- Изьолт! Изьолт!

Ако се затичаше достатъчно бързо, Едуан можеше да скочи във въздушния тунел на ветровещия...

Някой го блъсна. Той се катурна настрани и едва успя да се претърколи, преди номатското момиче да го притисне в земята.

Едуан обаче вече се беше завъртял и търсеше с пръсти китки или лакти, които можеше да счупи, а кръвовещерството му търсеше кръв, за да я подчини.

Пръстите му обаче срещнаха единствено въздух, а кръвовещерството му не откри нищо - момичето вече беше отскочило и се носеше към ръба на кулата.

Щеше да скочи. Едуан знаеше, че щеше да го направи.

Затова и той се изправи на крака и се стрелна след момичето на име Изьолт.

Тя стигна ръба на фара. И скочи.

Той също стигна ръба. И също скочи.

Двамата полетяха. Заедно. Толкова близо един до друг, че ако пожелаеше, Едуан можеше да я сграбчи.

Обаче имаше усещането, че тя го знаеше. Че го беше планирала.

Надали щяха да падат повече от секунда. Тя се извъртя във въздуха. Краката ѝ се оплетоха в неговите и преметнаха телата им...

Гърбът му се заби в пясъка. Толкова мощно, че му причерня. Замаяно усети как момичето се стоварва върху него. Стрелите се забиха още по-дълбоко. Пробиха ребрата му, дробовете. Навсякъде плъзна болка. Вътрешностите му... всичко беше помляно.

Беше убеден, че и гръбнакът му е счупен.

Случваше се за пръв път.

После вълните заляха кожата му. Вдишване. Едуан реши, че може и да спаси кожата си...

Докато в гърдите му не изригна черен взрив.

Той заглуши цялата останала болка. Очите му се изблещиха. Дръжката на камичката му стърчеше от сърцето му. Бликащата навън кръв не личеше по твърде изцапаните наметало и туника, но той знаеше, че изтича. На бързи тласъци, които магията му не можеше да изпревари.

Въпреки това не можеше да извади острието. Не можеше да направи нищо, защото не можеше да помръдне. Гръбнакът му определено беше счупен.

Той вдигна очи. Всичко беше неясно и размазано... но постепенно се оформи в лице.

Лице от сенки и лунна светлина, само на педя от неговото. Устните на момичето потръпваха при всеки накъсан дъх. Косата ѝ се полюляваше на бриза - истински бриз, отбеляза наум Едуан, - а бедрата ѝ трепереха върху счупените му ребра.

Не виждаше никой друг, не чуваше никой друг. Изглежда, след битката бяха оцелели само те двамата.

Сами в целия свят.