Приключенията на Незнайко

— Вече няма! Честна дума, няма! — молеше се Незнайко.

— Тъй да бъде! — възкликна пазачът, като пусна Незнайко. — Хайде бягай и повече не ветрогонствувай насам. Друг път няма да се отървеш толкова евтино!

Като каза това, пазачът пусна Незнайко, после заключи портата и си отиде. Карфичка и Шаренкия се приближиха до Незнайко.

— Защо не каза на пазача, че тази пръчица не е обикновена, а вълшебна? Той сигурно мисли, че това е някаква обикновена пръчка — каза Шаренкия.

— А ти разбираш ли какво говориш? — сърдито отвърна Незнайко. — Ако пазачът узнае, че тази пръчица е вълшебна, той сам ще я прибере. Няма да вземе да ми връща вълшебната пръчица я! Ами вие по-добре ми кажете, защо се измъкнахте и двамата от Зоологическата градина? Трябваше да останете там и да се помъчите да вземете вълшебната пръчица от клетката. А сега портата е заключена… Как ще се промъкнем вътре?

— Само туй оставаше — в клетката да влизам заради пръчицата! — отговори Карфичка, като обидено се нацупи.

— Добре де, ако не ти, поне Шаренкия можеше да влезе.

— Не, и аз не искам да влизам в клетка — отговори Шаренкия. — Тук и без вълшебна пръчица имаш всичко, каквото пожелаеш. Искаш да ядеш — заповядай, искаш да идеш на кино или театър — заповядай, искаш да се возиш с кола — вози се, ако щеш, цял ден, докато ти прилошее. Можеш дори да скачаш и да летиш с кола, без каквото и да било вълшебство.

— Ех, ти, глупчо с глупчо! — с раздразнение отвърна Незнайко. — Та нима вълшебната пръчица ни е нужна, за да се возим на автомобил! Ние трябва да избавим Листец от нещастието и да освободим града от ветрогоните. Нима заради тия ветрогони всичко живо трябва да се мъчи?

— Е, тогава, разбира се — съгласи се Шаренкия.

— Сега нашият план трябва да бъде такъв — каза Незнайко. — Ще почакаме да се стъмни, а после ще се прехвърлим през оградата. В тъмнината ще можем да се промъкнем в клетката, без да ни види някой!

— Не, аз не мога повече! — каза Карфичка. — Отивам Си в хотела.

— Значи отстъпваш пред трудностите, така ли? — запита Незнайко.

— Да, отстъпвам. Не мога да се катеря по стобори — решително отговори Карфичка.

— Значи според теб Листец може да си остане магаре и аз нищо не трябва да направя за него?

— Чувствувам как сега ще забъркаш такива каши, че всички ще трябва да ги сърбаме. По-добре щеше да бъде изобщо да не бе правил нищо.

С тези думи Карфичка им обърна гръб и тръгна към автобусната спирка.

— Нека си върви, а ти, Шарко, остани — каза Незнайко. — Ти можеш да ми потрябваш. Тук оградата е много висока, ще трябва да ме повдигнеш, за да се прехвърля в градината. Да идем по-нататък, може би там ще мога по-лесно да се прехвърля.

— Те тръгнаха покрай оградата, дойдоха до ъгъла и завиха в една уличка. Наистина тук оградата беше малко по-ниска.

— Да почакаме, докато се стъмни — каза Незнайко. — Те застанаха до оградата и зачакаха. Небето полека-лека потъмня. Заблестяха звезди. Над стрехите изгря оранжева луна, която приличаше на голям портокал.

— Хайде сега — каза Незнайко, като се озърташе. — Повдигни ме!

Шаренкия го повдигна, доколкото можа.

Незнайко се изкатери и възседна оградата.

— Сега се качвай ти — прошепна той, като протегна ръка на Шаренкия.

— А не е ли по-добре да те почакам тук? — каза Шаренкия.

— Не, ти ще ми потрябваш там. Ще пазиш около клетката да не би да дойде пазачът.

С помощта на Незнайко Шаренкия се изкатери върху оградата, а след това и двамата скочиха от другата страна и паднаха на дъното на една суха канавка.

— Слушай, аз се изтърколих в някаква яма! — захленчи Шаренкия.

— Ш-ш-т! — засъска към него Незнайко. — Седи мирно!

Стаили дъх, те поседяха известно време, като се ослушваха напрегнато. Наоколо беше тихо.

— Няма нищо — каза Незнайко. — Като че никой не ни чу. Хайде да тръгнем тихичко.

Те излязоха от канавката и тръгнаха, като си проправяха път сред избуялата трева и цветята, Незнайко стъпваше леко като котка, но под краката на Шаренкия току изпращяваше нещо.

— Тихо де! — съскаше Незнайко.

Изведнъж проехтя гръмогласен рев. Шаренкия се спря и дори клекна от страх.

— Какво е това? — пошепна той.

Ревът стана още по-силен. От уплаха косите на Шаренкия зашаваха по главата му, а по гърба му попълзяха мравки.

— Това сигурно е лъв — досети се Незнайко.

Ревът се повтори пак и се превърна в някакъв мощен, кръвожаден вой, от който замираше сърцето. И тутакси след него някой заджавка, заскимтя, чу се проточен вълчи вой, обади се хиена. Отнейде долетя сънливо патешко крякане, високо на някакво дърво заграка врана. Цялата зоологическа градина се разтревожи и дълго време не можа да се успокои.

Постепенно Шаренкия се посъвзе.

— А защо реве лъвът? — запита той.

— Не зная, сигурно е гладен — каза Незнайко.

— А нас може ли да изяде?

— Не се бой, нали е в клетка.

— Не се боя — отговори Шаренкия. — Просто попитах за всеки случай.

Постепенно наоколо всичко стихна, но луната се скри зад облак. Стана съвсем тъмно. Само пътечката се белееше. Незнайко пое по пътечката. Шаренкия крачеше след него, като гледаше да не изостава.

— Къде отиваме? — с тревога питаше той.

— Трябва да намерим магарешката клетка, защото клетките на маймуните са до нея — отговори Незнайко.

Скоро от двете страни на пътечката почнаха да се мяркат клетки. В тъмнината животните не се виждаха зад решетките, но на Шаренкия все му се струваше, че ей сега между железните пръчки ще се протегне нечия лапа и ще впие нокти в гърба му. Затова той се озърташе страхливо и гледаше да е по-далеч от клетките. Най-после пътечката свърши пред една решетка, зад която имаше басейн.

— Ние като че ли сме отишли другаде… — каза Незнайко.

Иззад решетката се носеше нечие лениво сумтене, грухтене, мляскане и шляпане. Може би просто се плискаше вода, а може би звуците издаваше някое водно животно от рода на хипопотама.

Двамата приятели се върнаха малко назад и кривнаха по една странична пътечка.

— Какво е това? — мърмореше си Незнайко, като се взираше угрижено в тъмнината. — Не мога да разбера къде се намираме. Нощем всичко е друго, не е както през деня.

Те дълго блуждаха из градината. Най-после се приближиха до една голяма клетка, която се стори позната на Незнайко.

— По моему излязохме при слона — каза Незнайко. — Значи близко сме вече.

Те повървяха още малко и се озоваха до една ниска решетъчна ограда, зад която се тъмнееше някаква барака.

— Ето я магарешката оградка, виждаш ли я? — зарадва се Незнайко. — Всичко е наред!

Те свиха встрани и се приближиха до редица клетки, покрай които се издигаше дървена преграда. Незнайко пристъпя към крайната ъглова клетка и каза:

— Ето я… Шарко, ти стой тук и поглеждай наоколо си. Щом видиш някого, свирни.

— Добре — кимна Шаренкия.

Незнайко се изкатери върху преградата, притисна лице към решетката и почна да се взира в клетката, като се вслушваше напрегнато.

— Е, какво виждаш! — запита Шаренкия.

— Тихо там! — озъби му се Незнайко. — Нищичко не виждам. Само като че ли някой сумти, навярно маймуната… — Нищо, добре е и така.

Той напипа в тъмното вратата и почна да тегли резето. Този път резето не го затрудни. Незнайко го отмести и дръпна вратата. Тя се отвори със скърцане.

— Ей, ей! — сърдито изшътка Незнайко и заплаши вратата с юмрук. — Намерила кога да скърца!

Известно време той се ослушва внимателно, но като се убеди, че наоколо е тихо, влезе предпазливо в клетката, коленичи и зашари с две ръце по земята. Той пропълзя постепенно по-навътре стигна до една стена и се обърна на другата страна. Изведнъж пред него се чу глухо ръмжене. Незнайко замръзна, както си беше на четири крака. Няколко минути той напрегнато се взира в тъмното. Пред очите му се движеше нещо голямо и черно. В този момент луната надникна иззад облака и освети лъва, който лежеше посред клетката. Лъвът вдигна рошавата си глава и погледна Незнайко в очите, като примигна лениво.