Мисията на посланика

Оусън отново погледна към списъка с ученици.

— Вече е късно за това. Стражата трябва да затвори игралната къща, за да не представлява изкушение за никого. Остава само да определим наказанията — той се обърна към Риатър и Шеран, които се свиха и очите им зашариха навсякъде из стаята, освен към другите магьосници. — Вие, също както останалите магьосници, трябва да давате пример за въздържание и примерно поведение на онези, които все още се учат. Освен това сте длъжни да представяте Гилдията като почтена и заслужаваща доверие организация. Но всъщност от завършването ви не е минало много време, а и в първите си години като магьосници мнозина продължават с ученическите си забавления. Ще дам и на двама ви втори шанс да се поправите.

Младите мъже очевидно изпитаха огромно облекчение. „Ако имаха нещастието да произлизат от някоя нисша класа, резултатът щеше да е съвсем различен“ — помисли си мрачно Сония.

— Учениците — Оусън потупа по листа — трябва да бъдат наказани според правилата на Университета. Ще се обърна по този въпрос към университетския Разпоредител.

„О, страхотно — помисли си Сония. — Като си знам късмета, накрая ще се озоват в болниците, където всички изкушения, които ги доведоха дотук, ще се намират само на няколко крачки от тях. Те ще се измъкнат при първа възможност и аз ще бъда виновна за това“.

— Постъпили сте правилно — каза Оусън, кимайки на Вонъл и Карин. — Изпратих писмо на Стражата, с благодарности за бързите им действия — той погледна към Регин. — В бъдеще ще трябва да работим заедно, за да предотвратим повтарянето на подобни сценарии. Свободни сте.

Сония се обърна и тръгна към вратата, отвори я с малко магия и излезе в коридора. Регин я последна и двамата се спряха едновременно отвън и изчакаха появата на двамата млади магьосници. Сония пристъпи напред и им препречи пътя. Риатър и Шеран я изгледаха слисано.

Тя им се усмихна съчувствено.

— Значи сте отишли там само заради роета. Какво толкова има в него? Толкова ли ви привлича, че сте готови да се оставите в ръцете на очевидни престъпници?

Риатър сви рамене.

— Той те кара да се чувстваш добре. Забравяш грижите.

Сония кимна, но беше забелязала как на лицето на Шеран се изписа копнеж, докато Риатър изглеждаше просто примирен. Тя се наведе напред и сниши гласа си до шепот:

— Лоркин някога…?

Шеран я погледна и бързо наведе поглед.

— Веднъж. Не му хареса.

Сония се изправи. Той може и да лъжеше от страх, че ако отговори по друг начин, тя щеше да обвини него. „Но пък в такъв случай щеше да ми каже, че Лоркин никога не го е опитвал. Мисля, че ми казва истината“.

— Двамата извадихте голям късмет, че Разпоредителят Оусън реши да прояви снизхождение. Аз не бих го изпробвала отново.

Двамата кимнаха бързо. Тя им махна с ръка да си вървят и те бързо се отдалечиха.

— Лоркин е твърде умен, за да се замеси с роета — промърмори Регин. — И същата тази разумност ще го държи далеч от проблеми в Сачака — той въздъхна. — Иска ми се само собствените ми дъщери да бяха поне наполовина толкова зрели.

Тя го погледна, изненадана и развеселена. Лоркин не бе по-зрял от повечето млади магьосници на неговата възраст. Но съдейки по клюките, които бе чула за дъщерите на Регин, те бяха две наистина наивни млади жени.

— Още ли ви създават проблеми?

Той се намръщи.

— Приличат на майка си, макар в съперничеството им да има достатъчно жестокост, което ми напомня на самия мен, когато бях на тяхната възраст — той поклати глава. — Достатъчно болезнено е да си спомняш за младежката си арогантност и без да я откриваш в наследниците си.

Сония се засмя и тръгна по коридора.

— Надявам се никога да не преживея това. Но предвид всичко, което съм извършила в младостта си, бих казала, че Лоркин има да измине дълъг път, преди да се опозори до такава степен.

Глава 8

Пътни знаци

След като два дни се лашка в каретата по все по-неравни пътища, Лоркин се чувстваше сякаш всичките му кости са се разместили на нови, изключително неудобни места. Не спираше да лекува болежките в тялото си и да уталожва главоболията си, но най-силно го тормозеше скуката. Часовете, прекарани в неудобни пози, го изморяваха и го лишаваха от всякакво желание за разговор и на всичкото отгоре той установи, че заради тръскането на каретата по пътищата дори опитите да почете малко го караха да се чувства зле.

Очевидно удоволствието от пътуването нямаше да бъде открито в самото пътуване, а по-скоро при пристигането, макар да подозираше, че когато пристигнат в Арвис, той ще изпита по-скоро облекчение, отколкото вълнение.

Лорд Денил — или Посланик Денил, както трябваше да го нарича вече — търпеше пътуването с някакво странно щастливо примирение, което даваше на Лоркин поне някаква надежда, че всичко, което преживява, си заслужава. Иначе пътуването по суша въобще не можеше да се сравни с дискомфорта на морските пътешествия или ожулените от седлата задни части, с които Денил се беше сблъскал при пътешествията си двайсет години по-рано.

Лоркин знаеше, че тогавашният Разпоредител бе заповядал на Денил да тръгне по стъпките на Акарин в търсене на древното магическо познание. Историите, които му бе разказал магьосникът, бяха толкова увлекателни, че на Лоркин му се прииска да посети Гробницата на белите сълзи и руините на Армдже.

„Но сега отивам там, където нито баща ми, нито Денил са стъпвали досега — в столицата на Сачака“.

И това щеше да е една съвсем различна Сачака от онази, в която се бе озовал баща му. Нямаше да има ичани, които да искат да го поробят. Съдейки по думите на Пърлър, властните мъже и жени в столицата, особено патриарсите на ашаките, щяха с неохота да забелязват присъствието на помощника на посланика.

И въпреки това тежестта на пръстена в джоба му го успокояваше. Беше го открил в сандъка си тази сутрин. Лежеше в малка кутийка, заровена дълбоко под принадлежностите му. Вътре нямаше никаква бележка с обяснение, но той разпозна обикновената златна халка и гладкия червен скъпоценен камък, вграден в нея. Майка му бе пъхнала тайно кръвния камък в сандъка му или защото нямаше позволение да му го даде, или защото не искаше да поеме риска да се сблъска с отказа му.

Всеки ден от пътуването им започваше с изброяването по няколко пъти на всички членове на най-могъщите сачакански фамилии и припомнянето на ключовите характеристики на съюзите, като двамата се поправяха взаимно и си помагаха да ги запомнят. Минаха през всичко, което знаеха за сачаканското общество и обсъждаха евентуалните пропуски в информацията си. Лоркин забеляза признаци на нервност и несигурност у спътника си. Чувстваше се почти равен на по-възрастния магьосник, но знаеше, че всичко ще се промени, щом пристигнат в столицата и всеки влезе в ролята си.

Ритъмът на поклащащата се карета се промени и Лоркин погледна навън. През прозореца се виждаше единствено заобикалящата ги тъма, но глухото потропване на копита по пътя се беше забавило. Денил се изпъна и се усмихна.

— Или има препятствие на пътя, или е време да ни пуснат от клетката ни за през нощта — промърмори той.

Скоро каретата спря, залюля се леко върху пружините си и застина. През левия прозорец Лоркин видя някаква сграда, осветена от слабата светлина на фенер. Кочияшът издаде непонятен звук, който Денил незнайно защо интерпретира като подкана да излизат. Магьосникът отвори вратата и изскочи навън.

Лоркин го последва, вдъхна свежия нощен въздух и почувства как главата му започва да се прояснява. Той се огледа. Бяха пристигнали в мъничко селце, което представляваше само няколко струпани край пътя колиби. Сигурно съществуваше единствено, за да обслужва пътниците. Най-голяма сграда, край която бяха спрели, се оказа страноприемница. До входа стоеше нисък здравеняк, който им махна с ръка и се поклони.

— Добре дошли, милорди, в „Подслона на Фергън“ — каза мъжът. — Аз съм Фондин. Ако отведете конете отзад, конярите ми ще се погрижат за тях. Имаме чиста постеля, вкусна храна и обслужване с усмивка.