Приключенията на Незнайко

Незнайко се успокои малко. Знайко се приближи до края на коша.

— Внимание, братчета! — извика той. — Скачайте след мене всички поред. Който не скочи, балонът ще го отнесе нагоре. Хайде пригответе парашутите… Почвам!

Знайко скочи пръв и полетя надолу. След него скочи Бързанко, но в този момент се случи нещо непредвидено. Вместо първом да скочи, а после да разтвори парашута, Бързанко в бързината си най-напред разтвори парашута, а после скочи. При скачането парашутът се закачи за края на коша. Бързанко заплете единия си крак в шнуровете и увисна надолу с главата. Той почна да рита и да се извива също като червей, набоден на въдица. Въпреки всички старания парашутът не се откачваше.

— Братчета! — извика доктор Хапчев. — Ако парашутът се откачи, Бързанко ще си разбие главата в земята.

Момченцата хванаха парашута и вмъкнаха Бързанко обратно в коша.

Незнайко забеляза, че балонът отново поема нагоре, и завика:

— Стойте, братчета! Никой не трябва вече да скача. Ние отново летим нагоре.

— Защо пак летим нагоре? — учуди се Дано.

— Ех, че си и ти! — отговори Мърморко. — Като скочи Знайко, балонът олекна.

— Какво ще прави Знайко без нас? — попита Шишко.

— Е, какво… — разтвори ръце Дано. — Ще си отиде полека-лека в къщи.

— А ние какво ще правим без Знайко?

— Голяма работа! — отвърна Незнайко. — Като че ли не можем и без Знайко.

— Все трябва някого да слушаме — каза Шишко.

— Мене ще слушате — заяви Незнайко. — Сега аз ще съм главатар.

— Ти ли? — учуди се Мърморко. — Не е за твоята глава да бъдеш главатар.

— Ах, така ли? Не било за моята глава? — извика Незнайко. — Хайде, моля ти се, скачай долу и търси своя Знайко, щом не ти се харесва главата ми.

Мърморко погледна надолу и каза:

— Къде ще го намеря сега? Ние много се отдалечихме. Трябваше веднага всички да, скочим.

— Ами скачай, скачай!

Мърморко и Незнайко почнаха да спорят и спориха едва ли не до вечерта. Знайко не беше там и нямаше сега кой да ги спре. Слънцето клонеше вече към залез. Вятърът се усилваше. Балонът изстина още повече и отново взе да се спуска надолу, а Мърморко и Незнайко все още спореха.

— Стига си спорил — рече Сиропов на Незнайко. — Щом си решил да бъдеш главатар, измисли нещо. Гледай, отново полетяхме надолу.

— Сега ще помисля — отговори Незнайко.

Той седна на скамейката, сложи пръст на челото си и почна да мисли. А балонът в това време все по-бързо и по-бързо се спускаше.

— Какво можеш да измислиш? — каза Винтчо. — Ако имахме торбички с пясък, можехме да хвърлим една торбичка.

— Вярно! — подхвана Незнайко. — А тъй като нямаме вече торбички, ще трябва да хвърлим един от вас. Ще хвърлим някого с парашут, балонът ще олекне и пак ще полети нагоре.

— Кого да хвърлим?

— Кого ли? — каза замислено Незнайко. — Трябва да хвърлим този, който мърмори най-много.

— Аз не съм съгласен — отвърна Мърморко. — Няма такова правило — да се хвърлят тези, които мърморят най-много. Трябва да хвърлим този, който е най-тежък.

— Е, добре — съгласи се Незнайко. — Да хвърлим Шишко. Той ни е най-дебеличък.

— Вярно — съгласи се Сиропов.

— Какво? — извика Шишко. — Кой е най-дебел? Аз ли съм най-дебел? Сиропов е по-дебел от мене!

— Вижте го! — извика Сиропов, като се кикотеше и показваше Шишко с пръст. — Я го погледнете, аз съм бил по-дебел! Ха-ха! Хайде тогава да се премерим.

— Добре де! Хайде, хайде! — скачаше като петле срещу него Шишко.

— Всички заобиколиха Шишко и Сиропов. Незнайко извади от джоба си връв и я обви около кръста на Шишко. После по същия начин измери Сиропов и се оказа, че Сиропов е едва ли не един и половина пъти по-дебел от Шишко.

— Това е неправилно! — извика Сиропов. — Шишко хитрува. Той си сви корема. Аз видях.

— Нищо не съм свивал! — оправдаваше се Шишко.

— Не, сви го. Аз видях. Хайде пак да се премерим! — викаше силно Сиропов.

Незнайко отново взе да мери Шишко, а Сиропов се въртеше наоколо и викаше:

— Е, е! Какво правиш? Надуй се!

— Защо да се надувам? — отговори Шишко. — Ако се надуя, разбира се, ще изляза по-дебел от тебе.

— Е, добре, не се надувай. Но нямаш право и да свиваш корема си. Братчета, вижте какво прави той! Къде е справедливостта? Никаква справедливост няма тук? Това е просто измама!

Незнайко свърши меренето на Шишко, после също така грижливо премери и Сиропов, но този път се оказа, че и двамата са еднакво дебели.

— Ще трябва и двамата да хвърлим — разпери ръце Незнайко.

— Защо двамата, щом като е достатъчно един! — възрази Сиропов.

Ловецът Патронко надникна от коша и видя, че земята се приближава със застрашителна бързина.

— Слушай, Незнайко — каза той, — решавай по-скоро! Иначе ще се сгромолясаме на земята.

— Трябва да се броим, за да видим кой ще скача с парашут — каза Дано.

— Правилно — подхвана Сиропов. — Само че всички трябва да се броим, и дебели, и тънки, за да не се сърди никой.

— Добре, хайде да се броим — съгласи се Незнайко.

Всички се наредиха в кръг и Незнайко почна да брои, като сочеше с пръст всекиго:

После каза:

— Не, тази не ми харесва. Не я обичам! — И почна друга:

В това време кошът силно се удари в земята и се преобърна, Дано се хвана с две ръце за Може, Може се хвана с две ръце за Дано и заедно се търкулнаха навън. След тях като грахови зърна се изсипаха и останалите дребосъчета. За края на коша се държаха само Незнайко и Рунтавко, който бе захапал панталоните му. Като се удари о земята, балонът подскочи нагоре като топка, описа огромна дъга във въздуха и отново се спусна долу. Кошът още веднъж се блъсна о земята и се повлече по нея. Балонът попадна на нещо твърдо и се пукна с оглушителен трясък. Рунтавко се преметна във въздуха и с отчаяно квичене побягна настрана. Незнайко се изтърси от коша и остана да лежи неподвижно на земята.

Въздушното пътешествие беше свършило.

Единадесета глава

На ново място

Незнайко дойде на себе си в съвсем непознато място. Той лежеше на пухено легло. Дюшекът беше толкова мек, сякаш бе пълен с пух от глухарчета. Незнайко се бе събудил от някакви гласове. Той отвори очи, огледа се наоколо и видя, че лежи сред чужда стая. В ъглите бяха наредени малки кресла. По стените бяха накачени килимчета и картини, на които бяха нарисувани различни цветя. До прозореца бе поставена кръгла масичка на един крак. Върху нея имаше куп разноцветни конци за бродиране и възглавничка, цялата набодена с игли и карфици като настръхнал таралеж. Малко по-настрана имаше писмена маса с принадлежности за писане. До нея се намираше шкаф с книги. На най-отдалечената стена, до вратата, висеше голямо огледало. Пред него стояха две момиченца и разговаряха. Едното беше облечено в синя рокля от лъскав копринен плат, със също такъв копринен колан, красиво завързан отзад. То имаше сини очи и тъмни коси, заплетени отзад на плитка. Другото беше в пъстра рокличка на розови и виолетови цветенца. Косите му бяха руси, почти бели и се спускаха на вълни върху раменете му. То мереше шапка пред огледалото и през цялото време бъбреше като сврака: