Без дом

Макар че беше станало по-тъмно, различавах тия подробности, защото тая грамадна сянка се открояваше като силует върху небето, дето безброй звезди пръскаха бледа светлина.

Навярно още дълго щях да стоя нерешителен, да се чудя и мая, ако господарят ми не беше заговорил на видението.

— Можете ли да ми кажете дали има наблизо село? — запита той.

Значи беше човек, щом му говореха?

Но вместо отговор чух само някакъв смях, приличен на птичи крясък.

Значи беше животно?

Господарят ми продължи да разпитва, а това ми се стори съвсем безсмислено, защото всеки знае, че понякога животните разбират какво им казваме, но не могат да ни отговорят.

Колко се зачудих, когато животното каза, че наблизо нямало къщи, но имало някаква кошара, и ни предложи да ни заведе там!

Щом говореше, как можеше да има лапи?

Ако не се боях, щях да се приближа до него, за да видя какви бяха тия лапи. Но макар че не изглеждаше зло, нямах тая смелост — взех си раницата и тръгнах подир господаря, без да продумам.

— Виждаш ли сега от какво си се уплашил толкова много? — запита ме той по пътя.

— Да, но още не зная какво е. Има ли великани в тоя край?

— Да, когато се качат на кокили.

И ми обясни как хората в ландите, за да прегазят песъчливите и блатисти местности, без да затънат в тях до пояс, връзват на краката си две дълги тояги с по едно стреме.

— Ето как стават великани с чизми, високи седем левги, за страхливите деца!

Десета глава

Пред съда

Запазих приятен спомен от По. В тоя град почти никога не духа вятър. И понеже останахме там през зимата и прекарахме дните си по улиците, по площадите и в градините, ясно е, че такова предимство беше добре дошло за мене.

Но не тази причина реши, противно на нашите навици, дългия престой на едно и също място, а друга, с пълно право всесилна за моя господар — богатите сборове.

И наистина през цялата зима ни посещаваха деца, на които не дотегна нашата програма и никога не ни викаха:

— Все едно и също ли ще гледаме!

Повечето от тях бяха английски деца: пълни момченца с румени страни и красиви момиченца с големи нежни очи, хубави почти като очите на Долче. Тогава се научих да познавам разните английски сухи сладки, с които, преди да излязат от къщи, те грижливо си натъпкваха джобовете, а после щедро ги разпределяха между Добродушко, кучетата и мене.

Когато топлите дни възвестиха идването на пролетта, нашите зрители започнаха да намаляват и неведнъж след представление деца идваха да се ръкуват с Добродушко и Капи. Сбогуваха се. На следния ден нямаше вече да ги видим.

Скоро останахме сами на площадите и трябваше и ние да се замислим да напуснем алеите на Бас Плант и на Парка.

Една сутрин тръгнахме на път и скоро от погледа ни изчезнаха кулите Гастон Фебюс и Монтозе. Започнахме пак скитническия си живот, наслуки, по широките друмища.

Дълго време, не зная колко дни и седмици, вървяхме през долини, изкачвахме хълмове и оставяхме винаги вдясно синкавите върхове на Пиренеите, които приличаха на купчина облаци.

После една вечер стигнахме в голям град, разположен край една река, сред плодородна равнина. Къщите — повечето от тях много грозни — бяха построени с червени тухли. Улиците бяха настлани с остри камъчета, неудобни за нозете на пътници, които са изминавали по десет левги дневно.

Господарят ми каза, че сме в Тулуза и ще останем тук дълго време.

Както обикновено, първата ни грижа на следния ден бе да намерим удобни места за нашите представления. Намерихме доста, защото в Тулуза има много оживени места, особено в оная част на града, която е в съседство с Ботаническата градина. Там имаше хубава морава, засенчена с големи дървета, към която извеждат много булеварди, наричани там алеи. Настанихме се в една от тези ален и още при първите представления имахме многобройна публика.

За нещастие полицаят, който пазеше в тази алея, не хареса нашето появяване и било защото не обичаше кучета, било за да не му създадем неприятности в службата или по някаква друга причина, се опита да ни принуди да се махнем.

При нашето положение може би щеше да бъде по-разумно да отстъпим пред това насилие, тъй като борбата между бедни пътуващи актьори като нас и полицаите не е при равни условия. Но поради някакво временно настроение, което не му беше присъщо, моят почти винаги много търпелив господар не разсъди така.

Макар че беше само беден старец, който разиграваше обучени кучета — поне засега, — у него имаше гордост. Освен туй у него имаше и онова, което той наричаше чувство за собственото си право, с други думи, както сам ми обясни, убеждението, че трябва да бъде закрилян, когато не върши нищо против законите или полицейските наредби.

И той отказа да се подчини, когато полицаят поиска да ни изгони от нашата алея.

Когато искаше да сдържи гнева си, господарят ми имаше навик да се отнася с преувеличена италианска вежливост. Ако го чуехте как се изразява, бихте помислили, че се обръща към високопоставени личности.

— Дълбокоуважаемият представител на властта — отговори той на полицая със свалена шапка — може ли да ми покаже някой правилник на същата власт, с който да се забранява на незначителни улични комедианти като нас да упражняват нищожния си занаят на това обществено място?

Полицаят му отговори, че не трябва да спори, а да се подчини.

— Разбира се — възрази Виталис, — и аз съм на същото мнение и ви обещавам, че ще се подчиня на вашите заповеди веднага щом ми кажете въз основа на какви наредби ми ги давате.

Тоя ден полицаят ни обърна гръб, докато господарят ми, с шапка в ръка и дълбок поклон, го изпращаше с прекалено уважение.

Но на следния ден той пак дойде, прескочи въжената ограда на нашия театър и се втурна посред представлението.

— Трябва да сложите намордници на вашите кучета! — каза той грубо на Виталис.

— Да сложа намордници на кучетата си!

— Има полицейско нареждане. Трябва да го знаете.

Тъкмо играехме „Болният взема очистително“ и понеже това беше първото представление на тая пиеса в Тулуза, посетителите я следяха много внимателно.

Намесата на полицая предизвика ропот и възражения:

— Не прекъсвайте!

— Чакайте да свърши представлението!

Но с едно движение Виталис въдвори тишина.

Тогава той свали плъстената си шапка с такъв дълбок поздрав, че перата й пометоха пясъка, и с три почтителни поклона се приближи до полицая.

— Многоуважаемият представител на властта каза, че трябва да сложим намордници на актьорите си? — попита той.

— Да, сложете намордници на кучетата, и то колкото е възможно по-бързо.

— Да сложа намордници на Капи, Зербино и Долче! — извика Виталис, като се обръщаше повече към публиката, отколкото към полицая. — Но ваша милост не мисли какво говори. Как би могъл ученият лекар Капи, известен в целия свят, да даде на болния си лекарства, ако последният носи на муцуната си намордник? Позволете да забележа, синьор, че болният трябва да вземе очистителното през устата, за да произведе то своето действие. Доктор Капи никога не би си позволил да му предпише обратния път пред тази отбрана публика.

При тези думи избухна луд смях.

Ясно беше, че зрителите държаха страната на Виталис. Подиграваха се с полицая, а най-много ги забавляваха гримасите на Добродушко, който, застанал зад „представителя на властта“, се кривеше зад гърба му, скръстваше ръце като него, слагаше юмрук на хълбока и отмяташе глава назад, като се кълчеше и чумереше много смешно.

Ядосан от смеха на зрителите, раздразнен от речта на Виталис, полицаят, който не изглеждаше търпелив човек, изведнъж се обърна.

Но тогава той видя маймунката, която стоеше с юмрук на хълбока като самохвалко. Няколко секунди човекът и животното стояха един срещу друг и се гледаха, сякаш искаха да разберат кой от двамата пръв ще сведе поглед.

Избухна нов, силен и неудържим смях, който сложи край на тая сцена.