Затворник по рождение

На мястото на адвокатите Алекс все така оживено разговаряше с баща си. Вестник „Таймс“ бе отделил цяла страница на бащата и сина, които щяха да защитават подсъдимия. За втори път в историята съдия от Върховния съд се явяваше в ролята на защитник, а с положителност това бе първият път, когато един син щеше да е водещ адвокат на своя баща.

Дани и Алекс бяха възстановили приятелството си през изминалите шест месеца. Ясно бе, че то ще остане за цял живот. Бащата беше чешит като професор Мори. И двамата имаха своята страст: за професор Мори тя беше знанието, а за сър Матю — справедливостта. Присъствието на стария съдия в залата накара много от опитните юристи и дори цинично настроените журналисти да се замислят по-внимателно над случая. Така и не можеха да проумеят какво го е убедило в невинността на Дани Картрайт.

Господин Арнолд Пиърсън, кралски адвокат, и неговият помощник седяха в другия край на скамейката и преглеждаха встъпителната реч, нанасяйки последни корекции.

Дани беше готов за изблика на жлъч от страна на Пиърсън при обръщението му към заседателите и съда. Щеше да твърди, че обвиняемият е не само жесток и опасен престъпник, но и че има само едно място, където заседателите могат да го изпратят до края на дните му.

Алекс Редмейн беше обяснил на Дани, че очаква да бъдат призовани само трима свидетели: инспектор Фулър, сър Хюго Монкрийф и Фрейзър Мънро. Двамата с баща му обаче бяха решили да призоват и четвърти. Предупредили го бяха също така, че съдията, който и да е той, ще направи всичко възможно да предотврати неговото призоваване.

Сър Матю не се изненада, когато съдия Хакет повика адвокатите на двете страни в кабинета си преди заседанието и ги предупреди, че няма да допусне каквото и да е позоваване или намек за първото дело за убийство, гледано в присъствие на съдебни заседатели и последващото му обжалване — отхвърлено от трима съдии в Апелативния съд. Подчерта също, че ще санкционира строго и не ще позволи да бъде записано в протоколите, ако някоя от страните направи и най-лек намек или каквото и да било споменаване за някакъв запис като доказателствен материал, или се опита да замеси имената на Спенсър Крейг — сега вече изтъкнат кралски адвокат, Джералд Пейн — член на парламента, или популярния актьор Лорънс Девънпорт.

Сред юристите бе известно, че съдия Хакет и сър Матю Редмейн не си говорят вече от трийсет години. Сър Матю бе спечелил твърде много дела на по-нисши инстанции още по времето, когато и двамата са били начинаещи адвокати, за да е ясно на всички кой е по-добрият. Журналистите много се надяваха старото съперничество между тях да пламне отново по време на процеса.

Заседателите бяха избрани предишния ден и сега се очакваше да влязат в съдебната зала, за да изслушат доказателствата, преди да произнесат присъдата си по делото „Короната срещу Даниъл Артър Картрайт“.

73.

Съдия Хакет огледа съдебната зала, сякаш беше батър, изтеглил жребия да открие мача по крикет, и иска да се увери, че филдърите са по местата си. Погледът му се спря на сър Матю Редмейн, заел втора позиция в очакване на първата топка. Никой от останалите играчи не би му създавал проблеми. Щеше да е нащрек само когато дойдеше ред на сър Матю да отбие топката.

Насочи вниманието си към батъра на отбора домакин, господин Арнолд Пиърсън, кралски адвокат.

— Господин Пиърсън, готов ли сте с встъпителните си думи?

— Да, милорд — отвърна Пиърсън и се надигна бавно от мястото си. Подръпна реверите на тогата си, докосна овехтялата си перука и постави отворена папка на катедрата пред себе си. Започна да чете, сякаш никога не беше виждал написаното на първата страница.

— Дами и господа съдебни заседатели — усмихна се той на дванайсетимата, избрани да произнесат присъдата по това дело, — казвам се Арнолд Пиърсън и ще представлявам Короната. В тази задача ще се възползвам от услугите на своя помощник, господин Дейвид Симс. Защитата ще бъде водена от господин Алекс Редмейн, подпомогнат от сър Матю Редмейн. — Всички в залата обърнаха очи към възрастния мъж, отпуснал се в края на пейката, все едно всеки миг щеше да задреме.

— Дами и господа съдебни заседатели — продължаваше Пиърсън, — обвиняемият пред вас е извършил пет закононарушения. На първо място, е избягал от затвора „Белмарш“, строго охранявана институция в Югоизточен Лондон, където е излежавал присъдата си по друго обвинение. Второ, откраднал е от сър Хюго Монкрийф имение в Шотландия, състоящо се от сграда с четиринайсет стаи и прилежащите й дванайсет акра земеделска земя. Трето, настанил се е в къща на улица „Болтънс“ номер дванайсет, която не му принадлежи. Четвърто, откраднал е ценна колекция от пощенски марки, продадена впоследствие за сумата от петдесет и пет милиона паунда. И на последно място, обвиняемият е издал и осребрил чекове от банка „Кътс“ на улица „Странд“ в Лондон, наредил да се извършат банкови преводи от частна банка в Швейцария, без да е имал законно право за това.

Короната ще докаже, че всичките действия са свързани помежду си и са извършени от едно и също лице, а именно — от обвиняемия Даниъл Картрайт, представял се за сър Никълъс Монкрийф, законен и пълноправен наследник на покойния сър Алегзандър Монкрийф.

За тази цел, ще се наложи да ви върна в затвора „Белмарш“, за да покажа как е станало възможно той да извърши тези дръзки престъпления. Ето защо може би ще трябва да спомена по силата на какво престъпление Картрайт се е озовал в „Белмарш“.

— Не, няма да споменавате този факт — прекъсна го остро съдия Хакет. — Предишното престъпление на подсъдимия няма нищо общо с обвиненията, които този съд разглежда. Нямате право да се позовавате на него, освен в случаите, когато фактите са свързани и са в директна връзка с него.

Сър Матю си записа „свързани и са в директна връзка“.

— Ясен ли съм, господин Пиърсън?

— Напълно, милорд. Моля за извинение. Пропускът е мой.

Сър Матю сбърчи чело. Щеше да се наложи Алекс да измисли невероятно хитър ход, за да покаже, че двете престъпления са свързани, без да предизвика гнева на съдия Хакет. Самият той вече го обмисляше.

— Ще внимавам повече в бъдеще — додаде Пиърсън и обърна страницата. — Искам да не забравяте петте обвинения към подсъдимия, защото ще се опитам да покажа как точно са свързани те и следователно е можело да бъдат извършени от един човек, а именно — от обвиняемия Даниъл Картрайт. — Пиърсън подръпна реверите на тогата си и продължи: — Седми юни две хиляди и втора година е дата, вероятно добре запечатана в паметта ви, тъй като в този ден Англия победи Аржентина в надпреварата за Световната купа. — Той с радост установи, че мнозина от заседателите се усмихнаха. — На този ден в „Белмарш“ се е разиграла трагедия, станала причина да сме сега в тази зала. Докато повечето обитатели били на приземния етаж, за да следят футболния мач по телевизията, един затворник слага край на живота си. Този човек е Никълъс Монкрийф, който някъде към три следобед се обесва на един от душовете в банята. От две години Монкрийф живее в една килия с други двама затворници, единият от които е подсъдимият Даниъл Картрайт.

Двамата са почти еднакви на ръст и само с няколко месеца разлика във възрастта. Толкова много си приличат, че в затвора често ги бъркали. С ваше разрешение, милорд, ще раздам на заседателите снимки на Картрайт и Монкрийф, за да се уверят в приликата между двамата.

Съдията кимна в знак на съгласие и приставът взе снимките от помощника на Пиърсън. Подаде две на съдията, преди да раздаде останалите на заседателите. Облегнат на мястото си, Пиърсън чакаше заседателите да ги разгледат внимателно.

— А сега ще опиша как Картрайт се е възползвал от тази прилика, подстригвайки косата си и променяйки акцента си, за да извлече материална полза от трагичната смърт на Никълъс Монкрийф. Но като във всяко дръзко престъпление и тук е бил нужен и малко късмет.

Първият такъв късмет е, че Монкрийф моли Картрайт да пази сребърната му верижка с ключ, пръстен с печат на семейството и часовник с гравираните му инициали, които винаги носел, освен когато отивал да вземе душ. Вторият късмет е, че Монкрийф е имал съучастник, който се оказва на точното място в точния момент.