Приключенията на Незнайко

— А какво е това слънце? — заинтересува се Незнайко.

— Тя ще ви разкаже всичко. А пък Скумрийка направи ракета, с която се кани да отлети на луната. Строежът на тази ракета вече започна, ще видите! Ако се харесате на Скумрийка, може да ви вземе със себе си на луната.

— Само това ни липсваше! — възмути се Кубчо. — Днес няма да ходят с тебе никъде! Днес ще дойдат с мене на улица „Творчество“. Отдавна съм им обещал да им покажа къщите на Любеничко.

— Много им е потрябвал твоят Любеничко. Те се интересуват от наука, а не от Любеничко.

— Напразно се препирате — каза Карфичка. — Ние не можем да тръгнем нито с единия, нито с другия, защото трябва да отидем в Зоологическата градина.

— Чудесно! — отговори Кубчо. — Първо ще погледаме къщите, а след това ще отидем в Зоологическата градина, тя е на една крачка от тях… Хайде, моля ви се! — помоли се той. — Нали ми обещахте!

— Какво да правим? Наистина обещахме — каза Карфичка. — Ех, да тръгваме, ако тези къщи са действително на една крачка от градината.

— На една крачка, на една крачка, повярвайте ми! — заповтаря Заварко, като скочи от стола си. — Да тръгнем всички заедно, ще ви откарам с колата си.

След две или три минути всички бяха вече на улицата. Шаренкия видя колата на Заварко, погледна с бялото на окото си нейния бинтован стопанин и каза:

— Няма смисъл да се возим с тази кола. През цялото време скача като бълха — току-виж, се преобърнала, а мен съвсем не ми се ще да ходя бинтован от глава до пети като копринена буба.

— Успокойте се — отговори Заварко. — Моята кола вече не може да скача. Щом ми откраднаха единия ботуш трябваше да отвинтя и останалите три.

Шаренкия се успокои, но все пак от предпазливост седна отзад до Незнайко и Карфичка, а Кубчо седна отпред до Заварко.

Както си му е обичаят, Заварко включи веднага на четвърта скорост и колата се понесе с такава бързина, че пътниците се задъхаха. Очите на Кубчо се замрежиха и той дълго не можа да разбере, че колата се носи в друга посока. Ала постепенно той се окопити, озърна се и каза:

— Слушай, Заварко, къде ни караш?

— Как къде? Където трябва.

— А къде трябва според теб?

— В Научното градче.

— Какво? — развика се Кубчо. — Това е безобразие! Нали решихме да минем, по улица „Творчество“? Веднага обръщай назад!

— Защо назад, когато ей сега ще пристигнем?

— Аз пък ти казвам — веднага назад!

Кубчо се вкопчи в кормилото, за да го завърти, но Заварко не му даваше да завие. Автомобилът започна да описва зигзази по платното на улицата, покачи се на тротоара и сигурно щеше да връхлети върху вестникарската будка на ъгъла, ако Заварко не бе успял овреме да удари спирачките.

Автомобилът изведнъж се закова на място и пътниците едва не си разбиха носовете. Известно време Кубчо и Заварко се гледаха като шашардисани един друг. Най-после Кубчо пусна кормилото и каза:

— Прости ми, Заварко! Не трябваше да се хващам за кормилото. Можехме да се пребием.

— Не, аз трябва да ти искам прошка — отговори Заварко. — И вие ме простете, братлета! Исках с измама да ви откарам не там, където трябваше. Много ми се щеше да ви покажа Научното градче.

— Ех, нищо — отговори Незнайко. — Да не се сърдим един на друг и полекичка да потеглим обратно.

Заварко отново включи мотора, зави и полекичка пое обратния път. От срам той бе свел ниско глава и толкова дълбоко въздишаше, че Незнайко го съжали. За да разсее мрачните мисли на Заварко, Незнайко запита:

— Интересно с какво работи двигателят на тази кола — с газирана вода или може би с атомна енергия?

— Нито с газирана вода, нито с атомна енергия, а с биопластмаса — отговори Заварко.

— Че каква е пък тази биопластмаса? — запита Незнайко.

— Биопластмасата е нещо като жива пластмаса. Всъщност тя не е жива, разбира се, но ако от нея направите пръчка и пуснете през тази пръчка електрически ток, тя почва да се гърчи, да се съкращава, тоест да става по-къса, също като мускул. Ако ви интересува, мога да ви покажа това.

— Да, да — отговори Незнайко. — Много е интересно.

Заварко спря машината, взе френския ключ и отвинти няколко болта, после двамата с Кубчо хванаха каросерията — единият отпред, другият отзад — и я свалиха от колелата. Отдолу се показаха металната рамка и лостът, който въртеше колелата.

— Ето, погледнете — каза Заварко. — Към лоста е прикрепена една пръчка от биопластмаса. Щом се включи електрически ток, пръчката се скъсява и дръпва лоста към себе си, поради което колелата се завъртват наполовина, но щом се изключи токът, пръчката се удължава и тласка лоста, който пък кара колелата да завършат завъртването си. Така се въртят колелата. Нужно е само едно — токът постоянно да се прекъсва, но самата пръчка, като се скъсява, включва и изключва тока.

Около разглобената кола в миг се събра тълпа дребосъчета. Всекиму бе интересно да види устройството й.

— А откъде иде токът? — запита Незнайко.

— Токът иде от една малка електрическа батерийка.

Заварко се приближи до каросерията и показа една малка батерийка от джобно фенерче.

— Нима такава мъничка батерийка може да движи дяла кола? — учуди се Незнайко.

— Вие не разбрахте — заобяснява на Незнайко едно от събралите се дребосъчета. — Токът от батерийката само възбужда биопластмасата, тоест кара я да се скъсява. Така че не енергията на батерийката привежда колата в движение, а енергията, която е натрупана в биопластмасата. Такива двигатели от биопластмаса движат и нашите фабрики, становете и другите механизми и токът от една батерийка стига, за да работи цяла фабрика.

— А откъде вземате биопластмасата? — заинтересува се Карфичка.

— Тя расте край блатата. В нея се натрупва слънчева енергия, както в дърветата и изобщо във всички растения. Когато през биопластмасата се пуска ток, натрупаната в нея електрическа енергия се превръща в механическа.

— Слушайте! — каза Шаренкия, който досега внимателно разглеждаше устройството на колата. — През цялото време гледам и не виждам къде е двигателят на тази кола. А нима може да има кола без двигател?

— Разбира се, че не може — отговори Заварко. — Но именно тази пръчка от биопластмаса е двигателят на колата.

— Ех, щом е така, няма нищо чудно — каза Шаренкия. — Напротив, щеше да бъде чудно, ако автомобилът се движеше без двигател.

Всички наоколо се разсмяха. Тълпата полека-лека растеше. Отзад се присъединяваха все нови и нови минувачи. Един от тях запита:

— Какво се е случило?

— Може би катастрофа? — каза друг.

Трети чу думата „катастрофа“ и завика:

— Братя, катастрофа!

— Гледайте как се е разбила тази кола! — завика четвърти. — Каросерията отлетяла настрани, останали само колелата.

— А гледайте само как се е осакатил шофьорът! Целият е бинтован! — каза някой, като показваше с пръст Заварко.

Щом се разнесе вестта за катастрофата, тълпата почна да расте два пъти по-бързо. Заварко видя, че работата взема нежелателен обрат, и реши да тръгне час по-скоро. С помощта на Кубчо той намести каросерията. Всички се качиха в колата, Заварко натисна педала на прекъсвача, но, кой знае защо, колата не се помръдна.

— Каква е пък сега тази история! — изръмжа Заварко, като се въртеше на мястото си и дърпаше лостовете. — Защо няма ток… Ама че работа! Батерийката изчезнала! Сигурно някой я отвинтил…

— Може да е паднала на земята — каза Кубчо.

Всички слязоха от колата и почнаха да търсят батерийката наоколо.

— Ей сега беше тук! — горещеше се Заварко. — Нали помните как ви я показвах?

В това време тълпата задръсти цялата улица. Транспортът спря. Един милиционер, яхнал гъсеничен мотоциклет, си пробиваше път през тълпата.

— Какво се е случило? — завика той сърдито. — Защо събирате тълпа?

— Никой не я събира — тръсна Заварко.

— Защо не тръгвате?

— Седнете на кормилото и се опитайте да тръгнете без батерийка! — с насмешка отговори Заварко, обърна се към тълпата и завика: — Братя, може би някой от вас по погрешка е отвинтил батерийката и я е пъхнал в джоба си!