Сестра

Може би страхът и ужасът, веднъж изпитани, дълбоко се вкореняват в човек дори когато причината за тях вече си е отишла; оставят зад себе си задрямал ужас, който лесно може да бъде събуден.

Стигам до Чепстоу Роуд и съм зашеметена от масата хора и превозни средства. Пред къщи са струпани нови медийни екипи от всички краища на Великобритания, че и от чужбина. Вчерашното стълпотворение на пресата в момента ми изглежда като селски панаир, прераснал в „Дисниленд“.

Намирам се на десет врати от апартамента ти, когато техникът с хризантемите ме съзира. Приготвям се за сблъсъка, но той се извръща; тактичността му отново ме удивлява. Две врати по-късно ме забелязва репортер. Тръгва към мен и всички останали го следват. Хуквам надолу по стълбите, успявам да вляза вътре и да затръшна вратата.

Силният тътен отвън изпълва пространството като буботене на трифиди; към стъклото са притиснати неприлично дълги обективи. Спускам завесите, но светкавиците продължават да примигват заслепяващо през тънката материя. Също както вчера се оттеглям в кухнята, но и там не намирам спокойствие. Някой удря с юмрук по задната врата, звънецът на входа звъни. Телефонът замлъква най-много за секунда, после отново се обажда. Мобилният ми се присъединява към какофонията. От къде са взели номера ми? Звуците са настойчиви и доминиращи, настояват за отговор. Спомням си първата вечер, която прекарах в апартамента ти. Тогава си мислех, че няма нищо по-самотно от мълчалив телефон.

В десет и двадесет вечерта изгледах телевизионната възстановка от твоя диван, придърпала индийската ти завивка върху себе си в безуспешен опит да се стопля. От разстояние наистина изглеждах доста убедителна твоя версия. Накрая последва молба за информация и се изписа телефонен номер, на който да се звъни.

В единадесет и половина вдигнах телефона, за да се убедя, че работи. После изпаднах в паника, че именно в момента, в който проверявам, някой може да се опитва да се свърже с мен: ти или от полицията, за да ми кажат, че са те открили.

Полунощ. Нищо.

Един часа след полунощ. Чувствах как заобикалящата ме тишина ме задушава.

Един и половина. Чух се как крещя името ти. Или и твоето име беше погребано в тишината?

Два часа. Долових някакъв шум до вратата. Спуснах се да отворя, но се оказа само бездомната котка, която беше приютила преди няколко месеца. Млякото в хладилника беше отпреди седмица и вече се беше вкиснало. Нямах нищо, с което да спра гладния й плач.

В четири и половина отидох до спалнята ти, промъквайки се през тясното пространство покрай статива ти и купчината изрисувани платна. Порязах стъпалото си и се наведох да потърся парчетата стъкло. Дръпнах пердетата на спалнята и забелязах найлона, залепен с тиксо към рамката на счупения прозорец. Нищо чудно, че апартаментът приличаше на хладилник.

Легнах в леглото ти. Найлонът плющеше на ледения вятър — неравномерен нечовешки звук, толкова притеснителен, колкото и студа. Пижамата ти беше под възглавницата. Миришеше също като роклята ти. Прегърнах я, прекалено премръзнала и нервна, за да заспя. Трябва да бях успяла да го направя по някакъв начин.

Сънувах нюанси на червеното: от номер 1788 до номер 1807 в каталога; цвета на кардиналите и проститутките; на страстта и на великолепието; яркочервената боя от смачкани телца на насекоми; пурпурно; алено; цвета на живота; цвета на кръвта.

Събуди ме звънецът на входната врата.

Вторник

Пристигам в следствената служба, където пролетта официално е настъпила. Лекият мирис на прясно окосена трева от парка нахлува на талази с всяко обръщане на летящата врата. Служителките на рецепцията са в летни рокли и с потъмнели лица и крайници — резултат от полагането на изкуствен тен предната вечер. Въпреки топлото време съм в дебели дрехи, навлечена и бледа останка от зимата.

Докато вървя към кабинета на господин Райт, ми се иска да споделя с него за въображаемия си преследвач от вчера. Просто искам да чуя още веднъж, че е в затвора и че след процеса ще остане там до края на дните си. Но когато влизам вътре, слънчевата светлина залива стаята, електрическата крушка свети и на фона на цялата тази светлина духът на страха, останал от вчера, се разтапя в пространството.

Господин Райт включва магнетофона. Започваме.

— Днес бих искал да поговорим за бременността на Тес — казва той и аз изпитвам леко чувство за вина. Вчера ме беше помолил да започна от момента, в който за пръв път бях разбрала, че „нещо не е наред“, и аз му разказах за обаждането на мама по време на нашето обедно парти. Но сега знам, че това не е истинското начало. Също така знам, че ако се бях постарала да прекарам повече време с теб, ако бях по-малко погълната от себе си и бях те слушала по-внимателно, може би още преди месеци щях да разбера, че нещо съвсем, ама съвсем не е наред.

— Тес забременя през шестата седмица от връзката си с Емилио Коди — казвам, потискайки всички емоции, които вървяха в комплект с тази новина.

— Какво беше отношението й към този факт? — пита той.

— Каза, че открила, че тялото й е чудо.

Припомням си нашия разговор по телефона.

— Почти седем милиарда чудеса се разхождат по тази земя, Бий, а ние дори не вярваме в тях.

— Съобщила ли е на Емилио Коди? — пита господин Райт.

— Да.

— Той как реагира?

— Искаше Тес да прекрати бременността. Тя му отвърна, че бебето не е влак.

Господин Райт се усмихва и бързо прави опит да го прикрие, но заради тази му усмивка аз изпитвам симпатия към него.

— Когато отказа, той й каза, че трябва да напусне колежа, преди да почне да й личи.

— А тя направи ли го?

— Да. Емилио каза на управата, че са й предложили стаж някъде другаде. Мисля, че дори е споменал името на конкретен колеж.

— Кой знаеше за това?

— Близките й приятели, в това число останалите студенти от нейния курс. Но Тес ги помоли да не казват на ръководството.

Просто не можех да разбера защо ти беше да предпазваш Емилио. Не го беше заслужил. Не беше направил нищо, с което да спечели подобно отношение.

— Предложил ли е някаква помощ на Тес? — пита господин Райт.

— Не. Обвини я, че го е подмамила, за да забременее, и я предупреди да не очаква никаква помощ както за себе си, така и за бебето.

— А тя наистина ли го „подмами“? — пита господин Райт.

Изненадана съм от количеството детайли, които очаква от мен, но после си спомням, че иска да му разкажа всичко и да оставя на него по-късно да прецени кое е важно и кое — не.

— Не. Бременността не беше нарочна.

Спомням си остатъка от разговора ни. Бях в офиса, работех над новата корпоративна идентичност за една ресторантска верига и съвместявах това със задълженията си на по-голяма сестра.

— Но как е възможно да е станало случайно, Тес?

Дизайнерският екип бе избрал шрифт, който изглеждаше по-скоро старомоден, отколкото ретро — ефектът, който аз бях поръчала.

— „Случайно“ звучи някак негативно, Бий. „Изненада“ е по-хубаво.

— Добре, как може да си сервираш подобна „изненада“, когато на всеки ъгъл се продават презервативи?

Ти добросърдечно се засмя, подкачи ме шеговито, докато ти четях конско: