Без дом

— Ако утре вашите кучета не са с намордници — викна полицаят, като ни заплаши с юмрук, — ще ви съставя акт, да знаете!

— До утре, синьор — каза Виталис, — до утре.

И докато полицаят бързо се отдалечаваше, Виталис го изпращаше с дълбок поклон. После представлението продължи.

Мислех, че господарят ми ще купи намордници на кучетата, но той не направи нищо и вечерта измина, без дори да спомене за разпрата си с полицая. Тогава аз се осмелих да му напомня за това.

— Ако не искате Капи да счупи намордника си утре по време на представлението — казах му аз, — мисля, че ще бъде по-добре да му го сложите още сега. Може да свикне с него, ако го наглеждате.

— Да не мислиш, че ще им сложа железни намордници?

— Хм, струва ми се, че полицаят няма намерение да ни остави намира!

— Бъди спокоен, утре ще уредя всичко така, че полицаят няма да може да ми състави акт, а същевременно и възпитаниците ми няма да пострадат. Пък добре е и зрителите да се позабавляват. Този полицай ще ни донесе доста добри суми. Той ще играе, без да подозира, комична роля в пиесата, която ще приготвя за него. Това ще поразнообрази нашия репертоар, без да прекалим. Затова ти ще отидеш утре на площада сам с Добродушко. Ще опънеш въжетата, ще изсвириш няколко парчета на арфа, а когато се съберат достатъчно зрители и полицаят дойде, ще се явя аз с кучетата. Тогава именно ще започне комедията.

Тая работа не ми харесваше.

Никак не ми се искаше да отида сам и да подготвя по този начин нашето представление. Но бях започнал да опознавам господаря си и знаех кога мога да му възразя. Явно беше, че при сегашните условия нямаше никаква вероятност да го убедя да се откаже от малката сцена, на която разчиташе, и реших да се подчиня.

На следния ден отидох на нашето обикновено място и опънах въжетата. Едва изсвирих няколко такта и от всички страни се стекоха зрители и се струпаха около мястото, което бях оградил.

В последно време, особено през престоя ни в По, господарят ме учеше на арфа и започнах да свиря не много лошо няколко парчета, които бях научил от него. Между тях имаше и една неаполитанска канцонета 5, която пеех, като си съпровождах сам, и винаги ми ръкопляскаха на нея.

Вече се чувствувах достатъчно артист, с други думи, бях склонен да вярвам, когато трупата ни имаше успех, че този успех се дължи на моята дарба. Ала тоя ден бях достатъчно умен да разбера, че не за моята канцонета се натискаше публиката около нашите въжета.

Ония, които бяха присъствували снощи на разпрата с полицая, бяха дошли пак и бяха довели със себе си приятели. В Тулуза не обичат твърде полицаите и бяха любопитни да видят как ще се справи старият италианец. Макар че Виталис беше казал само „До утре, синьор“, всички разбраха, че определената среща предвещава голямо представление, на което ще имат възможност да се смеят и позабавляват за сметка на несръчния и досаден полицай.

Затова имаше и такава навалица.

Като ме видяха сам с Добродушно, мнозина тревожно ме прекъсваха, за да ме попитат ще дойде ли италианецът.

— Скоро ще дойде.

И продължавах своята канцонета.

Дойде не господарят, а полицаят. Добродушно пръв го забеляза и веднага сложи ръка на хълбока си, отметна глава назад и започна да се разхожда насам-нататък около мене, изпънат като струна, със смешно достойнство.

Публиката се заля от смях и му ръкопляска на няколко пъти.

Полицаят се смути и ми хвърли яростен поглед.

Разбира се, това удвои смеха на публиката.

И на мене ми се искаше да се смея, но бях и много неспокоен. Как щеше да свърши всичко това? Когато Виталис беше тук, той отговаряше на полицая. Но аз бях сам и да си призная, не знаех как щях да се справя, ако ми заговореше.

Лицето на полицая ме отчайваше. Той беше наистина страшен, извън себе си от яд. Разхождаше се пред въжетата и като минаваше край мене, така ме поглеждаше през рамо, че ме караше да се боя от лош край.

Добродушко, който не разбираше сериозността на положението, се забавляваше с държанието на полицая. Той също се разхождаше покрай въжето, но отвътре, докато полицаят се разхождаше отвън, и като минаваше край мене, и той ме поглеждаше през рамото си, но така смешно, че зрителите се превиваха два пъти повече от смях.

Не исках да изкарам из търпение полицая и повиках Добродушко. Но той никак не беше разположен да ме слуша — играта го забавляваше, той продължи разходката си тичешком и ми се изплъзваше, когато посегнех да го уловя.

Не зная как стана това, но полицаят, навярно заслепен от гняв, си въобрази, че аз насъсквам маймуната, и бързо прекрачи въжето.

С два скока той налетя върху мене и ме повали с една плесница.

Когато се изправих и отворих очи, Виталис, дошъл кой знае как, стоеше между мене и полицая и го държеше за китката.

— Забранявам ви да биете детето — каза той. — Това, което извършихте, е подлост.

Полицаят поиска да си освободи ръката, но Виталис я стисна по-здраво.

И няколко секунди двамата мъже се гледаха в лицето очи в очи.

Полицаят бе побеснял от яд.

Господарят ми беше величествен в своето благородство. Държеше високо хубавата си глава, окръжена с бели коси, лицето му изразяваше възмущение и превъзходство.

Стори ми се, че само от погледа му полицаят ще потъне вдън земята, такова нещо не се случи: със силно движение си измъкна ръката, пипна господаря ми за яката и го блъсна грубо пред себе си.

Възмутен, Виталис се изправи и като дигна дясната си ръка, удари силно полицая по китката, за да се освободи.

— Какво искате от нас? — попита Виталис.

— Арестувам ви. Елате с мене в участъка.

— За да постигнете целта си, не беше нужно да биете това дете — отвърна Виталис.

— Без приказки, вървете с мене!

Виталис бе възвърнал цялото си хладнокръвие. Той не възрази, а се обърна към мене.

— Прибери се в странноприемницата — каза ми той — и стой там с кучетата. Ще ти съобщя по някого какво е станало с мене.

Не можа да каже нищо друго — полицаят го повлече.

Така завърши това представление, което господарят ми искаше да направи весело, а то завърши толкова тъжно.

Кучетата понечиха да тръгнат след господаря си, но Виталис им заповяда да останат при мене и понеже бяха свикнали да се подчиняват, върнаха се обратно. Едва сега забелязах, че са с намордници, но не железни или телени — те носеха чисто и просто копринена панделка, вързана на пеперуда около муцуната им. Капи, който беше бял, имаше червена панделка. Зербино, който беше черен, имаше бяла панделка. Долче, която беше сива, имаше синя панделка. Театрални намордници!

Публиката бързо се разпръсна. Бяха останали само няколко души и спореха върху това, което току-що беше станало.

— Старецът имаше право.

— Не, нямаше.

— А защо полицаят удари детето, което нищо не му каза и нищо не му направи?

— Лоша работа! Старецът няма да се отърве без затвор, ако полицаят каже, че е оказана съпротива.

Прибрах се в странноприемницата много натъжен и твърде неспокоен.

Минало беше времето, когато се плашех от Виталис. Всъщност това време трая само няколко часа. Доста бързо се привързах към него, искрено го обикнах и тази обич растеше всеки ден. Водехме един и същ живот, вечно заедно от сутрин до вечер, а често и от вечер до сутрин, когато спяхме на една и съща сламена постеля. Баща не се грижи така за детето си, както той се грижеше за мене. Научи ме да чета, да пея, да пиша, да смятам. През дългите ни пътешествия винаги използуваше времето и ме учеше ту на това, ту на онова, според случая или обстоятелствата. При големите студове делеше с мене завивките си. При силен пек винаги ми помагаше да нося част от багажа и вещите, с които бях натоварен. На масата, или по-точно, когато ядяхме, защото рядко се хранехме на маса, никога не ми оставяше лошото парче, за да вземе по-доброто — напротив, делеше ни по равно и доброто, и лошото. Наистина понякога ми дръпваше ушите или ме плесваше по врата, но тия дребни наказания не ме караха да забравя неговите грижи, добрите думи и голямата нежност, с която се отнасяше към мене, откакто бяхме заедно. Обичаше ме, и аз го обичах.