Сестра

Една служителка на средна възраст, полицай Върнън, ме заведе да се преоблека. Беше с розови бузи и здрав вид, сякаш току-що се бе прибрала от доенето на кравите, а не от патрулиране из лондонските улици. Дадох си сметка за бледия си тен и зачервените си очи; безсънният полет си беше казал думата.

— Мислите ли, че ще има някаква полза? — попитах я.

Тя ми се усмихна и ме прегърна за секунда — това ме изненада и обърка, но и ми хареса.

— Да, мисля. Прекалено голяма разправия е да се правят възстановки, ако няма наистина добър шанс да се размърда нечия памет. А сега, след като знаем, че Тес е бременна, е още по-вероятно някой да я е забелязал. Хайде да се заемем с дрехите ви, става ли?

По-късно открих, че макар да бе на четиридесет години, полицай Върнън работеше в участъка едва от няколко месеца. Стилът й на работа отразяваше топлата й майчинска природа.

— Прибрах някои дрехи от апартамента й — продължи тя. — Знаете ли какво би носила?

— Рокля.

Коремът й толкова беше пораснал, че нищо друго не би й станало, а тя не можеше да си позволи да си купува дрехи за бременни. За щастие, повечето й дрехи бяха торбести и безформени.

— Удобни, Би.

Полицай Върнън отвори един куфар. Беше сгънала прилежно всяка една от опърпаните ти дрехи и ги беше завила в хартия. Бях трогната от загрижеността, която беше проявила. Все още съм.

Избрах най-малко мърлявата дреха — обемистата ти лилава рокля от „Уисълс“ с бродерията на подгъва.

— Купи си това от една разпродажба преди пет години — казах.

— Добрата марка издържа дълго, нали?

Все едно бяхме в пробните на „Селфридж“.

— Да, така е.

— Винаги си струва, ако човек може да си го позволи.

Бях благодарна на полицай Върнън за способността й да разговаря за незначителни неща, да хвърля вербален мост между двама души в една почти невероятна ситуация.

— Ами да изберем нея тогава — каза тя и тактично се обърна настрана, докато свалях неудобния си дизайнерски костюм.

— Приличате ли си с Тес? — попита жената.

— Не, вече не.

— А някога?

Отново оцених незначителната тема, но подозирах, че тя щеше да доведе до някъде.

— По един изкуствен начин.

— О.

— Майка ни винаги се опитваше да ни облича еднакво.

Въпреки разликата във възрастта ни, в зависимост от сезона винаги бяхме в плисирани полички и шотландски пуловери или раирани памучни роклички. Нищо натруфено, никакви къдри, помниш ли? И никакви изкуствени материи.

— И прическите ни бяха еднакви.

„Прилична подстрижка“, изкомандваше мама и косите ни се посипваха по пода.

— Хората казваха, че Тес ще изглежда също като мен, когато порасне. Но просто бяха любезни.

Поразена бях, че съм го казала на глас. Никога преди не бях си позволявала да тръгна по този път пред когото и да било, но краката ми бяха оставили дълбоки следи по него. Винаги съм знаела, че когато пораснеш, ще си много по-красива от мен. Никога не съм ти го казвала, нали?

— Сигурно й е било тежко да го чува — отбеляза полицай Върнън. Поколебах се, преди да я поправя, но тя бързо продължи нататък. — Косата й същия цвят като вашата ли е?

— Не.

— Не е честно как някои хора успяват да си останат руси.

— Всъщност това не е естественият ми цвят.

— Никога не бих допуснала.

Този път в незначителните приказки имаше конкретна цел, която веднага пролича.

— В такъв случай по-добре да си сложите перука.

Потръпнах, но се опитах да го скрия.

— Да.

Докато тя изваждаше кутията с перуките, аз навлякох роклята ти през главата си и усетих как омекналият от многото пранета памук се плъзга надолу по тялото ми. Сякаш изведнъж ме прегърна. Частица от секундата по-късно разбрах, че това просто е ароматът ти; мирис, който преди не бях забелязвала: смес от шампоана и сапуна, които ползваше, и още нещо, което нямаше етикет. Трябва да съм усещала този твой аромат единствено когато сме се прегръщали. Поех си дъх дълбоко, неподготвена за емоционалния световъртеж, причинен от факта, че си наблизо и в същото време те няма.

— Добре ли сте?

— Мирише на нея.

Майчинското лице на полицай Върнън изрази състрадание.

— Обонянието наистина е мощно сетиво. Лекарите го използват при опитите си да събудят изпаднали в кома пациенти. Очевидно мирисът на прясно окосена трева е любимият аромат, който събужда спомените.

Искаше да ми даде да разбера, че не прекалявам. Беше състрадателна и интуитивна, и аз бях благодарна, че е с мен.

В кутията за перуки имаше всякакъв вид коса и аз предположих, че ги използват не само при възстановки за липсващи хора, но и при жертви на насилие. Приличаха ми на колекция от скалпове и докато ровичках из тях, почувствах, че ми се повдига. Полицай Върнън забеляза това.

— Ето, дайте аз да опитам. Каква е косата на Тес?

— Дълга. Тя почти никога не я подстригва, затова краищата й са неравни. И е много лъскава.

— Какъв цвят е?

Номер сто шестдесет и седем от стандартизирания каталог, помислих си веднага, но останалите хора не познават класификацията на цветовете от света, който ни заобикаля, нито техните номера в нея, затова просто отвърнах:

— Карамел.

И наистина, косата ти винаги ме е карала да си мисля за карамел. И по-точно — за плънката от мек проблясващ карамелен пълнеж на шоколадовите бонбони „Роло“. Полицай Върнън намери една подобна перука с найлонов блясък. Насилих се да я сложа върху майсторски подстриганата си коса, макар пръстите ми да се съпротивляваха. Реших, че сме свършили. Но полицай Върнън беше перфекционистка.

— Носи ли грим? — попита ме тя.

— Не.

— Ще възразите ли да свалите вашия тогава?

Поколебах ли се?

— Не, разбира се — отвърнах. Но възразявах. Дори в часовете, когато се събуждах, върху устните ми имаше розово червило, а върху страните ми — руж; слагах ги от предната вечер. Измих си лицето на малката служебна мивка, по ръба на която се крепяха мръсни чаши от кафе. Обърнах се и зърнах теб. Прималях от обич. Миг по-късно разбрах, че съм видяла просто собственото си отражение в голямото огледало. Приближих и се видях — раздърпана и изтощена. Имах нужда от грим, свестни дрехи и прилична прическа. На теб не ти е нужно всичко това, за да изглеждаш красива.

— Страхувам се, че ще трябва да импровизираме с корема — каза полицай Върнън. Докато ми подаваше една възглавница, изрекох на глас въпроса, който не спираше да човърка съзнанието ми:

— Знаете ли защо хазяинът на Тес не е казал, че е бременна, когато е съобщил за изчезването й?

— Не, страхувам се, че не знам. Може да питате детектив сержант Финбъро.

Набутах втора възглавница под роклята и се опитах да си придам убедителен вид. За момент цялото нещо се превърна в абсурден фарс и аз се засмях. Полицай Върнън също се засмя — спонтанно — и аз видях, че усмивката е нейното обичайно изражение. Сигурно полагаше огромни усилия, за да изглежда сериозна и състрадателна през такава голяма част от времето.

Мама влезе.

— Нося ти малко храна, скъпа — каза ми тя. — Трябва да се храниш добре.

Обърнах се и я видях да държи хартиена торба; тази проява на майчинско чувство от нейна страна ме трогна. Но когато погледът й се спря върху мен, лицето й се вледени. Бедната мама. Фарсът, който на мен ми се беше сторил като черна комедия, се бе оказал жесток за нея.

— Но ти трябва да й кажеш. Колкото повече отлагаш, толкова по-зле ще става.

— Онзи ден видях тази мисъл, напечатана върху една кухненска кърпа. Под нея беше написано: „Никога не отлагай днешната работа за утре“.

— Тес… (Всъщност дали само не въздъхнах с онази експресивна въздишка на по-голяма сестра?)