Даровете всечовешки

Все пак Габорн не вярваше напълно на тези наблюдатели, с техните тайнствени усмивки. Те само се преструваха на отчуждени от човешките дела, в това беше сигурен. Всеки Владетел на руни биваше следван от Дни, който записваше старателно думите и делата му. Понякога, когато двама Дни се срещнеха, си говореха с кодирани фрази. Предците на Габорн бяха проучвали Дните от поколения в усилието си да разгадаят кодовете им.

Но доколко отчуждени бяха те в действителност? Габорн подозираше, че Дните понякога издават тайни на вражески крале. Някои битки в историята можеха да са спечелени единствено със съвета на информатори — информатори, които вероятно бяха Дни.

Все пак, ако като група Дните взимаха страна във войни между държави, то нито Габорн, нито който и да било друг не можеше да определи на кого предлагат те своя съюз.

Липсваха ясно очертани бойни линии. Зли крале сигурно се възползваха от шпионажа на Дните също толкова често, колкото и добрите. А нито един крал не можеше да се отърве от тях. Някои крале се опитваха да се отърват от Дните, било с убийства или просто като ги пропъдеха. Но такива крале никога не властваха за повече от един сезон. Като група, Дните бяха твърде властни. Всеки крал, който дръзнеше да унищожи един Дни, много скоро разбираше колко информация може да огласи партньорът на Дни. Отчайваща информация, разкривана на вражески крале. Рухваха съдби, селяни се вдигаха на бунт.

Никой не можеше да въстане срещу Дните. Габорн дори не беше сигурен, че някой изобщо би го пожелал. Една стара пословица гласеше: „Който не може да понесе критичен поглед, не може да носи корона.“ Твърдеше се, че тези слова са изречени от самите Сияйни, още когато Дните за пръв път били прикрепени към кралете. „Един Владетел на руни трябва да бъде слуга на човека“, бяха казали Сияйните.

Така че титлата на Габорн си имаше цена. Той никога нямаше да се освободи от този човек, никога нямаше да остане сам. Макар да му предстоеше един ден да управлява кралство, някои неща с право бяха отказани дори на него.

Потънал в размисъл, Габорн отново се зачуди за Боренсон. Човекът беше войник, а не от всеки войник можеше да се получи добър владетел, защото войниците бяха обучени да решават всеки проблем силом. Бащата на Габорн предпочиташе да продава титли на търговци, научени да се пазарят за това, което искат. Габорн изведнъж осъзна, че Дни изобщо не беше му отговорил напълно, беше избегнал въпроса.

— Казах „Боренсон е добър човек, нали“?

Дни вдигна очи и кимна съвсем леко. Скоро щеше да се напие здраво. Наля си още вино.

— Не толкова, колкото вас, ваша милост. Но ще ѝ донесе достатъчно щастие, обзалагам се.

„Ваша милост“. Не „ваше височество“.

— Но е добър човек, нали? — за трети път попита Габорн, ядосан от уклончивия отговор на Дни.

Дни извърна очи и замърмори нещо.

Габорн удари по масата толкова силно, че бутилките подскочиха, а чашите издрънчаха. Извика:

— Отговори ми!

Дни зяпна изумен. Разбираше от предупреждения. Скоро щяха да залетят юмруци. Габорн притежаваше дарове на мускул от трима мъже. Ударът му можеше да убие човек от простолюдието.

— Ха… че толкова ли е важно, ваша милост? — измъкна се Дни; мъчеше се да прочисти замъглените си мисли. — Никога досега не сте се притеснявали добър ли е, или не. Никога не сте поставяли под въпрос моралната му тъкан.

Дни отпи поредната яка глътка вино. Като че ли му се прииска още, но премисли и остави празната чаша настрана.

„А защо ли поставям под въпрос морала на Боренсон?“ — зачуди се Габорн и отговорите полетяха на рояк. „Защото пиеш вино «луда ягода» и защото забеляза как Дни се опита да избегне въпроса. Защото Мирима каза, че принцеса Йоме се съмнява в твоята собствена доброта, а сега те безпокои какво мислят другите. Защото… защото знаеш, че всеки тъпак може да завладее едно късче земя, но е нужен истински умен крал, за да спечели сърцата на своя народ.“

Габорн се надяваше да спечели сърцата на Йоме и на нейния народ. Но не смееше да разкрие подробностите от своя план на Дни… нито на никого. Ако баща му, крал Ордън, разбереше какво крои, сигурно щеше да се опита да го спре.

Виното вече проникваше в жилите на Габорн и светът се събираше на фокус. Но той нямаше да позволи да го отвлекат от въпроса с други съображения.

— Отговори на въпроса ми, Дни! Какво мислиш за Боренсон?

Дни сложи ръце на масата и се стегна, за да събере кураж.

— Както желаете, ваша милост. Веднъж попитах Боренсон кое е любимото му животно и той ми каза „възхищавам се на кучетата“. Попитах го защо, а той отговори: „Обичам да ги слушам как ръмжат. Обичам да ги гледам как посрещат непознатите с безсмислената си ярост.“

Габорн се изсмя. Думите бяха съвсем в стила на Боренсон. В битка той беше ужасен.

Дни като че ли се отпусна от доброто настроение на Габорн. Наведе се съзаклятнически над масата.

— Да ви кажа истината, ваша милост, мисля, че Боренсон се възхищава на друго едно качество у кучетата. Това, което не назова.

— А то е?

— Верността.

Габорн се изсмя още по-силно.

— Значи Боренсон е куче?

— Не. Само му се иска да бъде. Ако позволите да бъда малко по-дързък, той притежава всички най-добри качества на едно куче, освен верността.

— Значи не вярваш, че е добър човек?

— Той е професионален убиец. Касапин, ваша милост. Точно затова е капитан на гвардията.

Това ядоса Габорн. Дни грешеше. Историкът се усмихна пиянски и глътна още вино да укрепи куража си. После продължи:

— Всъщност никой от вашите приятели не е много добър човек, ваша милост. Вие не цените добродетелта у своите приятели.

— Какво искаш да кажеш? — попита Габорн. Винаги беше смятал, че приятелите му са достатъчно добродетелни.

— Много просто, ваша милост — каза Дни. — Някои хора избират приятелите си по външност, други — според общия интерес. Някои избират приятелите си според добродетелта им. Но вие не цените високо точно тези черти.

Това беше вярно. Габорн имаше приятели сред най-грозните, сред най-слабите. Приятелят му Елдън Парис продаваше печени зайци на пазара. И освен това Габорн се радваше на компанията на мнозина, които в най-добрия случай можеха да бъдат описани с думата „пройдоха“.

— Тогава как избирам приятелите си? — попита Габорн.

— Понеже сте млад, вие цените хората по техните проникновения в човешкото сърце, ваша милост.

Това твърдение порази Габорн като въздух, лъхнал от заледено езеро. Беше смайващо, освежително откровено и, разбира се, неоспоримо вярно.

— Не го бях забелязал…

Дни се засмя.

— Това е един от седемте ключа за разбиране на мотивите. Боя се, млади господарю, че твърде произволно подбирате приятелите си. Ха! Понякога си представям как ще е, когато станете крал… ще се обкръжите с ексцентрици и схолари. Много скоро те ще ви накарат да си правите клизми с чесън и да носите обувки с остри върхове! Ха!

— Седем ключа ли? Къде си научил това? — попита Габорн.

— В Стаята на сънищата — отвърна Дни. После изведнъж изправи гръб, осъзнал грешката си.

В Къщата на Разбирането, Стаята на сънищата беше забранена за Владетели на руни. Тайните, които човек научаваше там за човешката мотивация и желания, се смятаха от учените за твърде могъщи, за да се дават в ръцете на крале.

Габорн се усмихна триумфално на тази новина и вдигна чаша за наздравица.

— Да пием за сънищата.

Но Дни не прие наздравицата. Този човек сигурно никога повече нямаше да се напие пред Габорн.

В дъното на помещението от сенките се показа малка плъхоподобна торбаланка, понесла едно от палетата си. Палето скимтеше тихо, както бе обичайно за тях, но Дни не го чу — нямаше изострения слух на Габорн. И шестте ненки на дивата самка бяха зачервени и подути; съществото носеше вързана около раменете си жълтеникава дрипа. Беше висока едва една стъпка, с подпухнало лице и провиснали дебели гуши. Тя се заклатушка по пода, а когато се озова зад Дни, почти заслепена от дневната светлина, напъха палето в джоба на палтото му.