Войната на небесните господари

Дукът се качи в откритата четириколка и махна на Рин да го последва. Докато Рин сядаше до него, дукът каза сухо:

— Моите верни поданици проявяват привързаността си към мен.

Рин жадно оглеждаше тълпата, надяваше се за първи път да види истинска жена, но всички така се бяха увили в шалове и качулати наметала, че беше невъзможно да определи пола на когото и да било. Както се взираше в тях, облачетата пара от викащите усти му показаха колко студено е в Небесния Господар. От излизането си от топлата утроба на Играчката беше твърде възбуден и напрегнат, за да усети истински вцепеняващата разлика в температурата. Ясно беше, че и да има отоплителна система в „Господаря Мордред“, тя не работи както трябва.

Щом и другите се качиха в четириколката, кочияшът припряно подкара конете. Започна друсането по покритата със слама неравна повърхност, воините подтичваха зад тях. Навлязоха в коридор, който се разшири до закрита улица с магазини и кръчми. Рин се захласна по тях, макар че преминаването им бе съпроводено с подигравателни крясъци и свиркане. Дукът махаше снизходително, сякаш приемаше поздравления.

Рин неспирно се оглеждаше за жени и като че забеляза няколко, но не беше сигурен. Много по-лесно му бе да види децата с най-различен ръст, но за тях също не можа да каже момчета ли са или момичета, толкова дрехи бяха навлекли по себе си.

В края на пътуването още веднъж влязоха в асансьор, но този път за малко, и се изкачваха. Излязоха в свят, напълно отличаващ се от онзи долу. Широките коридори бяха облицовани с хубаво полирани дървени плоскости, по които се виждаше изящна резба, а добре облечените хора по пътя им проявяваха подчертана почтителност към дука. И за радост на Рин две от фигурите, дори и увити в тежки наметала, бяха несъмнено женски. Искаше да се позадържи и да ги огледа по-отблизо, но дукът го подкани да продължи.

Накрая влязоха в част от „Господаря Мордред“, несъмнено отредена само за дука, защото беше най-богато обзаведената от всичко, видяно досега от Рин. Предположи, че вече се намират в носа на огромния въздушен кораб и това се потвърди, когато за кратко минаха през тронната зала към приемната на дука. Извивката на големите прозорци, които се издуваха навън и нагоре към тавана подсказа на Рин, че залата е някъде под носа на кораба.

Бе се опитал да си припомни каква е основната причина да правят Небесните Ангели толкова обемисти — нещо, свързано с увеличаването на подемната сила. Ако направите въздушния кораб два пъти по-голям, способността му да се издига нагоре се увеличава не само два пъти. Подемната сила нараства в нещо като геометрична прогресия спрямо размерите на кораба. Тези размишления го накараха да попита дука как успяват да си набавят нови количества хелий. Отговорът не му прозвуча успокояващо — по-голямата част от хелия на „Господаря Мордред“ била отдавна загубена и затова повечето газови секции съдържали водород, получаван тук, в кораба. Рин съвсем ясно разбираше, че докато хелият е инертен газ, водородът е запалим. Всъщност в момента се намираше в грамадна летяща бомба.

Чукане на вратата го изтръгна от размислите.

— Влез — викна той, като очакваше да е още един слуга с още някакви подаръци от дука.

Щом вратата се отвори, той подскочи на леглото. Не влизаше слуга. Беше жена. Момиче. С лице на ангел. И когато хвърли наметалото си настрана, той видя, че и тялото й е на ангел. Не, бързо размисли той, не на ангел. Няма ангел, който би показвал толкова дръзко разкошното си тяло. Еротичните програми в убежището бледнееха в сравнение с нея.

Тя му се усмихна и Рин усети как се сгорещяват ушите му.

— Приветствам почитаемия гост на моя баща — каза тя. — Аз съм принцеса Андреа. Моят баща изрази желанието си вие и аз да станем добри приятели. — Тя замълча и… дали му се стори или тя наистина бързо плъзна погледа си по цялото му тяло? Накрая каза: — И аз имам същото желание.

— Настоявам да доведете пред мен вашия посетител от станцията на Старата Наука. Искам да го разпитам.

Седнал на трона си, дукът гледаше Ел Рашад отгоре надолу. Мюсюлманският Небесен Господар седеше намръщен на възглавница, която дукът умишлено нареди да поставят точно пред трона му. „Мина времето, когато можеше да настояваш“, каза си дукът удовлетворено. А гласно каза:

— Моят гост си почива в момента и не може да бъде безпокоен. Ако имате някакви въпроси към него, ще бъда щастлив да му ги задам при първата появила се възможност.

Ел Рашад трудно овладяваше яростта си. Произнесе с глух глас:

— Забравяте, че имаме споразумение. Казвате, че този апарат и неговият пилот са от станцията, която търсим. Следователно длъжен сте да споделите каквато информация имате за местоположението й, с мен… и другите ни съюзници, разбира се.

Дукът се отпусна назад в трона си.

— Ако знаех къде се намира станцията, естествено бих споделил тази информация с вас, но аз не знам. Нито пък моят посетител знае. Само компютърът в неговия апарат знае.

— Това ви е казал, но как можете да сте сигурен, че ви казва истината?

— Доверявам се на интуицията си.

— Уверен съм, че интуицията ви е безпогрешна! — гласът на Ел Рашад беше напоен с отрова. — Но би било разумно да приложим мъчения спрямо този човек, за да потвърдим прозренията ви.

— Съществуват някои сложности, които не позволяват прилагането на подобни методи.

— Тогава нека аз да се заема с него. Гарантирам, че никаква тайна няма да е останала у него, след като моите инквизитори са си свършили работата.

— Благодаря ви за великодушното предложение — каза му дукът, — но аз наистина не вярвам да има полза от това. Той твърди, че станцията е в подходящо положение дълбоко под ледената покривка на шелфа. Недостъпна е.

— Той бил казал! — присмя му се Ел Рашад. — Но ако е вярно, нека го използваме като заложник. Ще го принудим да изпрати от апарата си съобщение до своите хора — че ще бъде убит, ако те не се съгласят да излязат на повърхността и да преговарят с нас.

Дукът въздъхна. Нямаше намерението да си губи времето в опити да му описва онези Елои. Погледна за миг четиримата облечени в черно воини, съпровождали Ел Рашад. Зад тях от двете страни на вратата стояха по двама от собствените му хора. Знаеше, че Шпанг и цял взвод стражи чакат наблизо. Пое дълбоко дъх и каза:

— Това просто няма да е необходимо. Разрушителната мощ на летящата машина е достатъчна, за да победим Небесния Ангел и неговата флотилия от пленени Небесни Господари.

— Откъде знаете? — не мирясваше Ел Рашад.

— Нейният пилот ме увери в това и аз му вярвам — каза дукът. — Така че предлагам да прекратим търсенето на станцията, да се върнем на север и да открием Небесния Ангел. И да го унищожим.

— Не! Няма да рискувам всичко заради една несигурна случайност. Как можете да се доверите на този човек? Защо би поискал да ни помогне?

Дукът се прокашля и отговори:

— Ами, всъщност, той се съгласи да помогне на мен, скъпи ми Ел Рашад. Сключихме сделка. Той доста спешно се нуждаеше от някои, ъ-ъ-ъ, услуги и аз се оказах в състояние да му ги осигуря. — „Поне се надявам да е така!“, неспокойно помисли дукът.

Погледът на Ел Рашад го стрелна заплашително.

— Какво се опитвате да ми кажете?

— Казвам ви, че „Господарят Мордред“ в този момент се оттегля от вашата експедиция. Тръгвам на север да търся Небесния Ангел. Разбира се, вие и другите Небесни Господари сте поканени да се присъедините.

Тялото на Ел Рашад се вцепени, от погледа му вече лъхаше на смърт. Дукът усещаше безумния му гняв както се усеща топлината от запалена камина. Дългите секунди се точеха една след друга. Дукът се досещаше какво желание измъчва Ел Рашад в този миг — да заповяда на воините да го убият. Но дали омразата и яростта му бяха толкова силни, че да прежали собствения си живот заради удоволствието да види как ще насекат дука на мръвки? Най-после Ел Рашад се отпусна и дукът усети, че опасността е отминала.

— Много добре — меко каза Ел Рашад, — да бъде както казвате. Всички ще ви последваме на север. — Той стана. — Коранът предупреждава правоверния да не се сприятелява с юдеите и християните. Трябваше по-смирено да се вслушам в Словото на Аллах. Но занапред така ще постъпвам.