Гангстерски рап

6.

Докато Парнъл и Рейфорд бавно се изкачваха към втория етаж на Седемдесет и пети участък, за да обявят решението си на Лойд Шоу, един телефон иззвъня в Садъл Брук, Ню Джърси, за да съобщи новината на Арчи Рейнолдс.

Арчи спеше, изтегнат блажено в огромното легло, облечен само в пурпурни атлазени боксерки и стройното му тяло с цвят на кафе рязко контрастираше с белите чаршафи. Преди да заглъхне първият звън, Арчи вдигна слушалката от вилката.

— Какво има?

— Ар… човече, нас, нас… нас ни удариха.

Арчи знаеше, че заекващият глас принадлежи на един от тримата му управители — Реджи Шантавия.

— По-бавно говори, педераст. Къде?

— „Ню“… „Ню Лотс“.

— „Ню Лотс“?

— Д… д… да бе, човек.

— Кой? Ченгета?

— Нъх, нъх… не. Не бяха ченгета.

— Кой тогава? Какво взеха?

— Нъх… нъх… нищо. Екипът разкара праха и мангизите.

— К’во ми приказваш бе, да ти го начукам?

— Удариха вътре.

— Загинали?

Реджи отвърна:

— Не. Меън г… го шибнаха в крака. Отпран му е, но не е мъртъв.

— Тогава к’во си се шашнал такъв бе, човек?

— Т’ва не беше обикновено нещо, Арч. Те не се опитаха да застрелят никой, освен Меън, щот’ предполагам той б… б… беше стрелял по тях. Изгърмяха си сичките говна вътре, можеха да ни избият, да вземат всичко, но не го направиха. Като предупреждение, един вид.

— Предупреждение ли? К’во искаш да кажеш, ат-ти го начукам, с това предупреждение?

— Имаха хора и вътре, и отвън. Сплашиха ни. Казаха, че „Ню Лотс“ е техен и да се махаме на майната си, щот’ другия път ще ни гръ… гръ… гръмнат мозъците.

— Чакай малко. Чакай малко. Кои са „те“?

— Не знам бе, човек. Няк’ви шибани инициали.

— Няк’ви к’во?

— Инициали. Нещо кат’ Ем… Ем… Ем Ес Джий или М-2, не знам. Няк’ви такива глупости.

— И ни казват на нас да вървим на майната си?

— Да.

— С какво са ни ударили?

— Елис каза, че били тек-9 и глокове. Гов… гов… говняна камара патрони, човече!

— Това са оръжия на банди с дрога.

— Да, ама това не беше банда с дрога, Арчи. Не убиха никой. А бяха покрили всички ни, човече. Хората в Ямата. Упътвачите. Постовете на покрива. Можеха да избият всички, но не го направиха. Само казаха: „Да ви няма!“.

— Аха, окей, схванах — каза Арчи.

— Разбра ли? Кои са тия типове, да им го начукам?

— Ти би трябвало да знаеш това, педераст. Някой си изважда патлак и казва на мен и на моите хора да се разкараме. Ти би трябвало да знаеш.

— Да бе, човек, знам. З… з… знам това.

— Не, не знаеш, да ти го начукам аз! Това е белята. Сега вдигаш всички, които могат да ходят. Събираш ги в магазина. Гледай Малкия Марвин да е там. Той е помощникът по операцията, нали?

— Да.

— А ти трябва да си организаторът, нали? Така. Събери хора, фургони, всичките си шибани неща. Взимам душ, обличам се и тръгвам към вас, лайна такива.

Арчи тресна слушалката на вилката и се изтегна в леглото. Дълбока бръчка беляза иначе хубавото му, тъмнокожо лице. Той погали тънките мустаци, украсяващи горната му устна, и козята си брадичка.

— Какво става пък сега, да им го начукам? — запита се той.

Замисли се за няколко секунди, след което скочи от леглото с едно рязко движение и бавно се запъти към банята. При никакви обстоятелства не престъпваше часа си за утринен тоалет, когато се изкъпваше, обръсваше, надяваше масивните златни верижки на китката и на врата си и се обличаше. Движенията му сега бяха безгрижни, докато обуваше грижливо изгладените панталони и закопчаваше стилната копринена риза. Но умът му прехвърляше няколко възможни сценария в усилието да си обясни какво точно се беше случило в „Ню Лотс“.

Когато вече се пъхаше зад волана на своя Сааб 9000 SE с подвижен покрив, беше престанал да преценява всички аспекти и се бе съсредоточил над два факта: неговите Сини тапи не бяха усетили приближаващата атака, нито бяха успели да я отблъснат. Който и да ги беше нападнал, му бе наредил да се маха от „Ню Лотс“. Първият факт го ядоса. Вторият го потопи в бавен, къкрещ, едва удържим гняв.

Гневът му къкреше и напираше да изригне, докато караше по шосе 80 на път за Ню Йорк.

Когато Арчи за първи път погледна пътната карта, за да прецени кой е най-подходящият път от Садъл Брук до Браунсвил, му се стори, че шосе 80 прилича на дълга, тлъста синя вена. Тлъстата синя вена, минаваща точно покрай жилищния му комплекс в Садъл Брук, продължаваше нагоре към моста Джордж Вашингтон, прекосяваше го и се вливаше в друга магистрална вена, която пулсираше през Бронкс, завиваше по моста Уайтстоун, продължаваше в Куинс покрай Ван Уик, завиваше бавно, в мързелив полукръг покрай парка Интербъро, за да навлезе в самото сърце на Бруклин, сред мизерията на Браунсвил.

Той подкара натам, като поглеждаше скоростомера на сааба, за да се увери, че поддържа между 88 и 96 км/ч. Нищо че по това време трафикът по пътя беше доста спокоен. Арчи Рейнолдс имаше достатъчно мозък в главата си, че да дава повод на някой зорък щатски полицай да го накара да отбие.

Знаеше, че пътните полицаи на Ню Джърси не се нуждаеха от сериозна причина да го спрат. За тях един млад нафукан чернокож в нова кола беше достатъчен повод.

Шибаните кракъри 6 само чакат да се разпищолят, да ми счупят къдравата главица и да ми щракнат белезниците, преди да се усетя, напомни си той.

Да, ама не! Само спокойно, каза си Арчи. Не искам нищо да ме спре да се добера до Браунсвил тази нощ, бейби. Не и тази нощ, бейби. Не и тази нощ.

7.

Районният командир Джеймс Рейфорд влезе в малкия кабинет на втория етаж. Не седна, докато съобщаваше на Лойд Шоу, че го гонят от града. Рейфорд издекламира присъдата, а Парнъл стърчеше зад него. Шоу хвърли поглед към Ричард Парнъл, докато районният командир му говореше с официален служебен тон. Месестото лице на Парнъл не изразяваше никакви емоции.

Шоу се учуди на самия себе си, че изобщо му беше хрумнало да потърси нещо повече у прекия си началник. Съжалителен поглед. Гневно намръщване. Каквото и да е. Нещо, което да покаже, че на Парнъл поне малко му пука.

Словото на Рейфорд, адресирано към Шоу, завърши. Той се обърна към Парнъл и каза:

— Моля погрижете се детектив Шоу да напусне незабавно участъка.

Районният командир напусна кабинета, без да каже нито дума повече. Шоу така и не си направи труда да се надигне от стола.

— Хайде — подкани го Парнъл.

Докато слизаха към приземния етаж на участъка, Парнъл се почувства задължен да каже:

— Не е необходимо да ти обяснявам, че мислех за службата. Нищо лично, нали?

— Да.

— Не си и помисляй да се мотаеш наоколо. Кога можеш да заминеш?

Привидно нормалният въпрос на Парнъл обиди Шоу.

Това ли е най-доброто, което можа да ти дойде на ума, Дик? Кога ще се пръждосаш, по дяволите, каза си Шоу и отвори уста да му отговори, но усети как гневът и горчивината се надигат у него и замълча. Вместо това промърмори:

— Веднага.

— Какво? — не чу Парнъл.

— Още сега. Само ме откарай до колата ми във Флетбуш. Напускам още сега.

Парнъл долови интонация в гласа на Шоу, която изтълкува като „остави ме на мира“. Той хвърли кос поглед към Шоу и реши да си държи езика зад зъбите.

Сдържаността на Парнъл умилостиви Шоу дотолкова, че да изтърпи да го изведат от полицейския участък като последен престъпник. Той улови погледите на униформените полицаи, докато преминаваше през главното помещение на участъка. За миг си помисли дали да не се обърне към Парнъл и да му каже „Не, благодаря. Нямам нужда от шибаното ти возене. Ще си намеря колата сам и ще напусна тогава, когато аз реша, по дяволите!“, но тъкмо в този момент стигнаха приземния етаж и той забеляза големия Джейк Бенет, застанал насред фоайето. Широко усмихнатото снощи лице на рожденика сега беше посърнало и угрижено.