Веровещица

Чувството обаче беше странно - докато двамата с Леополд се придвижваха сред любопитните благородници от всякаква възраст и народност, на устните на всички играеше един-единствен въпрос. Сафи не можеше да дочуе шепота им, нито да прочете мислите им, но каквото и да ги вълнуваше, интересът им гореше с ярката светлина на истината. Той пробяга по тила на Сафи, заседна в гърлото ѝ... и я изпълни с неутолимо любопитство относно онова, за което говореха.

Леополд достигна до рояк пъстро облечени жени - роклите им бяха изработени от същите ивици набран плат като тази на императрицата - и група мъже. „Нубревненци“, помисли си Сафи, щом погледът ѝ се спря върху разпуснатата им тъмна коса и загрубялата от солта кожа. Рединготите им се спущаха до коленете, повечето в пастелно тъмносиньо, макар че един от тях беше в сребристосиво. Именно той застана на пътя ѝ.

- Извинете, моля - промърмори тя и опита да го заобиколи.

Мъжът обаче спря и съвсем препречи пътя на Сафи, след което се извърна назад.

Сафи се задави. Беше нубревненецът от кея - пременен и направо сияещ на светлината на полилеите.

- Виж ти, кого виждам - рече тя на нубревненски с престорено сладък глас. - И какво търсиш ти тук?

- И аз мога да те попитам същото - рече той равно и се обърна към нея.

- Аз съм карторска домна.

- Защо ли не се учудвам?

- Виждам - провлачи тя, - че си се научил как да се закопчаваш. Поздравления, това определено ще промени живота ти.

Той се изсмя изненадано и наведе глава.

- А аз виждам, че си почистила нааканото си рамо.

Сафи изду ноздри.

- Извинявай, но принц Леополд фон Картора ме очаква... а и твоят принц сигурно се нуждае от теб - рече тя насмешливо, едва осъзнаваща думите си.

Ефектът от тях обаче беше забележителен - младият мъж се усмихна. С искрена, красива усмивка, която засенчи всичко останало в залата. Сърцето ѝ като че застина посред ударите си и тя успя да забележи единствено как тъмните му очи почти се затвориха, а челото се изпъна. И как брадичката му се надигна леко и подчерта мускулите на шията му.

- Не трябва да ходя абсолютно никъде - рече той кротко. - Трябва да съм тук.

После, сякаш не я беше сразил достатъчно, той ѝ се поклони лекичко и добави:

- Ще ми окажеш ли честта за един танц?

И изведнъж, ей така, цялата поза на Сафи се разпадна. Тя забрави, че е домна. Загуби надменното си високомерие. Дори нубревненският като че се изпари от главата ѝ.

Защото този мъж явно ѝ се надсмиваше - точно като домовете и домните от детството ѝ, точно като чичо ѝ Ерон. Имаше намерение да я злепостави.

- Няма музика - изтърси тя смутено и понечи да се шмугне покрай него.

Той обаче я подхвана за ръката с лекотата на боец.

- Ще има музика - обеща, след което повика някого: - Кълен?

Огромният мъж от кея изникна до тях.

- Би ли помолил оркестрантите да засвирят четиристъпката? - нубревненецът не сваляше очи от лицето на Сафи, но усмивката му доби дяволит оттенък. - Разбира се, ако не знаете нубревненската четиристъпка, домна, може да избера нещо друго.

Сафи запази стратегическо мълчание. Знаеше четиристъпката, а ако този тип се надяваше да я изложи на дансинга, то го очакваше голяма изненада.

- Знам я - промърмори тя. - Ти водиш.

- Всъщност - започна той и гласът му се накъдри от задоволство - аз не се движа, домна. Хората се движат вместо мен.

Той махна леко с ръка и всички нубревненци мигом се отдръпнаха.

Внезапно Сафи долови думите на близкостоящите гости:

- Видяхте ли с кого танцува принц Мерик?

- Принц Мерик Нихар танцува с онова момиче, фон Хастрел.

- Това принц Мерик ли е?

Принц Мерик. Името се носеше, летеше над пода, галеше ушите ѝ, засияло с чистота, с каквато се отличаваха само истините.

Е, адски двери, нищо чудно, че мъжът изглеждаше толкова самодоволен. Беше проклетият принц на Нубревна.

Танцът започна и не след дълго Мерик осъзна, че е направил грешка.

Воден от надеждата да научи момичето на обноски - все пак тя беше домна, не някоя сополана от улицата, - а може би и да изпусне малко от неотменния гняв в гърдите си, той се беше подложил на унижение.

Защото се оказа, че устатата домна е далеч по-добра танцьорка, отколкото би могъл да очаква. Не само че знаеше четиристъпката - нубревненски танц, изпълняван от влюбените двойки или като демонстрация на пъргавина и издръжливост, - а го танцуваше добре.

Повтаряше с абсолютна точност всяко тройно потропване на носовете и токовете му. Отвръщаше и на всяко двойно завъртане и извиване на китката.

А това беше само първата четвъртина от четиристъпката. Щом застанеха един до друг, той не се съмняваше, че ще се изпоти и задъха здравата.

Разбира се, ако беше помислил, преди да отправи поканата за танца, щеше да се досети, че го очаква унижение. Все пак беше станал свидетел как се бие момичето и беше впечатлен от начина, по който беше надвила по-голям и по-едър от нея мъж с помощта на бързината и на хитрината си.

Музиката изостави простия четиритактов ритъм и се плъзна в богатите извивки на лъковете на цигулките. С тиха молитва към Ноден на кораловия Му трон, Мерик пое напред. Тази част се наричаше „Маршът на всевластното море“. После той застина, вдигнал едната си ръка с дланта навън.

Младата домна се понесе напред. На втората крачка намигна на Мерик и добави с лекота едно завъртане, преди да долепи своята собствена длан до неговата. „Валсът на игривата река“, наистина.

И той, и домната вдигнаха и другата си ръка и долепиха длани. Единствената утеха на Мерик, щом двамата преминаха към следващото движение от танца, беше, че и нейните гърди се повдигаха също толкова развълнувано, колкото неговите.

Той стисна дясната ѝ ръка в своята и я завъртя доста бурно, за да се обърне в същата посока като него, след което я притисна към гърдите си. Ръката му се плъзна по стомаха ѝ с разперени пръсти. Тя вирна лявата си ръка... а той я улови.

И тогава дойде наистина трудната част. Подскоците с крака в същински потоп от различни движения във всички посоки.

Те заизвиваха хълбоци в обратна на краката си посока подобно на кораб в бурното море.

А бързото докосване на пръстите на Мерик по ръцете, ребрата, талията на момичето - подобни на дъжда по корабното платно.

Двамата се носеха неспирно под звуците на музиката, докато не плувнаха в пот. И докато не стигнаха до третата част.

Мерик отново я завъртя, така че да застане с лице към него. Тя блъсна гърди в неговите - пресвети Кладенци, беше висока. Той не си беше дал сметка колко висока е до тази стъпка, при която очите ѝ надникнаха в неговите от същата височина, а насеченият ѝ дъх се преплете с неговия собствен.

И после музиката отново ускори, краката ѝ се вплетоха в неговите и той забрави напълно коя беше тя, каква беше, както и защо изобщо беше подхванал този танц.

Защото очите ѝ имаха цвета на небето след буря.

Без да осъзнава действията си, ветровещерските му способности се пробудиха. Нещо в този миг събуди по-дивата страна на природата му. Всяко движение на гърдите му предизвикваше порив на бриза. Той развяваше косите на момичето. И си играеше с разперената ѝ рокля.

Тя изобщо не реагира. Всъщност дори не отлепи очи от него, с някаква дръзка решителност... предизвикателство, което го потопи още по-дълбоко под вълните на танца. На музиката. На тези очи.

При всеки подскок назад на тялото ѝ - движение, което напомняше ласката на прилива в устието на река - тялото ѝ се долепяше обратно до неговото с мощен тласък. При всеки подскок и тласък тя добавяше по един жизнерадостен удар с токове. Друго предизвикателство, каквото Мерик не беше виждал дотогава, но все пак го прие, дори надмина. Вятърът фучеше около тях като усилваща се буря, а той и момичето бяха в окото ѝ.

А то така и не отклони очи. И не отстъпи.

Дори когато започнаха последните тактове от песента -рязката промяна от шеметния струнен тайфун към простата мелодия на баса, която следва след всяка буря - Мерик не смекчи твърдостта, с която връхлиташе върху нея. Преносно. Буквално.