Игра на богове

През последните шест месеца Александър бе посетил Елизабет няколко пъти и бе разговарял с доктор Гудрон, който продължаваше да твърди, че съпругът й само си губи времето.

Мередит знаеше отлично колко е безсилна да разубеди Александър по този въпрос. Затова запази мълчание.

Качи се в асансьора. Следващата седмица щяха да отлетят за Западния бряг до имението на семейство Райън. Не бе сигурна с какво точно щеше да помогне това посещение, но той настояваше, че ако види къщата — неговия дом през първите четири години от живота му, нещо в паметта му може да превключи. Молеше се той да има готовност да се справи с всички спомени, които евентуално биха се отприщили, или с вероятността да не си спомни нищо. В края на краищата независимо от многобройните посещения при Елизабет нямаше напредък. Сега Александър поне разбираше от къде идва усещането му, че е бил предаден. Като четиригодишен, заклещен и изплашен в кладенеца, първичният му инстинкт го бе тласнал да вика единствения човек, който винаги го е защитавал — майка си. И понеже е бил твърде малък, не е разбрал, че независимо от силното й желание тя не е могла да стигне до него. Съзнанието му бе обсебено от мисълта, че майка му е извършила предателство: въпреки че той я е обичал, тя го е изоставила, и то в момент, когато най-много сее нуждаел от нея. Това обясняваше безуспешните му връзки с жените, анализираше Мередит. Представи си всички жени, с които се бе появявал в клюкарските колони. Всичките бяха смугли и чернокоси като Елизабет. Подсъзнателно ги е избирал заради приликата им с нея, а после се бе отнасял лошо с тях, наказвал ги бе заради онова, което е смятал като нейно предателство.

Лос Анжелис

Мередит спря пред вратата на къщата в стил Тюдор и погледна Александър въпросително.

— Сигурен ли си, че искаш да го направим?

Той кимна.

— Миналото ми е тук — отвърна той, загледан в сградата. — Ако нещо вътре ми върне дори един-единствен спомен, ще бъде първата крачка.

Мередит се поколеба само за миг, после бръкна в джоба на палтото, извади ключа и отвори вратата. Бутна я и влезе. Александър я следваше по петите.

— Невероятно! — промълви тя и се огледа. — Оставили са я непокътната от времето на Том Райън. Всичко е така, както беше, когато той живееше тук.

Александър кимна, но нищо не каза. Мина край нея и започна да наднича по стаите, взираше се в предметите, сякаш някой щеше да му навее спомен от детството. Тя го последва. Обиколиха гостната, всекидневната, трапезарията и кухнята. Чакаше го да реагира, да си спомни нещо, но той мълчеше. Влязоха в кабинета на Том Райън. По библиотеката все още стояха снимки в рамка. Негови снимки, на съпругата му и сина им. Александър взе една и я разгледа внимателно.

— Майка ми и аз — отбеляза той замислено.

Мередит кимна.

— Веднъж Том спомена, че е правена точно преди тримата да заминете за Европа — обясни тя тихо.

Той се усмихна.

— Вероятно сме били много щастливи по онова време.

— Вероятно — съгласи се Мередит и преплете ръка с неговата.

Той взе блестящата златна статуетка от полицата и дълго я разглежда.

— Тя май никога не е разбрала, че най-после е получила „Оскар“, нали? — попита той.

Мередит поклати глава.

— Била е в клиниката, когато са раздавали наградите — отвърна тя и нежно го погали по ръката.

Усмивката на Александър беше тъжна.

— Толкова силно се е стремяла към нея, а така и никога не е разбрала, че е постигнала целта си. — Направи пауза. — Висока цена е заплатила за тази чест. Кара те да спреш и да се замислиш колко важен е всъщност успехът.

Мередит го погледна.

— Ако бе имала избор, щяла е да запази сина си.

Той я прегърна.

— Ще ми се да стигна до нея, да й кажа, че съм жив — сподели той с копнеж.

— Възможно е някой ден да успееш — каза Мередит оптимистично.

Моля се и за двама ви това да стане, довърши тя наум.

Качиха се горе и разгледаха стаите. Будоарът на Елизабет беше точно какъвто го помнеше Мередит; дори розовият копринен пеньоар бе метнат върху един от столовете. Винаги бе смятала тази стая за най-красивата в къщата: бежови тонове, дебели килими и изящни мебели, тапицирани с брокат. Имаше и дълга тоалетна масичка, като онези в студията, но несравнимо по-елегантна, гардероб от кедър и прозорци от пода до тавана с изглед към задната морава до къщата. На стената висяха снимки в рамки — предимно на съпруга и детето й. Александър ги разглежда дълго. Особено го привлече една — Дейвид Райън седеше на моравата пред къщата и си играеше с кутре.

— Скъфи — произнесе внезапно той.

Мередит го погледна.

— Какво?

— Името на кученцето е Скъфи — обясни той бавно. — Намерих го на плажа. Беше толкова отдавна. Бяхме ходили на пикник. Мама и аз вървяхме по пясъка и намерихме това кутре. — Усмихна се. — По-скоро кутрето ме намери. — Обърна се и погледна Мередит смаяно. — Спомних си! — възкликна той. — Спомних си пикника и кутрето от плажа!

Мередит се усмихна и кимна.

— Добро начало — окуражи го тя.

— Искам да видя на Дейвид… моята стара спалня — настоя Александър.

— Добре — съгласи се тя колебливо.

— Имаш ключ, нали?

Мередит кимна.

— Насам. Странно — отбеляза тя, хвърляйки последен поглед към стаята на Елизабет, — помещението е било затворено толкова дълго, а изглежда непокътнато… Сякаш Том, съпругата му и детето им продължават да живеят тук.

Тръгнаха към вратата и тогава едно от шишенцата с парфюм върху тоалетната масичка на Елизабет — недокосвано от десетилетия — се пръсна.

Мередит спря пред спалнята на Дейвид. Държеше ключа в ръка и погледна въпросително Александър.

— Да изчакаме ли до утре? — попита тя. — Да не се окаже прекалено много за един ден…

Александър поклати глава.

— Стигнахме дотук — отвърна той. — Връщане назад няма.

Макар и неохотно, тя пъхна ключа в бравата и го завъртя. Влязоха и тя запали лампата.

Александър застана пред нея и се огледа. Лицето му бе пребледняло. Стаята, недокосвана от близо тридесет и пет години, беше прашна и миришеше на застояло, но също създаваше у него странното чувство за нещо познато. Не бе само защото миналото му е свързано с тази стая; той буквално помнеше тази стая и предметите в нея. Беше я виждал на части в сънищата си, в неочаквани моменти имаше проблясъци на паметта, но винаги изчезваха, преди да успее да ги осмисли. В стаята бяха тайните от първите четири години на живота му.

Седна на леглото и пое дълбоко въздух. Прокара ръка по меката синя постелка. Плюшеното мече върху леглото, ръкавицата за бейзбол, която и сега изглеждаше нова, защото никога не бе използвана, играчките в големия скрин, детските дрешки в дрешника — всичко му бе познато по един призрачен начин. Всичко беше част от едно минало, което той не успяваше да си спомни.

Цюрих

Хер Хауптман беше любопитен. Защо инспекторът от Интерпол желае да го види? Беше доста зает и не разполагаше с много свободно време, но реши все пак да се срещне с инспектор Десан.

— Не се сещам за никаква причина, поради която да настоявате да ме видите, инспекторе — подхвана той бавно. — Бихте ли ми обяснили?

Десан се усмихна; топла, дружелюбна усмивка, като към най-добър приятел.

— В течение сте, естествено, относно сериозните финансови проблеми на „Киракис корпорейшън“, нали? — попита той.

— Разбира се, но не допусках, че Интерпол се интересува от подобни неща — обяви Хауптман и събра пръсти.

— При нормални обстоятелства, хер Хауптман, Интерпол не би се намесила — призна Десан. — Но има редица злополуки — донякъде будещи подозрения, — свързани с хора, които по един или друг начин са обвързани с „Киракис корпорейшън“. Знаете вече за това, нали?

— Ако трябва да съм напълно честен, не се интересувам от такива неща — увери го швейцарският банкер.