Затворник по рождение

А сега с право ще попитате как е възможно Картрайт, който е излежавал двайсет и две годишна присъда за…

Алекс вече беше на крака, за да протестира, когато съдията се обади:

— Не поемайте по този път, господин Пиърсън. Нали не искате да подлагате търпението ми на изпитание?

— Много се извинявам, милорд — рече Пиърсън, който си даваше сметка, че всеки от заседателите, който е следил пресата през последните шест месеца, вече добре знае за какво е бил осъден Картрайт.

— Исках да кажа, че може би си задавате въпроса как Картрайт, който е излежавал двайсет и две годишна присъда, е успял да открадне самоличността на друг затворник, осъден само на осем години, и което е по-важно — е трябвало да бъде освободен само след шест седмици. Естествено, че ДНК-то им не е съвпадало, едва ли са били от една и съща кръвна група, да не говорим за зъбния им статус. Тук вторият късмет изиграва своята роля. Защото нищо от случилото се в последствие нямаше да е възможно, ако не е бил съучастникът на Картрайт, санитар в затворническата болница. Този съучастник е Албърт Кран — съкилийник на Монкрийф и Картрайт. Когато научава за инцидента в банята, той светкавично разменя имената в здравните картони. Когато проверява медицинските данни, лекарят няма основания да се съмнява, че тъкмо Картрайт е онзи, който се е самоубил, а не Монкрийф.

След няколко дни в черквата „Сейнт Мери“ в Боу се провежда погребението и никой от семейството, дори майката на детето на Картрайт, не се усъмнява, че тялото, което спускат в гроба, не е неговото.

Какъв човек трябва да си, за да искаш да измамиш собственото си семейство? Ще ви кажа какъв. Ето като този тук — и Пиърсън посочи драматично Дани. — Той дори има наглостта да се яви на погребението си в ролята на Никълъс Монкрийф.

Пиърсън замълча за пореден път и се облегна назад, за да засили ефекта от думите си.

— От деня на смъртта на Монкрийф Картрайт носи часовника му, пръстена със семейния печат и сребърната верижка с ключ, за да поддържа измамата пред затворническата управа и своите съкилийници, че именно той е Никълъс Монкрийф, на когото остават само шест седмици до условното му освобождаване.

На седемнайсети юли 2002-ра Даниъл Картрайт прекрачва прага на затвора „Белмарш“ като свободен човек, независимо от това, че всъщност е трябвало да излежи още двайсет години. Било ли му е достатъчно това? Не! Той се качва на първия влак за Шотландия, за да предяви претенциите си към имението на семейство Монкрийф там. След което се връща в Лондон и се настанява в къщата им на улица „Болтънс“.

И съвсем не се спира дотук, дами и господа съдебни заседатели. Картрайт има дързостта да започне да тегли пари от банковата сметка на Никълъс Монкрийф в „Кътс“ на улица „Странд“. Но дали е спрял дотук? Не! Лети до Женева, където си назначава среща с управителя на водещата швейцарска банка „Дьо Кубертен“ и показва сребърния ключ и паспорта на Монкрийф. Това му дава достъп до трезорите на банката, където се съхранява световноизвестната колекция от пощенски марки на сър Алегзандър Монкрийф. И какво мислите прави Картрайт, веднъж добрал се до семейното наследство, събирано повече от седемдесет години от сър Алегзандър Монкрийф? Продава го още на следващия ден на първия кандидат, който се явява, за върховните петдесет и пет милиона паунда.

Сър Матю повдигна вежди. Бе доста нетипично за Арнолд Пиърсън да употребява дума като „върховните“.

— Така Картрайт се оказва мултимилионер — продължи Пиърсън. — Ще се запитате какво повече може да е направил. Ще ви кажа. Връща се в Лондон, купува си последен модел беемве, наема шофьор и икономка, настанява се на улица „Болтънс“ и продължава да поддържа мита, че е Никълъс Монкрийф. И щеше да продължава така, ако не беше високият професионализъм на главен инспектор Фулър — мъжа, арестувал Картрайт за първото му престъпление през 1999, и който съвсем сам — сър Матю записа и този израз, — го проследява, и в крайна сметка го изправя пред закона. Това, дами и господа съдебни заседатели, е случаят според обвинението. По-късно ще призова свидетел, чиито показания безсъмнено ще докажат, че подсъдимият Даниъл Картрайт е виновен и по петте обвинения.

Пиърсън седна на мястото си. Сър Матю се обърна към своя отдавнашен противник, докосна челото си, все едно вдигаше шапката си, и прошепна:

— Chapeau 7.

74.

— Трябва да извъртиш нещата така, че да накараш свидетелят да признае само едно — рече сър Матю. — Без съдията или Пиърсън да разберат защо го правиш.

— Без натиск — усмихна се Алекс.

В този момент съдия Хакет влезе в залата и всички станаха на крака.

Съдията се поклони ниско, преди да заеме мястото си на стола с червена кожена тапицерия и висока облегалка. Отвори бележника на нова страница и написа: „Първи свидетел“. Сетне кимна към Пиърсън. Той, на свой ред, се изправи и високо произнесе:

— Призовавам главен инспектор Фулър.

Алекс не беше виждал Фулър от предишното дело преди четири години, но не беше забравил как му се бе изплъзнал тогава. Сега му се видя още по-самоуверен. Инспекторът произнесе клетвата, без дори да погледне към листчето.

— Главен инспектор Фулър, бихте ли потвърдили своята самоличност пред съда — обърна се към него Пиърсън.

— Казвам се Родни Фулър. Служа в градското управление на полицията на „Палас Грийн“, Челси.

— Бихте ли потвърдили за протокола присъствахте ли на ареста на Даниъл Картрайт при извършването на първото му престъпление, заради което беше осъден?

— Да, присъствах.

— Как разбрахте, че Картрайт вероятно е избягал от „Белмарш“ и се представя за сър Никълъс Монкрийф?

— На двайсет и трети октомври миналата година ми се обади надежден източник, който ми съобщи, че трябва да се срещне с мен по въпрос, който не търпи отлагане.

— Обясни ли ви за какво става въпрос?

— Не. Той е господин, който не би говорил по телефона такива неща.

Сър Матю си записа и думата „господин“. Не помнеше полицай да е наричал доносник „господин“. Това бе втората неволно изпусната дума за тази сутрин. Не можеше да разчита на много такива попадения, при условие че Пиърсън води играта.

— И така, уговорихте си среща — подкани свидетеля Пиърсън.

— Решихме да се срещнем на следващия ден на място и по време, които той избра.

— И когато се видяхте, той ви каза, че разполага с информация относно Даниъл Картрайт.

— Да. Изненадах се, защото имах спомен, че Картрайт се обеси. Дори един от моите сержанти присъства на погребението му.

— Как реагирахте на това разкритие?

— Отнесох се сериозно, защото до този момент информацията на този господин винаги е била вярна.

Сър Матю подчерта два пъти думата „господин“.

— И какво направихте след това?

— Разпоредих денонощно наблюдение на къщата на „Болтънс“ номер дванайсет. Много скоро се установи, че обитателят й, представящ се за сър Никълъс Монкрийф, поразително прилича на Картрайт.

— Това едва ли е било достатъчно, за да пристъпите към арест.

— Естествено, че не. Нуждаех се от още доказателства.

— И какво бе доказателството, което затвърди подозренията ви?

— На третия ден от наблюдението заподозреният бе посетен от госпожица Елизабет Уилсън, която остана там през нощта.

— Госпожица Елизабет Уилсън ли?

— Да. Годеницата на Картрайт, която го посещаваше редовно в затвора. Това затвърди в мен убеждението, че информацията, която получих, е достоверна.

— И тогава решихте да го арестувате?

— Да. Добре знаех, че си имам работа с опасен престъпник, склонен към насилие. Поисках подкрепление от специалните отряди. Реших да не поемам рискове.

— Чудесно ви разбирам — измърка Пиърсън. — Ще опишете ли пред съда как заловихте този опасен престъпник?

— В два часа сутринта обградихме сградата на улица „Болтънс“ и проведохме акцията. Обвинението, което му предявих, бе за бягство от затвор на Нейно Величество. Обвинението към Елизабет Уилсън бе за съучастничество и подстрекателство. Хората ми арестуваха и Албърт Кран, който живееше в същата сграда. Имах основания да смятам, че е съучастник на Картрайт.