Ласи

Обонянието й първо реши загадката: топъл, добре познат мирис на храна.

Старият навик я тласкаше да изтича открито към миризмата, без да се бои от нищо. Ала инстинктът победи навика. Тя приклекна и бавно и предпазливо запълзя към миризмата. Движеше се през степта съвсем безшумно, миризмата ставаше все по-силна. Изведнъж видя онова, което беше подушила. По същата пътечка се движеше една невестулка, гъвкава като змия. Главата й беше високо вдигната, тя влачеше след себе си току-що убит заек. Плячката беше по-голяма от невестулката, но зверчето беше силно и я влачеше напред с учудваща скорост. Сега вече и невестулката усети враг и се обърна светкавично. Цялата й поза изразяваше заплаха. Тя пусна плячката си и се изправи срещу Ласи, за да погледне опасността в очите. Оголи острите си зъби и нададе пронизителен писък, който прозвуча като предупреждение.

Снишила глава, Ласи следеше движенията й. Никога преди това не беше виждала такова животно. Освен това й липсваше ловният инстинкт, който би я накарал да се хвърли като светкавица върху невестулката, и то по-бързо, отколкото се оформят човешките мисли. Тя произхождаше от расата на работните кучета и се отличаваше с миролюбивия си нрав. Все пак инстинктът да се снабди с храна я тласна напред.

Козината й бавно настръхна. Тя оголи белите си зъби, ушите й се опънаха назад. Приготви се за скок и почти в същия миг вече летеше напред. Стресната, невестулката изпищя и отскочи настрана. После си проби път през преплетените степни треви, безшумна, бърза, гъвкава като течаща вода, и изчезна.

Ласи се обърна да види къде е избягал неприятелят, но сетивата й насочиха вниманието си към нещо друго — към топлата миризма на кръв, която идваше от убития заек, изоставен на пътеката.

Тя стоя дълго, без да изпуска от очи плячката. После сниши глава и направи няколко крачки напред, през цялото време готова да отскочи. Защото, макар че ароматът на кървавата храна я удари право в носа, миризмата на невестулката все още висеше във въздуха. Бавно, много бавно Ласи протегна муцуна, все по-близо и по-близо, докато докосна скоро убития заек. Но светкавично се отдръпна и започна да описва кръгове около мястото, където лежеше мъртвото животинче. След малко отново се приближи, сведе глава и захапа плячката. След това се изправи и зачака.

Струваше й се, че дори тук, в дивата степ, изведнъж ще прозвучи гласът на господаря й:

— Пфу, Ласи, остави това! Пфу!

Не се случи нищо.

Ласи постоя още малко в нерешителност, после изведнъж взе решение. Трябваше да отнесе заека надалеч. Огледа се надясно и наляво и продължи пътя си. Скоро откри каквото търсеше: гъст храсталак от жълтуга, който представляваше много добро скривалище. Затича се към него, легна така, че да е защитена от три страни, сви се на кълбо и пусна заека пред себе си на земята. После го подуши внимателно. Миришеше толкова добре. Миришеше на храна.

Още един урок. Вече познаваше миризмата на заека. Инстинктът й подсказа как да се справи по-нататък. Когато продължи пътя си, тя започна да ловува. Винаги когато острият й нос улавяше миризмата на дивеч, тя се втурваше след него. Тичаше и търсеше, а когато го намираше, се хвърляше върху него, убиваше го и го изяждаше. Водеше я мъдрият закон на природата. Не убиваше произволно, както често правят хората. Убиваше, за да живее, и само по тази причина. Храната й стигаше едва колкото да оцелее, за нищо повече. Вече нямаше загрижени очи, които следяха теглото й, проверяваха цвета на устата, наблюдаваха състоянието на козината. Нямаше кой да каже:

— Отслабнала е — сложи в храната й малко говежди дроб!

— Струва ми се, че нещо не е наред — добре ще е на сутринта да й дадем купа мляко. Ако й хареса, разбий вътре и едно сурово яйце!

— Хм… Цветът на устата й не ми харесва. Струва ми се, че няколко дни трябва да й даваме по лъжичка рибено масло. Това ще я оправи бързо!

Къде беше сега кралското куче, за което всички се грижеха и което нощем спеше в сухия си кучкарник? Вместо него през степта тичаше едно коли с хлътнали, мършави хълбоци, с мръсна, сплъстена козина, с рошава опашка. Но под загрубялата външност се криеше кучето, което години наред е било обграждано с много грижи и обич и никога не е боледувало. Именно тези грижи сега даваха резултат. Ласи беше здрава и силна, с яко телосложение, мускулите й бяха издръжливи и всекидневно я носеха на много километри на юг.

Сърцето й беше смело, инстинктът — непогрешим. Така кучето продължи пътя си, ден след ден, все на юг през високите шотландски плата, през папрати и степни треви, през хълмове и равнини, през реки и гори — постоянно напред, постоянно на юг.

Дванадесета глава

Какво видя един художник

Наближаваше средата на лятото. Лесли Фрайт седеше небрежно облегнат в гребната лодка. Пушеше доволно лулата си и следеше с поглед дима, който се издигаше на стълбчета в хладния утринен въздух и се носеше назад, където Макбейн спокойно държеше руля.

— Щеше да бъде по-добре, ако седях отзад, мистър Макбейн — отбеляза Фрайт.

— Не. Вече ви казах, че така лодката лежи по-добре във водата. Нали знаете, че моята лодка е необикновена — отговори мъжът.

Фрайт отново засмука лулата си и се отдаде на красотата на деня. Нямаше смисъл да се разправя с този твърдоглав шотландец.

Щом Макбейн желаеше пътникът му да седи на носа, тогава нека бъде така.

Очите му поглъщаха жадно великолепното шотландско утро и Фрайт се чувстваше истински щастлив. Езерата, този примамлив ловен обект за страстните английски рибари, бяха придобили съвсем друго значение за него. Има места, чиято красота е отдавна оценена от шотландците; едва сега обаче те са започнали да упражняват привлекателната си сила и върху английските художници. Лесли Фрайт беше един от тези, които никога не се уморяваха да наблюдават вечната смяна на светлини и сенки по водната повърхност и розовеещите се наоколо хълмове. Той идваше тук всяко лято, за да рисува и да възобнови приятелството си с добрия лодкар Макбейн и семейството му. Сухи и сдържани, те го приемаха с „добре дошъл“ в уютната атмосфера на дома си и с готовност разчистваха просторния каменен хамбар, за да му направят място за ателие.

Доволен от гледката пред себе си, той седеше на носа на лодката, която вече стържеше в пясъка на малкия остров. Помогна на Макбейн да разтовари принадлежностите му за рисуване, статива, платното, металната кутия с бои. Разтвори статива, сложи платното върху него и постави отпред сгъваемото столче. После склони глава встрани и огледа започнатата картина.

— Ще се върна да ви взема по обед — обади се шотландецът.

— Разбрано, мистър Макбейн. Предстои ми още много работа. Смятате ли, че се е получило добре?

Макбейн направи няколко крачки с тромавата си походка, докато намери най-удобната поза, присви едното си око и заклати глава. По време на дългите зимни вечери в малката кръчмичка до езерото шотландецът разказваше с часове, че неговият мистър Фрайт бил един от най-големите пейзажисти на Англия. Да, ако били живи, даже известните художници от холандската и френската школа щели да се преклонят пред него. Ала в присъствието на художника Макбейн се въздържаше да произнесе присъдата си — без съмнение, твърде пристрастна.

— Да… Хм, ако питате мен, бих казал, че е малко прекалено пъстро. Водата е твърде ярка и, знаете ли, никога не съм виждал планинските върхове в този цвят. Облаците ви пък са направо застрашителни. Някои други неща обаче без съмнение са се получили превъзходно.

Лесли Фрайт се усмихна. Той беше свикнал с критиката на Макбейн, даже я ценеше, защото сухият шотландец имаше добро око и хранеше постоянно възхищение към любимата си страна. Затова и Фрайт кимна, а очите му се отместиха от картината към местността, която искаше да изобрази. Изведнъж осъзна колко тихо е наоколо. Никакво движение освен тихото плискане на водата, която се удряше в дъното на лодката. Никакво движение — освен…