Даровете всечовешки

— Ами… не знам със сигурност! — отвърна Холикс, цял настръхнал от дръзките искания на краля.

Веждата на крал Силвареста се повдигна в мълчалив въпрос. Холикс знаеше колко кръвен метал е в наличност — до последната унция. Преди десет години, в признание за службата на Холикс към краля, Силвареста бе връчил на търговеца петиция да получи дар на ума. Въпреки че един дар на ума не можеше да го направи по-мъдър, по-изобретателен или с по-ясна мисъл, това дарение все пак помагаше на Холикс да помни почти без пропуск и най-дребните подробности.

Получаването на дар на ума беше като отваряне на врата към ума на друг човек. Този, който получеше дара на ума, изведнъж придобиваше способността да прониква в нечие съзнание и да събира каквото му хареса, докато на човека, който посветеше ума си, му се затваряха вратите към собствената му памет и му се забраняваше дори да наднича в съдържанието, скрито в собствения му череп. Сега Холикс складираше своите рабоши в ума на своя Посветител.

Действително, за Главния майстор на гилдията се говореше, че е в състояние да цитира всеки договор, който е подписал, дума по дума; Холикс винаги знаеше до секундата кога трябва да му изплатят дължимите заеми.

Разбира се, той знаеше колко кръвен метал са претеглили южняшките търговци през последната седмица. Като уредник на панаира, негово задължение беше да се погрижи всички стоки да бъдат претеглени правилно и продуктите, които се продават, да са с най-високо качество.

— Аз… ъъ… досега южняците са претеглили само тринайсет фунта кръвен метал. Те… разправят, че мините в Картиш не били изкарали почти нищо тази година…

Стигаха за направата на по-малко от сто силара. Холикс се присви, сякаш очакваше Силвареста да избухне от гняв при тази новина.

Бащата на Йоме кимна замислено.

— Съмнявам се, че Радж Атън знае, че толкова е минало през границите му. Догодина повече няма и да видим. Тогава, към нашия рабош от щети, добави към откупа и трийсет фунта кръвен метал.

— Но те нямат толкова! — възрази майстор Холикс.

— Ще намерят — каза Силвареста. — Щом са успели да го изнесат контрабандно, сигурно са заделили и още.

Той помълча, после продължи:

— А сега върви и го съобщи на чуждоземните си приятели. Кажи им, че кралят е извън себе си от гняв. Подтикни ги да действат бързо, защото Силвареста трудно се удържа да не наложи възмездие. Предай им, че ето сега, в този момент, съм в склада си с пиене, налял съм се с бренди и се чудя дали първо да изтръгна с жестоки изтезания тайните на този човек, или просто да разпоря корема му и да го обеся на собствените му черва.

— Да, милорд — отвърна втрещено Холикс.

После се поклони и излезе, целият изпотен от мисълта за предстоящите преговори.

По време на целия този разговор строгият канцлер Родерман пазеше пълно мълчание — седеше на скамейката до кралицата и следеше репликите между краля и управителя на панаира. Понякога само опипваше дългите си бели бакенбарди. След като Холикс излезе, канцлерът каза:

— Ваше величество, мислите ли, че ще получим толкова голям откуп?

— Да се надяваме — отвърна крал Силвареста.

Йоме знаеше, че баща ѝ има нужда от пари. Цените на въоръжението, на даровете и на продоволствието за подготовка за предстоящата война щяха да са непосилни.

— Е, канцлер, сега ми доведете капитан Дероу — въздъхна кралят. — Стига да не греша, още тази нощ ще бъдем посетени от убийци. Трябва да им уредим подходящо посрещане.

Канцлерът стана и излезе.

Бащата на Йоме изглеждаше потънал в размисъл. Когато тя се приготви да си тръгва, я жегна един натрапчив въпрос.

— Татко, когато играхте шах с Радж Атън, кой победи?

Крал Силвареста се усмихна.

— Той.

Йоме понечи да си тръгне, но ѝ хрумна друг, смущаващ въпрос.

— Татко, след като вече видяхме този рицар на Радж Атън, трябва ли да очакваме, че ще извади и магьосниците си?

Намръщеното лице на баща ѝ беше достатъчен отговор.

Вино от луда ягода

Боренсон се втренчи в очите на Габорн.

— Дали усещам нещо ли, милорд? Какво имате предвид? Като глад, като възбуда? Много неща изпитвам.

Габорн не можеше да изрази съвсем ясно странното усещане, което го връхлетя на пазара в Банисфер.

— Не, не е толкова обикновено. Като… земята… тръпнеща в очакване? Или… — Изведнъж в ума му изплува образ. — Като мига, в който опираш длан на плуга и натискаш, за да видиш как почвата се разтваря, и знаеш, че семената скоро ще потънат в земята и че от нея ще излезе плод. Безкрайни дървета и поля, проснали се чак до хоризонта.

Беше странно, но образът нахлу в ума му с такава сила, че Габорн не можа да измисли какво да каже. Думите не стигаха за това, което чувстваше, защото буквално усещаше как ръката му е стиснала изтърканите до блясък дръжки на плуга, усещаше напъна на впряга волове, усещаше как острият ръб на плуга захапва почвата, преобръща тъмната пръст и от нея изпълзяват тлъстите червеи. Сякаш вкусваше металния вкус на почва в устата си, виждаше сякаш как дървеса и нивя се точат пред него. Носеше торба, пълна със семе, чакащо да бъде засято.

Имаше чувството, че изпитва всички тези неща наведнъж, и се зачуди дали някой орач някога изобщо е изпитал такова остро усещане като това, което го беше обзело. А най-странното беше, че Габорн никога не беше вършил това… никога не беше натискал плуг и никога не се беше напрягал да изоре земята.

Но в този момент съжали, че не го е правил. Съжали, че точно в този миг не беше стъпил в земята.

Мирима го изгледа странно. Очите на Дните на Габорн не му дадоха отговор — преструваше се на невидим наблюдател.

Но очите на Боренсон засияха от смях.

— Милорд, струва ми се, че свежият въздух днес ви дойде много. Лицето ви е пребледняло и потно. Добре ли сте?

— Чувствам се… много… здрав — отвърна Габорн, зачуден дали наистина не се е разболял. Дали не е полудял. Имаше на този свят слабости, които можеха да застрашат дори един Владетел на руни. Дарът на ума можеше да компенсира слабата памет на един владетел, дарът на жизнеността да укрепи един болнав крал. Но лудостта…

— Добре тогава — каза Габорн, пожелал изведнъж да остане сам с мислите си, да обмисли какво е могло да предизвика това дълбоко усещане за… оран — мисля, че вие двамата трябва да поостанете насаме, за да се опознаете… този следобед.

— Милорд, аз съм вашият тело — каза Боренсон. Не искаше да го остави. Габорн можеше да преброи на пръстите на едната си ръка случаите, когато Боренсон се беше отлъчвал от него за повече от една нощ.

— А аз ще си почина в някой хан, с нищо по-опасно пред себе си от блюдо с печено свинско.

Боренсон трудно можеше да откаже. Обичаят го задължаваше лично да отиде в къщата на жената и да помоли за ръката ѝ. При лишена от разум майка и без баща, в този случай обичаят до голяма степен щеше да бъде заобиколен, но не беше редно да се пренебрегва съвсем.

— Сигурен ли сте? Не мисля, че е разумно — каза Боренсон, този път доста по-твърдо. Габорн се намираше в чужда страна, а беше безспорният наследник на най-богатата държава в Роуфхейвън.

— Просто вървете — подкани ги с усмивка Габорн. — Ако от това ще се чувстваш по-добре, обещавам ти, че веднага щом се нахраня, ще се прибера в стаята си и ще залостя вратата.

— Ще се върнем много преди мръкване — обеща Мирима.

— Къде е домът ти? — попита Габорн. — Искам да се запозная със сестрите ти и с майка ти.

Мирима промълви без дъх:

— Отвъд моста Химърфорт… четири мили надолу по Синя камбана. Сива къща сред ливадата.

Боренсон поклати непреклонно глава.

— Не, аз ще дойда да ви взема. Няма да позволя да яздите сам.

— Е, добре, сбогом засега. До следобед — каза Габорн. Изгледа ги как забързаха с леки крачки през гъстата тълпа, хванати за ръце.

За няколко мига остана сам на пазарния площад, загледан в един уличен артист, тренирал белите си гълъби да правят всевъзможна акробатика във въздуха; после закрачи бавно по каменните улици на Банисфер, следван неотлъчно от своя Дни.