Тринадесетият сдебен заседател

— И какво направихте вие?

— Казах й да се махне, да го остави. Тя отговори, че Лари ще я убие, ако направи това. Спомена за пистолета в нощното шкафче. Щял да го използва. Посъветвах я да го махне оттам. Очевидно не ме е послушала.

— И после?

— Вероятно в понеделник се е започнало пак… — И Лайтнър продължи да излага предположенията си. Звучаха толкова правдоподобно, че Харди го побиха тръпки. — Ударил я е и тя е заявила, че този път си отива завинаги. Започнала е да вика Мат, но него го е нямало наоколо. Може и да се е скрил някъде. В този момент на Лари може да му е дошло до гуша. Качил се е горе съвсем съзнателно… знаел е какво прави… за да вземе пистолета. Дженифър е хукнала след него, за да го накара да престане, да го моли… каквото и да е. Може да е изпаднала и в истерия, както каза онази жена от съседната къща. Но се оказва, че Лари не е в спалнята. Пистолетът обаче е там. Тя го взема, чува шум зад себе си и се обръща. Вижда друг пистолет. Показва се от вратата на банята. Стреля. По Мат. Мат през цялото време се е криел в банята с новата си играчка — пистолет от баба му, подарък за Коледа. Тогава идва Лари, готов да я удря отново и отново. Тя стреля от упор… само веднъж… — Лайтнър премигна, сякаш дойде на себе си след някакъв сън. — Това е. По-късно се е опитала да прикрие следите. Но не е имала избор. Лари несъмнено е щял да я убие.

Харди мълчеше. Шумът от автомобилите вече не се чуваше. Слънцето залязваше, между листата на дърветата се прокрадваше студ. Ако всичко това беше истина, нямаше да има проблеми със защитата.

— Така смятам, че е станало. Лари е отишъл, за да вземе пистолета. Не е имало предумисъл. Дженифър е искала единствено да се махне, да се освободи от него. Трябвало е да се разведат много по-рано. Било е самоотбрана, убеден съм.

— Утре ще кажете ли същото в съда? Ако подготвя клетвена декларация, ще я подпишете ли?

— Каква клетвена декларация? Няма никакви доказателства. Дори и аз го разбирам.

Харди също си даваше сметка, че е така. Но имаше нужда от разказа на Лайтнър, от присъствието му в съдебната зала.

— Оставете на мен да се тревожа за това — отвърна той. — Въпросът е мога ли да разчитам на вас? Ще кажете ли на съдията това, което ми казахте сега?

Лайтнър се замисли, сякаш преценяваше последствията, въздъхна и кимна утвърдително.

Ребека наистина бе тъгувала за баща си.

Той лежеше на килима пред камината и си играеше с нея. Тя не му позволяваше да стане, боричкаха се и си говореха на някакъв свой език. С репертоара си от целувки — заешки, нос в нос, с мигли и така нататък, — които тя сама бе измислила, го бе дарила с десетминутно непомрачено с нищо щастие.

Времето за лягане на децата минаваше — навън бе тъмно, вътре лампите не бяха запалени, — но пък семейството отново беше заедно. Огънят пукаше. Винсънт заспа и Франи отиде да го сложи в леглото. Върна се, изтегна се до Харди и сложи глава на корема му. Ребека вече дишаше равномерно.

— Ще си лягаш ли? Нали е утре?

— След малко.

— Дизмъс… — Гледаше го нежно, с тревога. Отиде до него и сложи ръка на рамото му. — Скъпи, единайсет минава.

Харди седеше пред механичната пишеща машина на кухненската маса, подпрял челото си с ръце. Беше уморен, мозъкът му отказваше да работи. А трябваше да мисли. Пишеше вече три часа. Най-напред довърши клетвената декларация на Лайтнър, която трябваше да бъде формулирана много внимателно, после се зае с мотивите по иска си присъдата да бъде смекчена на доживотен затвор без право на предварително освобождаване, съгласно параграф 190.4 (е) от Наказателния кодекс на Калифорния.

Второто беше доста по-сложно, защото не би могъл да се надява на успех, ако не изнамереше законни основания за започване на нов процес. Разполагаше с два аргумента — първият се състоеше в това, че поради обединяването на обвинението за убийството на Нед Холис с това на Лари и Мат, съдебните заседатели са били предубедени. Наистина, Дженифър и Фримън се бяха съгласили процесът да продължи въпреки това, но имаше надежда да се справи с този проблем. Смяташе да твърди, че никой компетентен адвокат не би се отказал от пренасрочване на нов процес при тези обстоятелства и че съгласието на Дженифър е резултат на лош съвет. (Беше сигурен, че на Фримън няма да му мигне окото от подобна тактика и дори би го посъветвал да постъпи по същия начин, ако не се бе сетил сам. Важното за него беше клиентката му да остане жива, а не да задоволява професионалната си суета.)

Този аргумент бе сериозен, макар че вече имаше решение на съдията по него и нямаше да е никак лесно то да се промени.

Вторият аргумент беше и последната му надежда. Досега не бе ставало дума, че Лари Уит е малтретирал Дженифър. Харди знаеше, че няма да е лесно, защото тъкмо Дженифър бе причината това да стане. Трябваше да обясни защо.

Според наказателния кодекс, чрез този аргумент можеше само да иска смекчаване на присъдата на доживотен затвор, но не и насрочване на ново дело и обявяване на първото за невалидно.

За да стане това, Вилърс трябваше да изпълни акробатически номер, който едва ли би направила.

Но нямаше избор — трябваше да сложи всички яйца в кошницата си и да се надява, че Вилърс държи на справедливостта и истината толкова, колкото се говореше в юридическите среди. Знаеше, че за нея никак не е леко да подпише смъртна присъда, но, от друга страна, дали щеше да се съгласи да отмени собствените си решения? Дори да се опиташе, Пауъл щеше да нададе вой, а той съвсем скоро щеше да стане главен прокурор… Твърде неразумно да го превърнеш в свой враг малко преди това.

Някакъв вътрешен глас му нашепваше, че се самозаблуждава. На практика рядко се случваше присъда да бъде променена на този етап. Финалните административни ходове можеха да се представят като последен шанс за подсъдимия, но в действителност чрез тях се даваше възможност на съдията да се спаси от проваляне на гледаното дело. Това последно препятствие допринасяше за по-справедливото прилагане на смъртното наказание само на хартия — на практика, погледнато исторически, то рядко бе оказвало влияние.

След като приключи с писането, Харди се зае отново да прегледа всички факти, които имаха отношение към утрешния ден и това му отне цялата нощ. Бележките за Том Дистефано, сведенията на лекарите за нараняванията на Дженифър, клетвената декларация на Дженифър, че се отказва от най-разумната защитна стратегия, абортите, първите показания на зъболекаря Харлън Пул.

Слава Богу, че тогава се беше обадил и бе настоял да се запише в протокола.

Смяташе, че Вилърс ще му даде възможност поне да започне, но едва ли щеше да позволи да заговори за неща, за които досега не е ставало дума, в това беше напълно сигурен.

Малко след като Франи го целуна и му пожела лека нощ — защото реши, че е безсмислено да настоява повече, той взе телефона, изнесе го зад вратата, за да не се чува и я затвори.

Чу уморения глас на петото позвъняване.

— Нанси, извинявай, че те будя толкова късно, но трябва да ти задам един последен въпрос.

54

Стигна до съдебната палата в седем и половина. Въпреки ранния час, репортерите вече се събираха. Днес делото щеше да се реши окончателно и предчувствието за новината ги привличаше като мухи. Около няколкото паркирани подвижни телевизионни станции се суетяха техници, няколко групи пиеха кафе от пластмасови чашки и ядяха сандвичи.

Един от новинарите го позна и го помоли да направи изявление. Харди спря. Вътрешностите му горяха. Искаше да избегне всичко това, защото можеше да навреди.

— Какво искате да ви кажа? Още нищо не се е случило. Присъдата не е потвърдена. — Върви да преживяш това, помисли си.

Надойдоха други:

— Разполагате ли с нови доказателства?

— Какво ще кажете за Дийн Пауъл като главен прокурор?

— Смятате ли, че Дженифър Уит ще бъде екзекутирана?