Приключенията на Незнайко

Момиченцето с панделката и момиченцето с малките плитчици вече наливаха чай. Момиченцето с къдриците, вадеше от бюфета ябълков мармалад.

Синеочка запозна Незнайко със своите приятелки. Момиченцето с плитчиците се казваше Катеричка, момиченцето с панделката — Зайка, а момиченцето с къдриците — Палавка. Незнайко искаше по-скоро да седне до масата, но в това време вратата се отвори и в стаята влязоха още четири момиченца. Синеочка почна да запознава Незнайко с тях:

— А това са нашите съседки: Вранка, Еличка, Маргаритка и Дебеланка.

Момиченцата обкръжиха Незнайко.

— С балон ли сте пристигнали при нас? — попита чернокосата Вранка.

— Да, с балон — важно отговори Незнайко, поглеждайки към масата.

— Сигурно е страшно да се хвърчи с балон? — каза пълничката Дебеланка.

— Ужасно страшно!… Искам да кажа, ни най-малко! — сепна се навреме Незнайко.

— Какъв сте смел! За нищо на света не бих се качила на балон — добави Еличка.

— Откъде идвате? — попита Маргаритка.

— От Града на цветята.

— Къде се намира този град?

— Там — махна неопределено с ръка Незнайко. — На Краставичката река.

— Никога не съм чувала за такава река — възкликна Вранка. — Сигурно е далеко.

— Много далеко — потвърди Незнайко.

— Хайде сядайте на масата, че ще изстине чаят — покани гостите Синеочка.

Незнайко не чака дълго да го молят. Той мигновено седна на масата и почна да си тъпче устата с банички, кравайчета, мармалад и сладко. Момиченцата почти нищо не ядяха, тъй като много им се искаше да разпитат Незнайко за балона. Най-после Палавка не издържа и попита:

— Кажете, моля ви се, кой измисли това, да летите с балон?

— Аз — отвърна Незнайко, като движеше с всички сили челюстите си, за да може по-бърже да сдъвче парчето баница.

— Какво приказвате! Нима вие? — чуха се възгласи от всички страни.

— Честна дума, аз. Да не мръдна от мястото си, ако лъжа! — закле се Незнайко и едва не се задави с баницата.

— Колко интересно! Разкажете ни, моля ви се, за това — помоли Дебеланка.

— Е, какво има тук за разказване… — разпери ръце Незнайко. — Нашите момчета отдавна ме молеха да измисля нещо. „Измисли нещо, братче, та измисли!“ Аз им казвам: „Омръзнало ми е вече, братчета да измислям. Измислете си вие сами!“ Те казват: „Къде можем ние? Ние сме, глупави, а ти си умен. Какво ти струва? Измисли!“ „Е, бива — казвам. — Какво да ви правя! Ще измисля!“ И почнах да мисля.

Незнайко със замислен вид задъвка баницата. Момиченцата нетърпеливо го поглеждаха. Най-после Катеричка се осмели да прекъсне продължителното мълчание и като видя, че Незнайко посегна за ново парче баница, му напомни:

— Спряхме дотам, че сте почнали да мислите.

— Да! — възкликна, като че ли събуден от сън Незнайко и удари с парчето баница по масата. — Мислих аз три дни и три нощи и какво мислите? Все пак измислих! „Слушайте, братчета — казвам им, — ще имате балон.“ И направихме балон. За мене дори поетът Цветец… ние имаме такъв поет… съчини стихове: „Наш Незнайко балон измисли…“ Или не: „Измисли балон Незнайко наш…“ Или не: „Нашия балон измисли Незнайко“. Не, забравил съм го! За мене, знаете, много стихове съчиняват, всички не могат да се запомнят.

Незнайко отново се залови за баницата.

— Но как направихте балона? — попита Синеочка.

— О, това беше трудна работа! Всички наши момчета работеха денонощно. Кой маже с гума, кой работи с помпата, а пък аз само се разхождам и подсвирквам… искам да кажа, не подсвирквам, а показвам на всеки какво трябва да прави. Без мене никой нищо не може да разбере. На всекиго трябва да обясниш, на всекиго да покажеш. Работата е извънредно отговорна, защото балонът може да се спука всяка минута. Имам си двама помощници, Винтчо и Болтчо — златни ръце имат. Всичко могат да направят, но главата им слабо работи. Всичко трябва да им се обяснява и показва. И аз им обясних как трябва да направят котела. И се почна работа: котелът ври, водата кипи, парата свири, ужасно нещо!

Момиченцата със затаен дъх слушаха Незнайко.

— А после? Какво стана после? — завикаха всички, щом Незнайко спря да говори.

— Най-сетне настъпи денят на отлитането — продължи Незнайко. — Събраха се хиляди дребосъчета. Едни казват, че балонът ще хвръкне, други — че няма да хвръкне. Почна се бой. Тези, които казват, че балонът ще хвръкне, бият онези, които казват, че няма да хвръкне, а тези, които казват, че няма да хвръкне, бият онези, които казват, че ще хвръкне. Или не… струва ми се, беше наопаки: тези, които казват, че няма да хвръкне, бият онези, които казват, че ще хвръкне… Или не, наопаки… С една дума, не можеш разбра кой кого бие. Всички се бият помежду си.

— Е, добре — каза Синеочка. — Вие разказвайте не за боя, а за балона.

— Дадено — съгласи се Незнайко. — Те значи се посбиха, а ние влязохме в коша и аз произнесох реч, значи летим, братчета, прощавайте! И хвръкнахме нагоре. Като стигнахме догоре, гледаме — земята долу не е по-голяма от ей тази баница.

— Не може да бъде! — ахнаха момиченцата.

— Да не мръдна от мястото си, ако лъжа! — закле се Незнайко.

— Ама не го прекъсвайте — с досада каза Синеочка. — Не му пречете. Няма да вземе да лъже, я!

— Наистина, не ми пречете да лъжа… тоест, пфу! Не ми пречете да разказвам истината — каза Незнайко.

— Разказвайте, разказвайте! — извикаха всички в един глас.

— И така — продължи Незнайко. — Летим значи нагоре. Изведнъж — трас! Не можем да летим по-нагоре. Гледаме — ударили сме се в един облак. Какво да правим? Взехме брадвата и пробихме в облака дупка. Пак полетяхме нагоре. Гледаме — летим надолу с главата: небето отдолу, а земята отгоре.

— Защо така? — зачудиха се момиченцата.

— Природен закон — обясни Незнайко. — Над облаците винаги се лети надолу с главата. Долетяхме до най-високото място, а там хиляда градуса и една десета студ. Всички замръзнахме. Балонът изстина и почна да пада. Аз излязох хитър и предварително поръчах да сложат в коша торбички с пясък. Почнахме да хвърляме торбичките. Хвърляхме, хвърляхме — изхвърлихме всички торбички. Ами сега какво да правим? С нас имаше едно момче на име Знайко. Голям страхливец! Като видя, че балонът пада, той почна да плаче, а после скочи долу с парашут и си отиде в къщи. Балонът олекна и пак полетя нагоре. Сетне пък, като полетя надолу, че като се удари о земята, че като подскочи, че като хвръкна отново… Аз се изтърсих от коша и — бух на земята с главата надолу!…

Увлечен от своя разказ, Незнайко удари с юмрук по масата и уцели точно баницата. Плънката й се пръсна на всички страни. Момиченцата трепнаха от страх и едва не изпопадаха от столовете си.

— А после какво? — попитаха те, като се съвзеха.

— После не помня.

Настъпи мълчание. Момиченцата гледаха смаяни Незнайко. В техните очи той беше истински герой. Най-после Синеочка каза:

— Много ни изплашихте с вашия балон. Снощи пиехме чай на балкона. Изведнъж гледаме — лети огромен, кръгъл балон, приближава се към нашата къща и се блъска в оградата… Изведнъж — тряс! Балонът се пукна, а когато притичахме, видяхме само коша от брезова кора.

— Вие лежахте като мъртъв — обади се Зайка. — Ужасно!

— Едната ви обувка беше на крака, другата висеше на оградата, а шапката ви — на едно дърво! — добави Катеричка.