Затворник по рождение

Озовал се на улицата, Дани видя, че Големия Ал вече отваря задната врата на колата.

— Имаме ли опашка днес?

— Не, шефе — лаконично отговори Ал и седна зад волана.

Не искаше да тревожи излишно приятеля си. Но не би се изненадал, ако наистина ги следяха. Питаше се само още колко време имат, преди Крейг да разбере истината, ако вече не беше го направил. На Дани му трябваха само още няколко дни до края на пробацията. Тогава щеше да обяви на целия свят истината.

Щом колата спря пред къщата, Дани изскочи на тротоара и се затича нагоре по стълбите.

— Ще искате ли чаша чай? — попита Моли след него.

— Не, благодаря. Ще изляза да потичам.

Свали бързо дрехите си и облече спортния екип. Реши днес да мине по дългия маршрут, за да има време да обмисли срещата си с Алекс Редмейн на другата сутрин. Докато излизаше, забеляза, че Големия Ал отива към кухнята, най-вероятно за да изпие набързо чаша чай с Моли, преди да тръгне за офиса на Бет. С равномерна стъпка пое към „Ембанкмент“. Много адреналин имаше за изразходване от дългото седене на банките в университета.

Мина покрай Чейен Уолк и нарочно не вдигна очи към апартамента на Сара, където сега живееше и брат й. Ако го беше направил, може би щеше да види на прозореца познато лице с фотоапарат. Продължи към Парламент Скуеър и докато минаваше покрай сградата на Камарата на общините, се запита къде ли е сега Пейн.

А той бе от другата страна на улицата и нагласяше фокуса на фотоапарата си, правейки се на турист, който снима Биг Бен.

— Успя ли да направиш поне една прилична снимка? — попита Крейг.

— Достатъчно, за да напълня една стена — отговори Пейн.

— Браво на теб. Донеси ги у дома и ще ги разгледаме, докато вечеряме.

— Пак ли пица? — въздъхна Пейн.

— Няма да е за дълго. Щом Хюго Монкрийф плати, не само ще сме приключили с Картрайт, но и ще можем да се похвалим с добра печалба.

— Не съм много убеден, че Девънпорт е свършил нещо, за да заслужи своя милион.

— Съгласен съм, но все още е толкова нестабилен, че като нищо може да си отвори устата пред Сара. Доскоро, Джералд.

Крейг затвори и отиде да си налее едно питие. Трябваше внимателно да премисли какво ще каже на човека, с когото от една седмица копнееше да се чуе.

— Може ли да говоря с инспектор Фулър? — попита той, когато отсреща вдигнаха.

— С главен инспектор Фулър — отговориха. — За кого да предам?

— Спенсър Крейг. Адвокат.

— Свързвам ви, господине.

— Господин Крейг, отдавна не сме се чували. Трудно ще забравя обстоятелствата около последното ви обаждане.

— Аз също — отвърна Крейг. — Главен инспектор? Поздравления.

— Благодаря — отвърна Фулър. — Едва ли това е единствената причина да ме потърсите.

— Прав сте — засмя се Крейг. — Разполагам с информация, която може да даде тласък по пътя ви нагоре.

— Цял съм в слух.

— Важно е да знаете, че не сте я получили от мен. Ще разберете причината, когато ви кажа с кого е свързана. И предпочитам да не я споделям по телефона.

— Разбира се — съгласи се Фулър. — Кажете къде и кога да се срещнем.

— Утре в дванайсет в „Шерлок Холмс“.

— Много подходящо — засмя се Фулър. — До утре, господин Крейг.

Крейг затвори и понечи да проведе още един разговор, преди Пейн да пристигне, но тъкмо вдигна слушалката, и на външната врата се позвъни. Той отвори и видя широко усмихнатата физиономия на приятеля си. Отдавна не го беше виждал толкова доволен. Пейн го отмина безмълвно, влезе в кухнята и нареди на масата шест снимки.

Крейг се наведе да ги разгледа и веднага разбра защо Пейн изглежда толкова горд от себе си. Точно над коляното на Дани личеше белег от раната, нанесена му лично от Крейг. Макар и избледнял, белегът се виждаше добре.

— Това е съвсем достатъчно за Фулър — отбеляза Крейг и вдигна отново телефона.

— Хюго Монкрийф — отговориха отсреща.

— Бъдещият сър Хюго — рече Крейг.

70.

— Както добре знаеш, Никълъс, това е нашата последна среща.

— Да, госпожице Бенет.

— Невинаги сме били напълно съгласни един с друг, но мисля, че работата ни може да се нарече успешна.

— Съгласен съм с вас.

— Когато напуснеш тази сграда, ще си вече свободен човек, тъй като срокът на пробацията ти изтече.

— Да, госпожице Бенет.

— Преди да те отпиша официално от регистъра, съм длъжна да ти задам няколко въпроса.

— Разбира се, госпожице Бенет.

Тя взе химикалка с порядъчно надъвкан край и се зачете в дългия списък с въпроси, подготвени от Вътрешно министерство.

— Взимаш ли някакви упойващи вещества?

— Не, госпожице Бенет.

— Изкушавал ли си се напоследък да извършиш престъпление?

— Не.

— Срещал ли си се през последната година с някой известен престъпник?

— С известен — не — отвърна Дани.

Госпожица Бенет вдигна поглед.

— Отдавна не общувам с тях и нямам никакво желание да ги виждам, освен в съдебна зала.

— Радвам се да го чуя — въздъхна госпожица Бенет и сложи отметка в полето. — Все още ли имаш къде да живееш?

— Да, но замислям преместване.

Химикалката се поколеба.

— На място, където живеех преди. Но сега вече е обновено.

Поредна отметка.

— Със семейството си ли живееш?

— Да.

Госпожица Бенет отново вдигна очи.

— Последния път на този въпрос си отговорил, че живееш сам.

— Наскоро се събрахме отново.

— Много се радвам да го чуя, Никълъс. — И третата кутийка получи знак. — Грижиш ли се за издръжката на някого?

— Само за тази на дъщеря ми Кристи.

— Значи вече живееш с дъщеря си и жена си, така ли?

— Двамата с Бет сме сгодени и веднага щом уредя още един-два проблема, ще се оженим.

— Радвам се, наистина — рече госпожица Бенет. — Може ли нашата служба да ти помогне в решаването на тези проблеми?

— Много мило от ваша страна, госпожице Бенет, но не мисля, че е възможно. Утре сутринта имам среща със своя адвокат и съм почти сигурен, че с него ще решим всичко.

— Разбирам. — Тя се зачете в следващия въпрос. — Партньорката ти работи ли?

— Да. Личен помощник е на президент на застрахователна компания в Сити.

— Значи, щом си намериш работа, ще бъдете семейство с двоен доход.

— Да, но в обозримото бъдеще моята заплата ще бъде значително по-ниска.

— Защо? Каква работа се надяваш да започнеш?

— Очаквам да ми предложат място на библиотекар в голяма институция — отвърна Дани.

— Изключително подходящо — похвали го госпожица Бенет. И сложи поредната отметка. — Възнамеряваш ли да пътуваш извън граница в близко бъдеще?

— Нямам такива планове — отговори Дани.

— И накрая, изпитваш ли тревога, че би могъл да нарушиш закона отново?

— Взел съм решение, което изключва подобна възможност — увери я той.

— Щастлива съм да го чуя — рече госпожица Бенет и сложи отметката в последната кутийка. — С това моите въпроси свършват. Благодаря ти, Никълъс.

— И аз ви благодаря, госпожице Бенет.

— Много се надявам — добави тя и стана от стола си, — че адвокатът ти ще се заеме с проблемите, които те тревожат.

— Много мило от ваша страна. — Дани й подаде ръка.

— Ако почувстваш някога нужда от помощ, не забравяй, че можеш да ми се обадиш.

— Според мен възможно е в най-скоро време някой да ви потърси — отбеляза неопределено Дани.

— С нетърпение чакам това да се случи — отговори госпожица Бенет — и се надявам всичко при теб и Бет да е наред.

— Благодаря.

— Довиждане, Никълъс.

— Довиждане, госпожице Бенет.

Никълъс Монкрийф отвори вратата и напусна сградата като свободен човек. От утре вече щеше да е Дани Картрайт.

— Будна ли си?

— Да — отговори Бет.

— Още ли се надяваш да променя решението си?