Ден за изповед

— По дяволите — тихо изруга Итън и отново потърси с поглед отец Даниъл.

— Адриана, изчезвай оттук! Не знаеш какво правиш, скапанячка такава! — изкрещя Хари, залитайки под тежестта на Херкулес.

— Идвам с теб, това правя, скапаняк такъв.

Вече бяха в подножието на хълма. Почти до релсите. Хари видя зеления локомотив опрян в стария товарен вагон. Обърнати с гръб към тях, спирачът и машинистът скачваха вагона.

— Брат ти е вътре, нали? Железничарите не знаят, но той е вътре.

Хари не чуваше. Продължаваше да върви и се молеше железничарите да не погледнат назад. Херкулес изпъшка и Хари сведе очи към него. Джуджето се опита да се усмихне.

— Когато локомотивът спре, циганите ще чакат… Не ме давай на полицаите, мистър Хари… Циганите ще ме погребат…

— Никой няма да те погребва.

Изведнъж железничарите се изправиха и тръгнаха към локомотива.

— Готвят се да потеглят!

Хари притисна Херкулес до гърдите си и хукна към релсите. Адриана не изоставаше.

Стигнаха след десет секунди. Пресякоха коловоза отзад и изтичаха покрай вагона.

Очите на Хари сълзяха, дробовете му изгаряха от пушека и умората. По дяволите, къде бяха Дани и Елена? Какво бе станало с Роскани?

Стигна до вратата и спря. Беше открехната.

— Дани. Елена…

Никакъв отговор.

Изведнъж локомотивът изсвири. Чуха как дизелът набира обороти. Над машината бликна облаче черен дим.

— Дани… — отново подвикна Хари.

Мълчание.

Локомотивът изсвири отново. Хари погледна часовника.

Точно 11:00

Нямаха време, трябваше незабавно да се качат във вагона.

Хари се озърна към Адриана.

— Качвай се. Ще ти го подам.

— Добре…

Тя опря длани в пода на товарния вагон и се отхвърли нагоре. После се завъртя и Хари положи Херкулес в ръцете й.

Докато Адриана се мъчеше да го повдигне, джуджето се закашля и лицето му се изкриви. Сетне тя го пое здраво и Хари скочи след нея в полумрачния вагон. Изведнъж Адриана застина на място.

Томас Кайнд беше право пред тях. До него стоеше Елена с разширени от ужас очи. Дулото на картечния пистолет сочеше към главата й.

160

11:04

Подпрял лакти върху капака на синята алфа, Скала се взираше през бинокъла към далечната порта. Виждаше само плавния завой на релсите отвъд стената и част от гарата. Нищо друго. По-нататък всичко тънеше в плътен дим въпреки подухващия ветрец.

Отпред Кастелети стоеше на половината път към портата и също гледаше гарата. През воя на сирени бяха чули изстрели и макар да знаеха, че са длъжни да изчакат тук, за да последват локомотива, и двамата едва се удържаха да не хукнат подир Роскани. Но отлично разбираха, че не могат. Оставаше им само да чакат и да наблюдават.

— Вие имате пистолет, мистър Адисън. Дайте ми го, ако обичате.

Хари се поколеба; Кайнд притисна картечния пистолет под ухото на Елена.

— Знаете кой съм, мистър Адисън… Знаете и какво ще направя…

Говореше съвсем спокойно, с лека усмивка.

Хари бавно бръкна под колана си и издърпа пистолета.

— Оставете го на пода.

Хари се подчини и отстъпи назад.

— Къде е брат ви?

Хари погледна Елена.

— И аз бих искал да знам…

— Тя също не знае — каза Томас Кайнд все тъй спокойно.

Преди малко Елена тичаше сама към вагона, когато Кайнд изскочи насреща, сграбчи я и запита къде е отец Даниъл. Тя отвърна предизвикателно, че не знае. Свещеникът е тръгнал в една посока, тя в друга. Милосърдна сестра е. Братът на отец Даниъл води ранен човек към вагона. И тя отива там, за да му помогне.

Точно в този миг, когато стискаше Елена за ръката и виждаше как в очите й ужасът се бори с яростната решителност, Томас Кайнд изведнъж пак изпита дивия напор на неудържимата страст. Усещаше вкуса му, долавяше чувствената възбуда. И тогава разбра, че с бягството от порока е свършено.

— Ще открием брат ви, мистър Адисън. — Гласът на Томас Кайнд бе тих и студен като лед.

Хари почти не го чу. Цялото му внимание бе насочено към Елена; гледаше я, мъчеше се някак да я успокои и същевременно търсеше начин да я изтръгне от ръцете на Кайнд.

Ненадейно в отворената врата на вагона изникна човешка фигура. Итън.

— Vigili del fuoco 22 — властно изрече той на италиански. — Какво правите тук?

Играеше ролята майсторски. Изобщо не гледаше Томас Кайнд, а се обръщаше към всички едновременно, като че не забелязваше пистолета в ръцете на терориста.

— Тръгваме на пътешествие — любезно се усмихна Кайнд.

Автоматичният колт на Итън сякаш изникна от въздуха. Движението бе професионално, точно и отмерено до милиметър — за изстрел между очите.

Томас Кайнд дори не мигна. Кратък откос от картечния пистолет улучи Итън под носа и го изхвърли през отворената врата сред гейзер от кръв и късчета кост.

Елена застина от ужас. Кайнд притисна устата й с длан.

Адриана стоеше като вкаменена. Досега изобщо не бе реагирала. Херкулес лежеше на пода между четиримата и не смееше да си поеме дъх. Знаеше онова, което отлично разбираха всички — ако Кайнд натиснеше спусъка още веднъж, с тях бе свършено.

161

— Адриана…

От клетъчния телефон в джоба на Адриана изведнъж долетя далечният глас на пилота от Скайкам.

— Адриана… спрели сме на височина четиристотин и петдесет метра, малко извън стените на Ватикана. Влакът още не тръгва. Да го чакаме ли?

— Пуснете жените… — повтори Хари. — Нека вземат и Херкулес…

Изведнъж Елена пристъпи към Херкулес. Кайнд завъртя пистолета.

— Елена! — извика Хари.

Елена застина на място.

— Той ще умре, ако не му помогна.

— Адриана… — пак се обадиха от Скайкам.

— Кажете му да остави влака и да се насочи към тълпите около катедралата — тихо нареди Кайнд. — Веднага.

Адриана се вгледа в него, после взе телефона и предаде нареждането.

Кайнд пристъпи до вратата и надникна навън. Видя как хеликоптерът престана да кръжи, отдалечи се на североизток и увисна над катедралата „Свети Петър“. Томас Кайнд се озърна.

— Сега ще слезем от вагона и ще влезем в гарата.

Елена умолително се озърна към него и посочи Херкулес.

— Не бива да го местим…

— Оставете го тогава.

— Той ще умре.

Хари забеляза как пръстът на Кайнд потрепва върху спусъка.

— Елена, изпълнявай каквото ти казва.

Бързо крачеха покрай релсите — първо Кайнд и Елена плътно до него, после Хари и Адриана. Изведнъж откъм другата страна на локомотива долетя шум. Два чифта крака бързаха да се отдалечат.

Томас Кайнд направи крачка напред. Спирачът и машинистът бягаха към отворената порта в стената. Кайнд стрелна към Хари поглед с ледено предупреждение да не мърда, после спокойно завъртя картечния пистолет настрани, погледна и изстреля два кратки откоса. Двамата бегълци рухнаха изведнъж като чували брашно.

— Майко Божия! — прошепна Елена и се прекръсти.

— Напред — заповяда Кайнд и ги поведе пред локомотива. — Оттук — посочи той вратата на гарата.

Докато крачеше напред, Хари видя широката порта във ватиканската стена, отдалечаващите се релси и главната линия, край която бе спряла кола и до нея стояха двама мъже.

Скала. Кастелети.

Роскани все още беше някъде във Ватикана. Къде?

Болката в крака беше непоносима. Роскани крачеше, спираше да си почине и отново тръгваше, притискайки раната с длан. Предполагаше, че върви към гарата, но не можеше да е сигурен — пушекът и замайването от кръвоизлива съвсем го бяха объркали. Все пак той стискаше пистолета с лявата си ръка и упорито се тътреше напред.