Затворник по рождение

— Сара се съгласи да ме приеме, докато нещата се изяснят.

— Да не си й казал нещо? — разтревожи се Крейг.

— Не, нищо. Но според мен се досеща, че нещо не е наред. Непрестанно ме пита кога за първи път съм се срещнал с Монкрийф.

— Не бива да й казваш, защото и тримата ще загазим още повече.

— Къде повече от това? — попита Девънпорт.

— Има накъде, ако позволим на Монкрийф да продължава със своята вендета — горчиво заключи Крейг. — Известно ни е, че е предал дневника си на лорд канцлера и непременно ще бъде призован да даде показания пред лордовете съдии, когато разглеждат амнистията на Картрайт.

— Господи! — простена Девънпорт. На лицето му бе изписано истинско отчаяние.

— Няма място за паника — обади се Крейг. — Мисля, че можем приключим с Монкрийф веднъж завинаги.

Лари никак не изглеждаше убеден.

— Нещо повече, съществува вероятност дори да си върнем парите. А това включва и твоята къща, Лари, както и картините ти.

— И как ще?

— Търпение. Всичко ще се изясни.

— Мога да разбера тактиката му с Лари — намеси се Пейн. — Там няма какво да губи. Но защо влага един милион собствени пари, когато знае, че сделката е куха?

— Ходът му е гениален — призна Крейг.

— Предполагам, ще ни обясниш.

— Инвестирайки този милион — започна Крейг, правейки се, че не е доловил сарказма на Лари, — успява да убеди вас, а и мен, че сме на печелившата страна.

— И въпреки това е знаел, че ще го загуби — прекъсна го Пейн, — щом първият терен е бил обречен.

— Не и ако вече е притежавал този терен.

Двамата му приятели мълчаха, опитвайки се да проумеят чутото.

— Да не искаш да кажеш, че сме му платили, за да купим неговия собствен имот? — окопити се първи Пейн.

— По-лошо. И според мен, Джералд, ти си го насочил с предупреждението, че не може да загуби каквото и да се случи. В крайна сметка не само унищожава нас, но и самият той прави удар.

Звънецът на входа иззвъня.

— Кой може да е? — подскочи Девънпорт.

— Вечерята — обясни Крейг. — По-добре отидете в кухнята. Докато ядем, ще ви обясня какво съм замислил за нашия сър Никълъс, защото моментът да отвърнем на удара настъпи.

— Не мисля, че искам да се изправям срещу този човек — призна Девънпорт, докато вървеше след Пейн.

— Може да нямаме кой знае какъв избор — рече приятелят му.

— Имаш ли представа кой още ще дойде? — попита Девънпорт, когато видяха, че масата е приготвена за четирима.

— Никаква — отвърна Пейн. — Едва ли ще е Монкрийф.

— Прав си — обади се зад гърба им Крейг. — Но смятам да ви срещна с един негов съученик. — Извади пиците от кутиите и ги сложи в микровълновата печка.

— Защо не ни обясниш най-сетне за какво намекваш през цялото време? — нетърпеливо попита Пейн.

— След малко. — Крейг си погледна часовника. — Налага се да почакате още няколко минути.

— Няма ли поне да ми кажеш как моят съвет го е подсетил да направи удара?

— Нали ти беше този, който го насочи да купи и втория терен, за да се подсигури?

— Вярно е. Но ако си спомняш той нямаше пари да купи и първия.

— Така е казал на теб. А според „Ивнинг Стандарт“ цената на спечелилия терен е вече дванайсет милиона.

— Все още не разбирам защо ще вложи цял милион, за да направи удар с втория терен — попита Девънпорт.

— Защото от самото начало е решил да спечели от някой от тях. При първия жертвите е трябвало да бъдем ние, докато той не е загубил и пени — обясни Крейг. — А ако ти, Лари, ни беше казал от самото начало, че ти е заел пари, можеше да се сетим какво цели, преди да нанесе удара си.

Девънпорт се сви, но не направи опит да се защити.

— Все още не разбирам — повиши глас Пейн. — Защо ни подлага на всичко това? Не може да е само защото е бил в една килия с Картрайт.

— Съгласен съм — обади се Девънпорт.

— Ако е това, което си мисля, Монкрийф няма да ни безпокои повече — отвърна Крейг.

Лари и Пейн не изглеждаха много убедени.

— Кажи поне как се добра до съученика му.

— Чувал ли си някога за сайта в интернет: „Стари приятели от училище точка ком“?

— И ти кого потърси там?

— Всеки, който познава Никълъс Монкрийф от училище или от армията.

— Обади ли се някой? — попита Девънпорт и в този миг на вратата се позвъни.

— Седем души. Само един от тях обаче имаше необходимите качества — рече Крейг и отиде да отвори.

Девънпорт и Пейн се спогледаха объркано.

Минута по-късно домакинът им се появи, придружен от висок як мъж, който трябваше да наведе глава, за да мине през вратата на кухнята.

— Господа, позволете да ви представя Санди Доусън. Посещавал е същото училище като Никълъс Монкрийф — „Лорето“. Живели са в една и съща сграда.

— Цели пет години — допълни Доусън, докато се здрависваше с Пейн и Девънпорт.

Крейг му наля чаша вино и го настани на празното място.

— Защо ни е някой, който познава Монкрийф от училище? — не се сдържа Девънпорт.

— Най-добре им разкажи, Санди.

— Свързах се със Спенсър, защото си мислех, че става дума за моя стар приятел Ник Монкрийф, когото не бях виждал, откакто завършихме.

— Когато Санди ми се обади — прекъсна го Крейг, — споделих с него резервите си относно човека, който се представя за Монкрийф, и той се съгласи да го подложи на тест. Джералд ми беше споменал, че той има среща с един от колегите му от фирмата — Гари Хол в „Дорчестър“ същата сутрин. Няколко минути след уречения час Санди се яви при тях.

— Не беше трудно да ги открия — продължи гостът. — Всички служители знаеха кой е сър Никълъс Монкрийф. Седеше в едно от сепаретата, точно както ми каза човекът на рецепцията. В първия миг бях абсолютно убеден, че виждам Ник. Но все пак бяха минали петнайсет години и реших да проверя. Приближих, но той изобщо не реагира, а аз не съм човек, когото лесно можеш да забравиш.

— Точно за това те избрах — прекъсна го Крейг. — Макар че това не е доказателство, особено след толкова години.

— И? — нетърпеливо ги подкани Пейн.

— Същият на вид, същият глас, дори същото поведение. И все пак не бях убеден. Реших да подхвърля няколко уловки. В „Лорето“ Ник беше капитан на отбора по крикет и беше дяволски добър на терена. Този човек там го знаеше, но когато споменах, че съм бил вратар, дори не трепна. Първата му грешка. Никога не съм играл крикет. Бях в отбора по ръгби. Е, можеше и да е забравил. Тръгнах си, но се върнах, за да му съобщя тъжната новина, че Скуифи Хъмфрис е починал и целият град е отишъл на погребението. „Велик треньор“, рече вашият човек. И това беше втората му грешка. Скуифи беше домакинка на нашата сграда. Ръководеше момчетата с желязна ръка. Дори аз се боях от нея. Нямаше начин да забрави коя е Скуифи. Не знам кой е онзи човек в „Дорчестър“, но едно е сигурно — не е Никълъс Монкрийф.

— Тогава кой е, по дяволите? — възкликна Пейн.

— Знам точно кой е — отговори Крейг. — Нещо повече, мога да го докажа.

Дани бе актуализирал информацията и в трите папки. Без никакво съмнение бе нанесъл тежък удар на Пейн и може да се каже, че бе осакатил Девънпорт, но не беше докоснал Спенсър Крейг, ако не се смяташе това, че присъединяването му към избраното общество на кралските адвокати се отлагаше за известно време. Беше се разкрил и тримата вече знаеха кой е отговорен за финансовия им провал.

Скрит зад своята анонимност, Дани бе в състояние да атакува опонентите си един по един и дори да избира територията, на която да провежда битката. Сега обаче беше уязвим. Щяха да търсят отмъщение, а той нямаше нужда от напомняне как бе завършила последната им атака в екип.

Беше се надявал да ги победи, преди да се усетят откъде идват ударите. Сега единствената му надежда бе да ги изправи пред съда, което означаваше да се разкрие напълно — да стане ясно, че под душа в „Белмарш“ е бил убит Ник, и ако щеше да се стига дотам, той бе длъжен да уцели точния момент.