Игра на богове

Александър погледна лекаря изключително сериозно.

— От опит съм научил, докторе, че нищо не е безнадеждно.

— Бизнесът е по-различен от медицината, мосю Киракис. Невинаги има надежда. Някои пациенти умират, някои ни се изплъзват — като мадам Райън. Човек престава да вярва в чудеса. Господ е твърде зает.

— Ние не бива да се отказваме по отношение на нея — настоя Александър упорито.

На доктор Гудрон му допадна как Александър Киракис каза „ние“, но се опасяваше, че този мъж очаква невъзможното.

— Вече споменах…

— Чуйте какво ще ви кажа аз, докторе. Поемам финансовите грижи за нея от тук нататък. Тя си няма друг на този свят — прекъсна го Александър рязко и премести стола, за да е с лице към лекаря. — Вече заявих на административния ви директор, че не бива да жали никакви средства, но очаквам срещу парите си нещо повече от елементарни грижи. Искам да се положат всички максимални усилия.

Лекарят почти се възмути.

— Винаги съм полагал всевъзможни усилия. Но ви повтарям: състоянието й няма да се подобри. До края на дните си ще остане точно каквато е днес.

За миг Александър погледна Елизабет изпитателно и енергично поклати глава.

— Ще видим, докторе.

— Усещането е странно… Много странно — сподели Александър с Мередит. — Сякаш я познавам… и съм я познавал цял живот.

Мередит видимо се тревожеше.

— Започвам да си мисля дали не беше по-добре да не идваме в Лозана — предпазливо отбеляза тя.

— Не. Трябваше да дойда. — Разкопча ризата си. — Радвам се, че я видях. Предстои ми да си отговоря на още толкова въпроси.

Свали ризата и я метна върху облегалката на стол.

— И като я видя, отговори ли си на някои от тях, Александър? — В гласа й звучеше съмнение.

Той свали ципа на панталоните и ги събу.

— На някои — да. Доктор Гудрон ми оказа голямо съдействие. — Замълча. — Все се опитвам да си представя какво ли е да си в нейното състояние… — Сви безпомощно рамене. — Не успявам.

— Какво очакваше да откриеш тук? — попита тя накрая.

Той отново сви рамене.

— Не знам. Но имам чувството, че тази жена знае за мен повече, отколкото аз самият.

Ню Йорк

Александър се мяташе бясно в съня си, а тревожното му бълнуване потъваше във възглавницата, където бе забил глава.

— Не ме оставяй… — умоляваше той. — Не… Моля те… Не ме оставяй… Мамо… Мамо! — Седна в леглото. Целият трепереше, а очите му бяха пълни с ужас. — О, Господи! Мамо… — простена той.

Мередит, събудена от виковете му, също седна и го прегърна, готова да го успокои.

— Лош сън. Това е всичко — увери го тя.

— Връща се, за да ме преследва — прошепна той, едва успял да си поеме дъх. Продължаваше да трепери. — Проклетият кошмар не ме е спохождал от години! Мислех, че най-после съм се отървал от него.

Мередит го погледна.

— Все същият ли е?

Той кимна.

— Преди никога не си го спомнях. В съзнанието ми оставаха само отделни фрагменти. Но този път си припомних всичко — обясни той. Погледна портрета на Елизабет. — Видях лицето й. Познах я.

— Елизабет ли? — попита Мередит.

Кимна, най-после осъзнал защо портретът винаги го бе притеснявал.

— Тя беше, но облечена странно: в дълга рокля и сплетени коси… Като жена от друга епоха.

— Костюмът й от филма — сети се Мередит. — И какво още, Александър? Какво друго си спомняш?

— Тъмнина. Малко тясно пространство под земята… Сигурно е кладенецът. Чувствам се като в капан. Все едно съм заровен жив — нареждаше той бавно. — Не преставам да викам, но никой не ме чува. И тогава я виждам. Не знам от къде се е появила или как е попаднала там, но е красива като ангел. Прави ми знак да се приближа, повтаря ми, че ме обича и ще ми покаже как да се измъкна… Но когато протегнах ръце към нея, тя просто изчезна. — Продължаваше да се взира в портрета. — През всичките тези години се чувствах така изоставен, така предаден… А не разбирах защо. Заради нея ненавиждах всички жени! Мислех, че ме е оставила да умра!

Изхлипа, готов да заплаче за пръв път от години насам.

Беше готов да заплаче за себе си, но и за майка си.

Саутхамптън

През нощта Мередит се събуди и установи, че е сама в леглото. Седна и се огледа за Александър, но той не беше в спалнята. Отметна косата от лицето си и посегна към робата. Откакто се върнаха от Европа, той не е на себе си, помисли си тя, докато обличаше зелената роба и завързваше колана. Беше замислен, неспокоен и трудно се съсредоточаваше. Часове наред разглеждаше старите фотографии, взираше се в лицето на Елизабет Райън, сякаш се опитваше да проникне в душата й. Слушаше записите на Мередит с Том Райън. Безброй пъти препрочете всички изрезки, всички статии в списанията — наизусти всяка дума. Многократно сподели с Мередит, че се чувства като в ад; вече не знаеше кой е всъщност.

Слезе боса по стълбите и се огледа. Не го видя. Зърна тясна ивица светлина изпод вратата на прожекционната зала. Бавно отвори вратата. Александър се бе отпуснал в креслото, заровил лице в ръцете си. Филмът беше свършил и лентата се удряше бясно в прожекционния апарат; това бе единственият шум в помещението. Острата бяла светлина на екрана придаваше призрачен вид на стаята. Мередит погледна големите метални кутии за филмова лента на пода до краката на Александър. Без съмнение отново бе гледал филмите на Елизабет. Запали лампата и прекоси помещението, за да изключи прожекционния апарат. Пресегна се и нежно докосна Александър по рамото.

— Два след полунощ е, скъпи — промълви тя тихо. — Не е ли време да си лягаш?

Не я погледна, само поклати глава.

— Не мога да спя — призна той уморено.

Тя кимна към апарата.

— Наистина ли смяташ, че това ще ти помогне?

— Представа нямам. Знам само, че трябва да опитам… Да се опитам да помогна на нея и на себе си. — Бавно вдигна глава. — Аз не мога да си спомня, а тя не може да забрави.

Мередит коленичи на килима пред него.

— Вероятно лекар би могъл да помогне — предложи тя.

— За психиатър ли говориш? — попита той с упрек в гласа.

Тя кимна.

— Мередит, не ми трябва психиатър — настоя той. — Нужно ми е единствено да възстановя паметта си.

— Не говоря да те подлагаме на дълги анализи. Хрумна ми, че хипнозата…

Той енергично поклати глава.

— Ако и когато паметта ми се възвърне, ще трябва да стане от само себе си — заяви той непреклонно.

Тя се отказа, защото разбираше колко е безсмислено да настоява. Той сам трябваше да вземе това решение.

— Постоянно гледам тези стари филми — подхвана той — и се опитвам да си представя каква ли е била тя, преди това да се случи. Странно е да видиш майка си на екрана и същевременно да я усещаш като напълно непозната.

— Нужно е да мине известно време — предположи Мередит. — Не си си спомнял нищо цели тридесет години. Изключено е да стане за една вечер. Усмихна й се тъжно.

— Била е невероятна жена, нали?

— Мнозина я смятат за бляскава актриса — подкрепи го Мередит.

— Не само умението й да играе я е превърнало в звезда — продължи той бавно. — Когато я гледам на екрана, долавям особена жизненост, вълнение… Сякаш вътре в нея лумти огън.

Мередит се усмихна.

— Том казваше, че когато заставала пред камерите, не играела просто ролята, а заживявала друг живот, превръщала се в друг човек.

— Има широк диапазон на изразяване. Излъчва осезаема сила, която те завладява, докато я гледаш. Ще ми се да можех да си я спомня. Ще ми се да знаех каква всъщност е била Елизабет Райън.

— Том твърдеше, че за нея синът й бил всичко — сети се Мередит. — Гледала на ролята си на майка като на най-важната в живота й. Оттеглила се от сцената за известно време, защото не желаела да се разделя с теб.

— Иронично е, не намираш ли? — изсумтя Александър със свъсени вежди. — След като се е оттеглила, приела само една роля и тя именно ни е разделила завинаги.