Сестра

Казах му, че си изчезнала и той притисна букета към гърдите си, смачквайки цветята в целофановата опаковка. Гласът му с акцент на студент от „Итън“ прозвуча тихо:

— От колко време?

— От миналия четвъртък.

Стори ми се, че лицето му пребледня.

— Бях с нея в четвъртък.

— Къде?

— В Хайд Парк. Бяхме заедно някъде докъм четири.

Два часа след като те бяха забелязали в пощата. Той сигурно беше последният човек, който те беше видял.

— Тя ми се обади в четвъртък сутринта, поиска да се срещнем — продължи Саймън. — Предложи да се чакаме пред галерията „Серпентин“ в Кенсингтън Гардънс. Щяхме да пием кафе, да видим как вървят нещата.

Акцентът му се беше променил и сега звучеше като на човек от Северен Лондон. Зачудих се кой от двата беше истинският.

— После я попитах дали може да я изпратя до апартамента й — продължи Саймън. — Но тя отказа. — Гласът му се изпълни със самосъжаление. — Оттогава не съм й се обаждал, нито съм идвал да я видя. И да, знам, че това държание е далеч от оказването на подкрепа, но исках да й покажа какво е да бъдеш отблъснат.

Егоизмът му трябва да беше чудовищно голям, за да вярва, че наранените му чувства биха имали някакво значение за теб след смъртта на бебето ти или пък за мен сега, когато никой не знаеше къде си.

— Къде я оставихте? — попитах.

— Тя ме остави, ясно ли е? Вървяхме през Хайд Парк. После тя си тръгна. Аз не съм я оставял никъде.

Бях сигурна, че лъже. Акцентът от Северен Лондон беше фалшивият.

— Къде?

Той не отвърна.

Отново му изкрещях въпроса си:

— Къде?!

— Край плувния басейн.

Никога преди не бях крещяла на някого.

Позвъних на детектив Финбъро и му оставих спешно съобщение. Саймън беше в банята ти, топлеше побелелите си вкочанени ръце под горещата вода на чешмата. По-късно щях да установя, че банята е замирисала на одеколона му и щях да му се ядосам, че е маскирал аромата на сапуна и шампоана ти.

— Какво казаха от полицията? — попита той, когато влезе.

— Казаха, че ще проверят.

— Типично по американски.

Само на теб ти е позволено да ме иронизираш по този начин. Онова, което полицаят в действителност каза, бе, че веднага ще се погрижи.

— Значи ще претърсят Хайд Парк? — попита Саймън.

Но аз се опитвах да не мисля какво точно беше имал предвид полицаят, когато беше използвал израза „ще се погрижа“. Бях заменила английския му евфемизъм с американски, обгръщайки с въздушно фолио острата действителност, съдържаща се в думите му.

— И ще ни се обадят? — попита той.

— Детектив Финбъро ще ме уведоми, ако има нещо, да — отвърнах.

Саймън се просна на дивана ти, напластените му със сняг боти оставиха отпечатък върху индийското ти одеяло. Но трябваше да му задам още няколко въпроса, така че прикрих раздразнението си.

— Полицията смята, че Тес страда от следродилна депресия. Как ти се стори на теб?

Той помълча известно време и аз се запитах дали се опитва да си спомни, или съчинява поредната лъжа.

— Беше отчаяна — рече той. — Трябваше да взема от онези специални хапчета за спиране на кърмата. Каза ми, че това било едно от най-лошите неща — все още да произвежда всичката тази храна за бебето си и да не може да му я даде.

Смъртта на бебето ти започна леко да си проправя път в съзнанието ми. Съжалявам, че ми отне толкова много време. Единственото ми оправдание е, че в тревогата ми за теб нямаше място за нероденото ти дете.

Нещо в думите на Саймън ме човъркаше. Заковах го с фраза:

— Каза „беше“.

Той ме погледна недоумяващо.

— Каза „беше отчаяна“?

За момент ми се стори, че има вид на приклещен в ъгъла, после обаче възвърна самообладанието си. Гласът му отново прозвуча с фалшивия акцент от Северен Лондон:

— Имах предвид, че беше депресирана, когато я срещнах в четвъртък. От къде мога да знам как се чувства сега?

Лицето му вече не ми изглеждаше детинско, а жестоко; пиърсингът не беше белег на младежки бунт, а на доброволно избран мазохизъм. Имах да го питам още нещо.

— Тес ми каза, че бебето било излекувано?

— Да, смъртта му нямаше нищо общо с кистозната фиброза.

— Да не би да е заради това, че се е родило три седмици по-рано?

— Не. Тя ми каза, че е нещо, което би го убило дори да се беше родило навреме. Нещо свързано с бъбреците му.

Заредих се с твърдост.

— Знаеш ли защо не ми е казала, когато бебето е умряло?

— Мислех, че го е направила. — Във вида му прозираше триумф. — Знаеше ли, че аз щях да съм кръстникът?

Тръгна си неохотно, след като любезните ми намеци бяха преминали в нетипично за мен директно настояване.

Изчаках два часа и половина и понеже детектив Финбъро не ми се обади, позвъних в участъка. Една служителка ме уведоми, че детективът не е на разположение. Реших да отида до Хайд Парк. Надявах се, че няма да има и следа от Финбъро; надявах се, че причината, поради която не е на разположение, е, че в момента разследва по-спешен случай, тъй като твоят беше преминал в графата „изчезнал човек, който така или иначе ще се появи по някое време“. Надявах се, че аз греша, а той е прав; че ти просто си отпрашила нанякъде след смъртта на бебето. Заключих вратата и сложих ключа под саксията с розови циклами, в случай че се прибереш, преди да съм се върнала.

Докато приближавах към Хайд Парк, ме подмина полицейска кола с надута сирена. Звукът ме изпълни с паника. Натиснах педала на колата. Когато пристигнах до Ланкастър Гейт, полицейската кола, която ме беше изпреварила, тъкмо се присъединяваше към другите, които вече бяха паркирали там; сирените им надаваха електронен вой.

Влязох в парка. Наоколо ми се сипеше сняг. Прииска ми се първо да бях изчакала още малко, да си бях отпуснала час и нещо, за да се насладя на собствения си живот. На повечето хора това ще им се стори егоистично, но ти си живяла със скръбта или по-точно една част от теб бе умряла от скръб, така че знам, че ще ме разбереш.

Навътре в парка виждах полицаи, повече от дузина. Към тях приближаваха полицейски коли, караха направо през парка. На мястото, където кипеше това оживление, бяха започнали да се събират любопитни граждани — телевизионно риалити на живо.

Толкова много отпечатъци от стъпки и гуми в снега!

Бавно вървях към тях. Умът ми беше странно спокоен, регистрираше забавено, че сърцето ми се блъска на неравни интервали в гърдите, че съм останала без дъх, че силно треперя. Умът ми някак си успяваше да се държи на разстояние, да не се превърне в част от реакцията на тялото ми.

Подминах един човек от поддръжката на парка, облечен в кафява униформа, който говореше със собственик на лабрадор.

— Попитаха ни за басейна и за езерото, и аз си помислих, че ще ги пресушат, но главният офицер реши първо да претърсят изоставените сгради наоколо. След съкращенията имаме доста такива. — Към слушателите му се присъединиха още стопани, разхождащи кучетата си, както и тичащи за здраве хора. — Преди години онази сграда там беше мъжка тоалетна, но накрая се оказа, че е по-евтино да се постави нова, отколкото да се ремонтира старата.

Подминах ги и продължих към полицаите. Опъваха кордон около една малка запусната викторианска постройка, наполовина скрита зад храстите.

Близо до кордона видях полицай Върнън. Вечно розовите й бузи сега бяха пребледнели, очите й — подпухнали от плач; трепереше. Един полицай я беше прегърнал през рамото. Не ме видяха. Гласът на полицай Върнън беше задъхан и неравен:

— Да, виждала съм, но само в болницата и никога някой толкова млад. Или толкова самотен.

По-късно щях да съм й благодарна за физически изразеното състрадание. Тогава обаче думите й се забиха в съзнанието ми, накараха насила мозъка ми да се заеме с онова, което се случваше.