Гангстерски рап

Когато Шоу забеляза израза на Джейк, забрави за Парнъл. По дяволите, те са отишли и са го измъкнали от „Мястото на Ърл“, помисли си Шоу, мамицата им, мамицата им…

Джейк стоеше там, свъсил вежди, свел глава, все едно че беше извършил нещо ужасно.

Шоу се обърна към Парнъл и му каза:

— Почакай ме за минута.

Парнъл дори не се опита да го възпре.

— Изобщо не ми го казвай, Джейк.

— По дяволите, Шоу! Съжалявам.

— Казах, не ми го казвай. Това няма нищо общо с теб.

— Трябваше да изляза да те заведа до колата.

— Глупости. Имало да става, това е всичко.

— Да, но не може да те…

— Забрави. Казах ти го още в бара, че всичко свърши.

Джейк поклати глава, мъчейки се да не коментира повече, неспособен да възприеме факта, че с кариерата на Шоу е свършено.

— Джейк, чуй ме, по дяволите, недей да стърчиш така и да ме съжаляваш. Искаш да направиш нещо? Добре, ще ти кажа какво да направиш.

— Какво? Кажи.

— Разбра ли какво стана?

— Да.

— Трима тъпаци. В шевролет. Вземи им номера от офицера, който ме арестува. Намери ги тези шибаняци и…

Шоу му описа външността на тримата нападатели, като не забрави да уточни, че единият от тях трябва да е със счупена ключица.

— Джейк, гледай да ги намериш преди следователите на прокуратурата и момчетата от Вътрешния отдел. Погрижи се онези пишльовци да не се появят на процеса с някоя идиотска версия.

Джейк изслуша внимателно думите на Шоу.

— Нямаш проблем, човече. Смятай го за уредено.

Шоу знаеше, че ако нападателите му са все още в Бруклин, Джейк Бенет ще ги намери. Джейк беше работил доста време в бруклинския отдел на полицията като сержант. Знаеше как да издирва хора. Двамата си стиснаха ръцете и Шоу се запъти към изхода на участъка. Парнъл го последва на две крачки разстояние.

След като успя да поговори с Джейк, присъствието на Парнъл вече изобщо не го дразнеше. Изведнъж изобщо престана да го интересува какво се канеше да прави с него началството. И бездруго никога не беше обръщал особено внимание на началството. Момчетата, с които си в окопа, помисли си Шоу, това са хората, от които зависи дали ще се справиш, или не. Винаги е било така. Винаги ще е така. Майната им и на Парнъл и на Рейфорд, и на всички останали!

В този момент единственото, което му се искаше, бе да се добере най-сетне до колата си и да се пръждоса по-далеч оттук.

Парнъл го закара обратно до Флетбуш и бързо намериха колата му.

През цялото пътуване нито един от двамата не обели дума. Когато Шоу излезе от колата на Парнъл, не му подаде ръка. Ясно беше, че след приключването на инцидента стояха на противоположни позиции.

Парнъл се почувства задължен да повтори заповедта да се махне от града, но този път Шоу дори не си направи труда да му каже „добре“. Само кимна. Бяха от двете страни на разделителната линия. Парнъл оставаше вътре, Шоу беше изхвърлен навън.

Шоу се качи в седемгодишния си мъркюри, затвори всички прозорци, включи компактдиск-плеъра и потегли на север. Спря веднъж, за да зареди газ, да изпие чаша кафе на Мерит Паркуей и да позвъни на Джейн. Беше петнадесет минути след обичайния й час на събуждане. Начинът, по който му отговаряше, остави у него впечатлението, че е адски сънена. Можеше просто да се пъхне в леглото и да откара още няколко часа дълбок сън без никакви проблеми, помисли си той. Лошо, много лошо.

Каза й само, че е станал някакъв гаф в службата му и че се налага да се махне за няколко дни. Каза й го с тон, който означаваше „изобщо не ме питай защо и за какво“.

Докато се връщаше при колата си, Шоу си представи как Джейн поставя слушалката обратно на телефона. Опита се да си представи и израза на лицето й. Дали щеше да е загрижена? Дали изобщо щеше да се замисли? Дали изобщо й пукаше?

Едва ли, каза си той, докато се качваше отново в своя мъркюри.

Шоу увеличи скоростта. Зазоряваше се и магистралата се виждаше ясно. Той вдигна на 120 км/ч. Реши, че изобщо не му пука за глобите за превишена скорост.

8.

Докато Арчи Рейнолдс караше своя Сааб 9000 SE по Интербъро Паркуей и пустите улички на Източен Ню Йорк и Браунсвил, нощта изсветля до мрачен ден.

Беше преминал през Садъл Брук, Ню Джърси, район осеян предимно с дървета и къщи, през Бронкс, доминиран от многоетажни жилищни сгради и през Куинс, смесица от двете. Сега навлезе в Браунсвил, в по-голямата част на който нямаше нищо друго, освен дълги редици боклуци и камари зидария, прекъсвани от постройки, полуразрушени и необитаеми, и опустошени от пожари. Къщите, апартаментите и търговските сгради, които бяха все още използваеми, бяха до такава степен излющени и порутени, че приличаха на гротескни бордеи, в рязък контраст със сърцето на града.

Много мизерия имаше в Браунсвил, и най-вече мизерен бе животът. Гневни групички млади мъже, струпани сред боклуците и отломките, застанали пред входовете на пиянски бърлоги, павилиони за вестници или станции на метрото. Или шетащи банди, в търсене на неизвестно какво сред тази пълна пустош и разруха.

Веднага щом Арчи подкара по улиците на Браунсвил, той включи радиото на 106 и натисна бутона на мигачите три пъти. Скрита вратичка, вградена в шофьорската врата щракна и се отвори. Той погледна вътре, за да се увери, че зареденият таурус 40-ти калибър РТ 101 си е на мястото, лесен за измъкване. Пистолетът се побираше спокойно във вратата на колата, но пълнителят му събираше дванадесет патрона, които Арчи можеше да изстреля в лицето на всеки тъпак, комуто би могло да хрумне да тръгне с рамо напред към сааба откъм уличната лампа и да се опита да отнеме бляскавата кола на този човек от средната класа. В края на краищата, не всеки можеше да знае, че в колата се вози самият Арчи Ар.

Арчи зави в страничната уличка, минаваща покрай надземните релси на Канарси. Уличната лампа с висока интензивност, предназначена да осветява целия район, отдавна беше счупена и сега единствената светлина, която се процеждаше наоколо, беше сивкавият предутринен светлик, под който всичко наоколо изглеждаше още по-мръсно и окаяно от обикновено.

Един от бандата на Арчи, мършав чернокож младеж от Ямайка, пуснал дълги тънки плитки, носени от растафарианите 7, стърчеше облегнат на вратата на автосервиза, намиращ се на уличката. Когато съгледа черния сааб да се задава, той почука два пъти по нагънатата като хармоника желязна врата и тя започна бавно да се издига нагоре, за да може Арчи да вкара колата.

В приземния етаж на сервиза се виждаха няколко разглобени за ремонт и дооборудване коли, в това число две, които бандата използваше за превоз на оръжие и дрога. Коли, които бяха разглобени и след това отново сглобени с тайници по пода, страничните панели, под задната седалка и вътре в багажника. Отварянето на тези скрити кухини изискваше поредица от сложни операции, подобни на тези в сааба на Арчи. Настройване на радиото на някоя тайна честота, превъртане на ключа в ключалките на вратите, превключване на мигачите.

В добавка към колите, из сервиза се шляеха шестнадесет членове на бандата, редовната сбирщина от сърдити млади чернокожи, избрали по-кратката кариера на пласьори на прах. Пълно беше със златни зъби и бижута, плитки, татуировки, тъмни очила, торбести дрехи „Пфат“, и бутилки малцово уиски, задължителното питие на уважаваща себе си банда, занимаваща се с кока. Но Сините тапи се отличаваха от други наркобанди по степента на своята порочност и жестокост. Почти всички, с изключение на двама от младите чернокожи, сбрани в сервиза, имаха поне едно убийство зад гърба си. Всяко от шестнадесетте лица имаше мрачен, намусен и агресивен вид, като че ли непрекъснато им се налагаше да си доказват един на друг колко са лоши.

Никой от тези убийци не изглеждаше особено щастлив, че се налага да бъде тук, в сервиза. Особено Малкия Марвин, който странеше в известна степен от останалите.