Ласи

Той засенчи очите си с ръка.

— Я вижте там, мистър Макбейн! Дивеч ли е това?

Шотландецът погледна в посоката, която му сочеше протегнатата ръка на художника. Погледът му претърси северния бряг. Смръщи гъстите си червено руси вежди, сякаш те можеха да защитят сиво-сините очи под тях.

— Дивеч ли е това? — повтори въпроса си художникът.

Макбейн поклати глава, без да отговори. Очите му бяха свикнали със светлината и бяха по-остри от тези на англичанина.

— Това май е… — проговори най-после той.

— Какво е?

— Куче — отвърна възрастният мъж.

После засенчи очите си с ръка. Художникът направи същото.

— Точно така! Сега и аз го виждам!

След като вече знаеше какво е живото същество на брега, Фрайт понечи да се заеме с живописта, но старият шотландец продължаваше да се взира упорито в далечината. Вниманието му накара и художника да прояви любопитство.

— Кучето е коли — обясни Макбейн. — Какво ли търси по тези места?

— О, вероятно принадлежи на някого от съседите. Селско куче.

Шотландецът поклати глава. После отново се загледа към животното, което влезе във водата и заплува навътре. Измина няколко метра и се върна, втурна се напред по брега и избра друго място, за да влезе отново във водата. Повтори това няколко пъти, сякаш се надяваше да намери място, където водата ще изчезне и под краката му ще се появи здрава земя.

— Господи, мистър Фрайт! Това куче се опитва да прекоси езерото.

— Сигурно е решило да ни посети на острова.

Двамата мъже проследиха внимателно странното поведение на кучето.

— Не, опитва се да стигне до другия бряг.

Сякаш за да разсее и последните им съмнения, кучето нададе въпросително скимтене, което обикновено следва онзи висок лай, когато кучето се озове пред някакво препятствие и не може да прецени как да продължи пътя си.

— Да, иска да отиде на другия бряг — повтори шотландецът. — Мисля да мина покрай него с лодката и да…

Докато говореше, той закрачи към брега и леко повдигна носа на лодката. Прибраните гребла заскърцаха в ключовете си и шумът се разнесе над спокойната повърхност на езерото. В този миг Лесли Фрайт видя как кучето вдигна глава и обърна гръб на водата.

— То си отиде, Макбейн! — извика художникът.

Шотландецът вдигна глава и се надигна на пръсти. Двамата мъже проследиха как колито изчезна в ниската гора. Все пак можаха да го видят още няколко пъти да тича между храстите, спокойно и уверено, все покрай брега. Очевидно беше взело решение.

— Ще обиколи езерото — отсъди Макбейн. — Бедното животно. Ако знае колко дълъг и труден е този път…

— Наистина ли смятате, че ще продължи по брега? Но това са много, много километри…

— Ще му се наложи да измине почти сто и петдесет километра, преди да достигне отсрещния бряг.

Художникът го изгледа недоверчиво.

— Нима наистина смятате, че едно куче ще пробяга сто и петдесет километра, за да стигне до отсрещната страна на езерото? Не, това е невъзможно!

Фрайт избухна в смях, но Макбейн го прекъсна с глас, който не търпеше възражение.

— Мистър Фрайт, колито е по произход шотландско куче. Затова и притежава смелостта и упоритостта на нашата страна.

Гласът на Макбейн звучеше неодобрително и Фрайт разбра какъв смисъл се крие в думите му. Умът му заработи:

— Мистър Макбейн…

— Да?

— Как мислите, защо кучето иска да премине оттатък? Каква ли е причината?

Шотландецът мълча дълго. Накрая рече:

— Кой може да знае? Само едно е сигурно: нещо го вика и то следва този вик, без да моли никого за помощ. И…

Макбейн се качи в лодката. Едва тогава продължи:

— Кучето ни дава пример за твърд характер и мисля, че ще направим добре, ако постъпваме като него.

Фрайт се усмихна под мустак. Сухият шотландец имаше навика да извлича от всяко нещо поука за поведението на човека. Художникът се обърна отново към картината си и само с ъгълчето на окото си проследи как лодката се отдалечава към брега. Макбейн загребваше с мощни движения и скоро Фрайт остана съвсем сам на острова.

Ласи, обзета от желание да се върне вкъщи, беше тръгнала по права линия на юг, към селото Грийнал Бридж. Понякога правеше завой, отклоняваше се, за да избегне някой град или твърде висока планина, която представляваше наистина непреодолимо препятствие, но после отново се връщаше към инстинктивно избраната посока. Така прекоси шотландските планини. Ден след ден упорито, безкрайно придвижване на юг.

За съжаление тя не знаеше как изглежда областта, която се простираше пред нея. Дори не подозираше, че правата линия, която водеше към дома, много скоро ще я изправи пред страшно препятствие — големите шотландски езера.

Ако разгледаме географската карта, ще установим, че тези езера са наистина непреодолимо препятствие за всеки, който се е отправил на юг. Те представляват огромни, дълги водни площи, които се простират от изток към запад и разделят страната на две равни части. Макар че на картата изглеждат като стройни, тънки пръсти, в действителност съвсем не са толкова тесни. Те са широки, разпрострели се надалеч водни повърхности, които никое животно не би могло да прекоси с плуване. Колкото и тесни да изглеждат на картата, човек почти никога не може да види другия бряг, в най-благоприятния случай той е само тънка мъглива ивица в далечината.

Накратко, езерата са ужасни препятствия. Хората ги прекосяват с лодки и корабчета, но за кучето това е невъзможно.

Все пак, когато стигна до брега на голямото езеро, Ласи не се отказа от начинанието си. Инстинктът я водеше на юг. Тъй като тази безкрайна вода беше препречила пътя й, трябваше да намери друг. Така започна голямото й пътуване покрай езерото. Ден след ден тя вървеше на запад, без да се отдалечава от брега, независимо от трудностите на местността, избягваше селата и самотните стопанства и бавно, но упорито, напредваше.

Понякога й се струваше, че препятствието свършва и пътят пред нея е свободен. Тогава, без да се колебае, тя се втурваше бързо в така желаната южна посока.

За съжаление стигаше само до някой вдаден в езерото скален нос, или до по-голям полуостров. Ласи преминаваше бързо разстоянието до най-южния му край, скачаше във водата, обръщаше глава на юг и издаваше въпросително скимтене. После се връщаше отново назад и продължаваше пътя си на запад покрай езерото, като се придържаше към брега.

Откри десетки полуостровчета и преживя десетки разочарования. Една седмица след като Лесли Фрайт и Макбейн бяха наблюдавали странното поведение на непознатото куче, Ласи продължаваше пътя си на запад. А голямото езеро край нея все още нямаше край.

Тринадесета глава

Когато кучето страда

Ласи излезе от един гъсталак и се приближи към брега. Движенията й бяха по-бавни отпреди, защото лапите й бяха изранени, а в чувствителното място между пръстите на предния й крак се беше забил един трън. От доста дни насам Ласи не ходеше с гордо вдигната глава, движенията й отдавна не издаваха старата самоувереност.

Понякога й се струваше, че е забравила какво я е подтикнало към това безкрайно пътуване. Но това никога не траеше дълго и когато споменът се върнеше, стъпките й отново ставаха сигурни, тя ускоряваше темпото и разпределяше тежестта си така, че да не натоварва твърде много ранената си лапа. А и сега надеждата й се бе върнала, защото голямата, непроходима водна площ от лявата й страна най-после беше изчезнала. Езерото се беше стеснило и се бе превърнало в река. Буйна, бърза река, която се биеше в каменното си корито.

Ласи застана на наклонения бряг и отново обърна глава на запад. Там обаче, не много далече от нея, имаше село. На моста играеха няколко момчета — ловяха риба, вдигаха шум, дочуваше крясъците им. Ласи все още се боеше от хората. И днес ги удостои само с дълъг, подозрителен поглед.