Игра на богове

Погледна Мередит: тя продължаваше да седи на стълбите и да трепери.

— Добре ли си, matia mou? — попита той и тръгна към нея.

Тя кимна и плахо попита:

— Мъртъв ли е?

— Да — увери я той.

— Кой е той, Александър? Защо искаше да те убие?

— Историята е дълга, скъпа. Аз…

Някой започна да тропа силно по входната врата и той млъкна. Отиде да отвори, все така придържайки лявото си рамо. Светлосивата му жилетка вече бе подгизнала от кръв. Отвори вратата. При вида на Десан и двамата полицаи изпита неимоверно облекчение. Десан го погледна и се обърна към полицаите:

— Извикайте линейка — нареди той и отново го погледна. — Хауптман, нали?

Александър кимна.

— Във всекидневната е.

Десан влезе бързо и приклекна до неподвижното тяло на Юлиус Хауптман. Провери пулса.

— Ще ни е нужен и съдебен лекар — добави той тихо. — Този човек е мъртъв.

Глава 30

Ню Йорк, юни, 1988 година

Финансовият свят жужеше от вълнение. Заглавията в „Уол стрийт джърнал“ огласяваха едно от най-големите сливания на корпорации за всички времена. „Киракис корпорейшън“ се сливаше с „Хамънд — Транскон“ — третия по големина конгломерат в света. След година на неволи и неочаквани обрати — година, през която се говореше, че „Киракис корпорейшън“ е прокълната и Александър Киракис е пред унищожаване — корпорацията изплува по-голяма и мощна от всякога. В бележка към статията пишеше още, че ядреният институт на Киракис в Лос Анджелис ще поднови работата си.

Атина

Музеят, само седмици по-рано открит от Александър Киракис и прекрасната му съпруга, бе посветен на паметта на покойните му родители Константин и Мелина Киракис. Многобройните тълпи бяха привлечени преди всичко със забележителната колекция от платна на Моне, Реноар и Мане. Всички продължаваха да коментират трогателната реч на Александър Киракис при откриването и очевидно силната му привързаност към покойните му родители.

Лозана

Доктор Гудрон не бе склонен да вярва в чудеса, но сега буквално ставаше очевидец на чудо. Откакто преди година Александър Киракис направи смайващото си признание, в състоянието на госпожа Райън се забелязваше известно подобрение. След тридесет и пет години мълчание и никаква реакция по отношение на външния свят, сега доктор Гудрон категорично смяташе, че е постигнат пробив. Александър Киракис посещаваше майка си редовно и според тренираното око на психиатъра той установяваше ползотворна комуникация. Елизабет все още не говореше, но лекарят бе убеден, че е просто въпрос на време, преди да стане и това. Питаше се дали наистина съществува вроден инстинкт, който помага на човек да разпознае детето си при всякакви обстоятелства.

Париж

Александър и Мередит слязоха от частния самолет с дъщеричката си. Репортерите и фотографите тутакси се скупчиха край оградата. Всеки искаше пръв да заснеме най-новото продължение на династията Киракис. Бебето беше вече на шест месеца, но негова снимка още не се бе появявала в пресата. Предполагаше се, че след всичко, което Александър и Мередит Киракис бяха преживели през последните две години, те се опасяват някой да не се опита да отвлече детето им. Говореше се, че бременността на Мередит е протекла трудно и на два пъти за малко да загуби бебето — първия път веднага след инцидента в Саутхамптън.

Сега, когато стъпиха на земята, Александър прегърна Мередит, която държеше детето в ръце. Журналистите се провикваха един през друг и молеха за коментар или снимка. Мередит погледна съпруга си усмихната.

— Да го направим ли? — попита тя.

Той също се усмихна.

— Защо не?

Заедно пристъпиха към оградата. Мередит свали дантелената шапчица на бебето, което поразително приличаше на баща си — гъсти тъмни коси и същите блестящи черни очи.

— Дами и господа — обяви Александър гордо, — нашата дъщеря Алексис Елизабет Киракис.