Веровещица

Мигновено облекчение. Стряскащо, плашещо облекчение.

Изьолт се отдръпна от майка си, която се обърна към Алма:

- Можеш ли да усетиш местоположението на Сафи?

Алма кимна и стисна камъка, докато кокалчетата ѝ не побеляха. После посочи на югоизток.

- Нататък. Но се отдалечава бързо на север. Явно е загазила сериозно.

- Ще идем ние - заяви Гречя и пое към дорестата кобила. - Разполагаме с две абордажни саби и с лъка...

- Не.

Изьолт се изправи в цял ръст. Подухналият под върбата бриз разклати клоните и развя подстриганата ѝ коса. Незнайно защо, но поривът хладен, свеж вятър ѝ помогна най-сетне да овладее езика си. И сърцето си.

- Моля ви, последвайте плана си и заминете за Салдоника.

Тя обви пръсти около болкокамъка, готова да го върне.

- Задръж го - Гречя положи ръка на китката ѝ. - Иначе няма да успееш да стигнеш до Сафия.

- И вземи Аличи - Алма посочи сивата кобила. - Тя познава района.

- Петнистият кон ще свърши работа.

- Не, няма - тросна се Гречя.

Изьолт потръпна. В гласа на майка ѝ се беше прокраднало чувство.

- Аличи е отпочинала и познава пътеката. Затова ще вземеш нея... нея, болкокамъка и малко пари. И абордажната сабя - Гречя я повлече към кобилата. - Или предпочиташ лъка? Може да вземеш и щита.

- Ще се оправя.

- Откъде да съм сигурна? - врътна се Гречя отново към нея с твърдост в погледа. - Нямах представа ще те видя ли някога пак. Да не мислиш, че ми беше лесно да те пусна? Мислиш ли, че сега ми е лесно? Обичах те твърде много, за да позволя да останеш зад онези стени - тя се приближи и продължи трескаво: - Ще вземеш Аличи и ще се притечеш на помощ на Сафия, както правиш винаги. Отново ще ме оставиш, защото си създадена за по-велики дела, отколкото мога да ти предложа аз. А аз - както винаги - ще се моля на Луната майка да бъдеш в безопасност.

Тя тикна юздите в лявата ѝ ръка. Изьолт обаче установи, че пръстите не я слушат. Гласът също, защото на мястото на сърцето ѝ беше зейнала дълбока, тъмна дупка.

- Ето.

Алма изникна до нея и ѝ подаде мачете - от онези, с които се коси трева и храсталак - в проста ножница на овехтял колан.

Изьолт обаче не реагира. Все още беше зашеметена от думите на майка си. Алма уви колана около хълбоците ѝ и окачи втория нишкокамък на шията ѝ. Две яркочервени светлинки, пулсиращи над мъглявото розово. После я стисна за лявата мишница и рече:

- Племето на моя род се нарича корели. Пристигат в Салдоника късно наесен. Потърси ги - ако изобщо дойдеш. Надявам се да го направиш.

Изьолт не отговори... а и нямаше време да се озърта объркано, защото след миг беше седнала зад шията на кобилата, преметнала мачетето зад гърба си, за да не пречи.

- Намери ме пак - каза Гречя. - Моля те, Изьолт. Толкова много имам да ти разказвам за... всичко. Намери ме някой ден.

- Обещавам - пророни Изьолт.

После, без да каже нищо, без да се обърне повече, тя заби пети в хълбоците на Аличи и двете препуснаха след Сафи.

Изьолт и Аличи лесно намериха пътя. Както я беше уверила Алма, кобилата познаваше района и галопираше уверено напред. Мърльо потича след тях няколко минути, но накрая се отказа.

Сърцето на Изьолт се свиваше с всяка крачка, с която изоставаше кучето, и когато то най-сетне спря изтощено, тя не се сдържа и му махна.

След четвърт час сребристите поля пред тях отстъпиха пред осветени от луната мочурища и пясъчни наноси. Бризът донесе мириса на сол и сяра, след което пред нея изникна широк черен път.

Вместо да пришпори кобилата с всички сили обаче, Изьолт дръпна юздите и я спря. Намираше се северно от буренясалия кръстопът, на който беше срещнала среброкосата монахиня... разликата между нея и онзи кръвовещ беше колкото между Ефира и Пустотата.

Внезапно Аличи извърна уши на юг. Беше усетила нещо. Изьолт плъзна очи по пътя и съзря кон с ездач, които се задаваха с бясна скорост. Тя различи непогрешимия блясък на русата коса на Сафи. А после - и непогрешимите бели наметала на четирима карауенски наемници на по-малко от четиристотин метра зад нея.

Адски пламъци! В какво се беше забъркала Сафи? И как щеше да ги измъкне Изьолт... Адски пламъци!

Тя затвори очи и си отпусна три вдишвания, за да се озове на мястото, на което никога не можеше да се задържи в присъствието на майка си и Алма. Аличи се раздвижи неспокойно, очевидно готова да побегне от онова, което се задаваше. Изьолт беше склонна да приеме решението ѝ. Конете не можеха да галопират безкрай, а и тя не беше убедена, че биха се отървали от четирима карауенски монаси без някаква защита.

Например фара.

Тя подкара кобилата в лек галоп. Трябваше да достигне точната скорост, за да поеме със Сафи...

- Бягай! - разнесе се крясъкът на Сафи. - Пази се от пътя, идиот такъв!

Изьолт обърна очи само веднъж и извика:

- Аз съм, Сафи!

След това пришпори кобилата и ускори ход - в мига, когато Сафи се изравни с нея.

Двете препуснаха редом.

- Съжалявам, че се забавих! - надвика Сафи бесния тропот на копитата.

Краката ѝ бяха голи, копринената рокля - разкъсана, а пред тялото ѝ се тресеше някаква вила.

- Съжалявам и за негодниците по петите ми!

- Добре, че имам план! - викна ѝ Изьолт в отговор.

Не можеше да чуе преследващите ги монаси, но усещаше нишките им - спокойни, в готовност.

- Фарът е достатъчно близо, ще се укрепим там.

- Отлив ли е?

- Би трябвало!

В белите нишки на Сафи се преплете леденото синьо на облекчението. Тя стрелна Изьолт с очи за миг, а после ги върна на пътя.

- Къде е косата ти ? - викна. - И какво е станало с ръката ти?

- Подстригах се и ме простреляха!

- Подземни богове, Изьолт! Разделяме се за няколко часа и целият ти живот се търкулва към адските двери!

- Мога да кажа същото за теб - кресна ѝ Изьолт в отговор... макар че взе да ѝ става трудно да вика и язди едновременно. - Четирима врагове по петите ти и съсипана рокля!

Нишките на Сафи се обагриха в почти смаяно розово, след което блеснаха в оранжевия тон на паниката.

- Чакай... Карауените само четирима ли са?

- Да!

- Трябва да има и пети - нишките ѝ засияха още по-ярко. - Онзи. Кръвовещият.

Изьолт изруга и спокойствието ѝ поддаде под леденостудения прилив, залял тялото ѝ. Ако боец като Хабим не беше успял да спре кръвовещия, те двете със Сафи нямаха никакви шансове.

Поне фарът вече се очертаваше в далечината - между яките му стени и пътя бяха дългата пясъчна ивица и оттеглящото се море. Конете напуснаха брега и връхлетяха във водата. Навсякъде изригнаха солени пръски. Старата кула, покрита с морски жълъди и курешки от чайки, беше на трийсет крачки... двайсет... пет...

- Скачай! - изкрещя Изьолт и дръпна юздите рязко с чувство за вина.

Смъкна се от коня и едва овладяла треперещите си ръце, извади мачетето. До нея Сафи цопна в дълбоката до глезените вода, стиснала здраво вилата.

После момичетата безмълвно заеха отбранителни пози с гръб към кулата и закачаха четиримата монаси да прекосят с галоп плажа пред тях.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТ

”Жана“ се понесе по крайбрежните води почти без скръцване на обикновено стенещите си греди. Мерик беше застанал на избелелия от времето рул; стискаше здраво и управляваше кораба, а до него на квартердека стояха Кълен и трима офицери - приливовещи.

Кълен и офицерите напяваха глухо в един глас. Зад вятърните очила очите им изглеждаха огромни. Стъклата ги предпазваха от омагьосания въздух, а морската песен им помагаше да се съсредоточат. Обикновено Райбър биеше вятърния барабан - с неомагьосания чук, - за да осигури ритъм, по който да пеят мъжете. И целият екипаж ревеше песента.

Тази вечер обаче бяха нужни тишина и незабележимост, затова четиримата мъже пееха сами, докато вятърът и приливът, които бяха призовали, тласкаха кораба напред. Останалите от екипажа на Мерик бяха насядали по главната палуба - нямаше какво да правят, тъй като магията вършеше всичко вместо тях.