Без дом

И тая раздяла ме засегна болезнено.

Кога ли щяхме да се видим пак?

Споменаха затвор. За колко време можеха да го затворят? Какво щях да правя през това време? Как щях да живея? От какво?

Господарят ми носеше обикновено парите със себе си, а нема време да ми даде нищо, преди да го отведе полицаят.

Имах само няколко су в джоба си. Щяха ли да стигнат, за да се изхраним всички — Добродушко, кучетата и аз?

Така прекарах два дни в тревога, без да смея да изляза от двора на странноприемницата, и се занимавах с Добродушко и кучетата — всички изглеждаха тъжни и неспокойни.

Най-после, на третия ден, едни човек ми донесе писмо от Виталис.

В писмото си господарят ми пишеше, че го задържали в затвора, за да го изправят идната събота пред съда с обвинение за съпротивление на представител на властта и за насилие над личността му.

„Увлякох се в гнева си — добавяше той — и направих голяма грешка, която може да ми струва скъпо. Ела в съда. Ще извлечеш добра поука.“

После следваха съвети какво да правя. Накрая ме целуваше и ми поръчваше да погаля вместо него Капи, Добродушко, Долче и Зербино.

Докато четях писмото, Капи, застанал между краката ми, беше дигнал муцунката си над него, душеше го, сумтеше и въртенето на опашката му показваше, че той бездруго познаваше по мириса, че тази хартия е минала през ръцете на господаря му. От три дни за пръв път беше оживен и радостен.

Разпитах и ми казаха, че съдебното заседание започва в десет часа. В събота в девет часа застанах пред вратата и пръв влязох в залата. Малко по малко тя се изпълни — познах мнозина, които бяха присъствували на случката с полицая.

Не знаех какво е съд и правосъдие, но несъзнателно страшно се боях от тях. Струваше ми се, макар че съдеха господаря ми, а не мене, че аз съм в опасност. Сгуших се зад една голяма печка, притиснах се до стената и се свих колкото се може повече.

Не съдиха най-напред господаря ми, а разни други хора, които бяха крали, бяха се били — всички казваха, че са невинни и почти всички бяха осъдени. Най-после Виталис влезе и седна между двама стражари на пейката, където всички тия хора бяха седели преди него.

За какво говориха най-напред, какво го разпитваха, какво отговори той, не зная. Бях много развълнуван, за да слушам или поне за да мога да разбера. Прочее и през ум не ми минаваше да слушам, само гледах. Гледах господаря си, който стоеше прав, отметнал назад хубавата си бяла коса, застанал като посрамен и измъчен човек. Гледах съдията, който го разпитваше.

— И така — каза той, — признавате ли, че сте нанесли удари на полицая, който ви е задържал?

— Не удари, господин председателю, а само един удар, за да се освободя от него. Когато дойдох на мястото, дето трябваше да се състои нашето представление, видях полицаят да удря плесница на детето, което ме придружаваше.

— Детето не е ваше, нали?

— Не, господин председателю, но го обичам като свой собствен син. Когато видях, че го бият, гневът ме заслепи, сграбчих бързо ръката на полицая и му попречих да го удари пак.

— А вие самият ударихте полицая, нали?

— С други думи, когато той ме хвана за яката, забравих кой е човекът, който се нахвърля върху мене, или по-скоро видях в него само човека, а не представителя на властта, и несъзнателно, без да искам, се увлякох.

— На вашата възраст човек не трябва да се увлича.

— Човек изобщо не трябва да се увлича. За нещастие не винаги постъпваме както трябва, днес чувствувам много добре това.

— Да чуем полицая.

Полицаят разказа случая, както беше, но наблегна повече на начина, по който се бяха подиграли с личността му, с гласа, с движенията му, отколкото на удара, който беше получил.

През време на тези показания Виталис, вместо да слуша внимателно, оглеждаше цялата зала. Разбрах, че ме търси. Тогава се реших да се измъкна от убежището си и като се проврях между любопитните, стигнах първия ред.

Той ме забеляза и тъжното му лице светна. Почувствувах, че му е приятно да ме види, и очите ми неволно се наляха със сълзи.

— Това ли е всичко, което имате да кажете за свое оправдание? — попита най-после председателят.

— За себе си няма какво да добавя, но за детето, което обичам нежно и което ще остане само, за него прося снизхождението на съда и го моля да ни остави разделени колкото се може по-кратко време.

Мислех, че ще освободят господаря ми. Но не стана така.

Друг съдия говори няколко минути. После председателят обяви важно, че именуваният Виталис, обвинен в оскърбление и насилие над представител на полицията, се осъжда на два месеца затвор и сто франка глоба.

Два месеца затвор!

През сълзи видях как вратата, през която бе влязъл Виталис, се отвори. Той тръгна след един стражар и вратата пак се затвори.

Два месеца раздяла!

Къде да ида?

Единадесета глава

На кораб

Когато се прибрах в странноприемницата със свито сърце и зачервени очи, видях на дворната врата стопанина, който ме изгледа продължително.

Щях да отмина, за да отида при кучетата, но той ме спря.

— Е? — попита ме той. — Какво става с господаря ти?

— Осъдиха го.

— Колко?

— Два месеца затвор.

— И каква глоба?

— Сто франка.

— Два месеца, сто франка! — повтори той три-четири пъти.

Исках да продължа пътя си, но той пак ме спря.

— А какво мислиш да правиш през тия два месеца?

— Не зная, господине.

— Хм! Не знаеш! Надявам се, че имаш пари, за да живееш и да храниш животните си?

— Не, господине.

— Тогава разчиташ на мен, че ще ви държа тук?

— О, не, господине! На никого не разчитам.

Това беше самата истина — на никого не разчитах.

— Да, момчето ми, ти имаш право! — продължи стопанинът. — Господарят ти ми дължи вече много пари и не мога да те държа два месеца на вяра, без да зная дали накрая ще ми се заплати. Трябва да си вървите оттук.

— Да си вървя? Но къде да отида, господине?

— Това не е моя работа: не съм ти баща, не съм ти и господар. Защо да те държа?

За миг се вцепених. Какво да кажа? Човекът имаше право. Защо да ме държи при себе си? За него бях само пречка и товар.

— Хайде, момчето ми, вземи си кучетата и маймуната и да те няма. Разбира се, ще ми оставиш раницата на господаря си. Когато излезе от затвора, той ще дойде да си я потърси и тогава ще си уредим сметките.

Тези думи ми навяха една мисъл и реших, че съм намерил начин да остана в странноприемницата.

— Щом сте уверен, че тогава ще си уредите сметките, нека остана, докато той дойде. Ще прибавите моите разходи към сметката на господаря ми.

— Така ли мислиш, момчето ми? Твоят господар ще може да ми плати за няколко дни, но за два месеца е трудна работа.

— Ще ям толкова малко, колкото ми дадете.

— А животните ти? Не, трябва да си вървиш! Ще си намериш работа и ще си изкарваш хляба по селата.

— Но къде ще ме намери господарят, когато излезе от затвора? Той ще ме потърси тук, господине.

— Тогава ще се върнеш. А сега върви се поразходи два месеца в околностите, в градовете с минерални бани. В Баньер, в Котре, в Люз. Там се печелят пари.

— Ами ако господарят ми пише?

— Ще ти запазя писмото.

— Но като не му отговоря?

— Ех, дотягаш ми вече. Казах ти да си вървиш. Трябва да се махнеш оттук колкото се може по-бързо! Давам ти пет минути да се приготвиш. Ако те намеря тук, като се върна в двора, ще се разправяш с мене.

Разбрах много добре, че всякакво настояване беше излишно. Както казваше стопанинът, „трябваше да се махна оттук“. Влязох в конюшнята, отвързах кучетата и Добродушко, закопчах раницата, надянах през рамо ремъка на арфата и излязох от странноприемницата.

Стопанинът стоеше на вратата, за да ме следи.

Бързах да изляза от града, защото кучетата ми нямаха намордници. Какво щях да отговоря, ако ме срещнеше някой полицай? Че нямам пари да им купя намордници ли? Това беше самата истина, защото, като си преброих парите, в джоба ми оставаха само единадесет су, а те не бяха достатъчни за такава покупка. Нямаше ли да арестува и мене? Господарят ми в затвора, аз също — какво щеше да стане с кучетата и с Добродушко? Станал бях директор на трупа, глава на семейство, аз, детето без семейство, и съзнавах своята отговорност.