Затворник по рождение

Алекс изчака шепота да стихне, преди да попита:

— И направи ли ви предложение?

— Да, дори коленичи.

— Приехте ли?

— Разбира се. Знаех, че ще се оженим от първия миг, в който го срещнах.

Пиърсън си отбеляза първата й грешка.

— Какво стана после?

— Преди да си тръгнем, Дани се обади на Бърни, за да му съобщи новината, и той се съгласи да се присъедини към нас, за да празнуваме заедно.

— Къде се разбрахте да продължите?

— В „Дънлоп Армс“ на „Хамбълдън Терас“ в Челси.

— Защо точно там?

— Дани вече бе ходил там веднъж след мач на „Уест Хам“ на „Стамфорд Бридж“. Според него било изискано и щяло да ми хареса.

— По кое време стигнахте в заведението?

— Не мога да кажа със сигурност, но трябва да е било преди десет.

— Брат ви вече ви чакаше там, така ли?

— Ето отново — намеси се Пиърсън.

— Моля да ме извините, Ваша Светлост — рече Редмейн и се обърна към Бет. — Кога се появи брат ви там?

— Вече ни чакаше.

— Забелязахте ли кой друг беше в заведението?

— Да — отговори Бет. — Актьорът Лорънс Девънпорт — доктор Бересфорд от сериала — седеше на бара с други трима.

— Познавате ли се с Лорънс Девънпорт?

— Не, разбира се — отривисто каза Бет. — Виждала съм го само на екрана.

— Трябва да сте била развълнувана от срещата с телевизионна звезда в нощта, в която сте получили и предложение.

— Не чак толкова. Направи ми впечатление, че съвсем не е така хубав като Дани.

Няколко съдебни заседатели отправиха погледи към небръснатия късо подстриган мъж с фланелка на „Уест Хам“, която очевидно не бе виждала ютия от доста време.

Едва ли много заседатели биха се съгласили с нея, помисли си Алекс.

— Разкажете ни какво се случи след това.

— Изпихме бутилка шампанско и решихме, че е време да си тръгваме.

— И тръгнахте ли си?

— Не. Бърни поръча нова бутилка и когато барманът я донесе на масата и взе празната, чух някой да казва: „Само ще изхабят питието“.

— Как реагираха Дани и Бърни?

— Не чуха репликата, но забелязах, че един от мъжете до бара ме зяпа. Намигна ми, след което отвори уста и подаде езика си.

— Кой от четиримата беше това?

— Господин Крейг.

Дани вдигна очи към галерията за публиката точно когато Крейг смръщи чело. За щастие тя нямаше как да го види.

— Казахте ли на Дани?

— Не. Човекът бе очевидно пиян. А и аз съм израснала в Ийст Енд, така че съм чувала далеч по-неприятни неща. Освен това знаех как ще реагира Дани, ако му кажа.

Пиърсън не спираше да записва.

— Значи се направихте, че не го чувате, така ли?

— Да — отвърна Бет. — И тогава същият човек рече на приятелите си: „Кучката си я бива, стига да не си отваря устата“. Бърни го чу. Един от другите додаде: „В някои моменти предпочитам кучките да са с отворена уста“. Останалите се разсмяха. — Тя замълча за миг, после продължи: — Само господин Девънпорт се притесни.

— Бърни и Дани също ли се смяха?

— Не. Бърни грабна бутилката от шампанско, изправи се и се обърна към тях. — Пиърсън записа дословно следващите й думи: — Но Дани го дръпна и го накара да седне обратно, съветвайки го да не им обръща внимание.

— А той?

— Послуша го, но само защото казах, че искам да си вървим. Бяхме близо до вратата, когато видях, че онзи продължава да ме зяпа. Каза: „Тръгваме, а?“, а после уж шепнешком, но достатъчно високо, та всички да го чуят, добави: „Като привършите с нея, аз и приятелите ми сме готови да й се изредим“.

— За какво изреждане става дума? — попита недоумяващо съдия Саквил.

— Когато няколко мъже правят секс с една и съща жена — поясни Редмейн. — Понякога се прави и за пари. — Адвокатът изчака съдията да си запише и погледна към заседателите, за да види дали някой от тях няма нужда от допълнително обяснение, но видя, че те стоят спокойно. — Сигурна ли сте, че това бяха точните думи — попита той свидетелката.

— Не е нещо, което бих забравила лесно — отвърна рязко Бет.

— Същият мъж ли го каза?

— Да, господин Крейг.

— Как реагира Дани?

— Той продължи да не им обръща внимание — хората бяха пияни все пак. Проблемът беше брат ми. Вбеси се, когато господин Крейг подхвърли: „Да излезем вън да се разберем“.

— „Да излезем вън да се разберем“ — повтори Редмейн.

— Точно така — потвърди Бет, на която не й беше много ясно защо адвокатът повтаря думите й.

— Господин Крейг присъедини ли се към вас навън?

— Не, но само защото Дани избута брат ми в алеята и аз бързо затворих вратата зад нас.

Пиърсън взе червена химикалка и подчерта думите: избута брат ми на алеята.

— Значи Дани успя да изведе брат ви от бара, без повече неприятности?

— Да, но Бърни все така настояваше да се върне, за да се разберат.

— Да се разберат ли?

— Да.

— Но вие продължихте по задната уличка.

— Точно така. Но малко преди да стигна до главната улица, видях, че един от мъжете от бара стои на пътя ми.

— Кой беше това?

— Господин Крейг.

— Какво направихте?

— Изтичах обратно към Дани и брат ми. Помолих ги да се върнем в бара. В този момент видях и други двама от мъжете — единият беше господин Девънпорт — да стоят пред задната врата. Извърнах се и видях, че първият вече върви към нас.

— Какво стана след това? — попита Редмейн.

— Бърни каза: „Ти поеми скапаняка, а аз ще се заема с останалите“, но преди Дани да отговори, онзи, когото Бърни нарече „скапаняк“, се втурна към нас и заби юмрук в лицето на Дани. След това започна голям бой.

— И четиримата ли участваха?

— Не. Девънпорт стоеше пред задната врата заедно с още един — висок и мършав, а когато брат ми почти събори третия, ми извика да намеря такси, защото бил убеден, че ще свърши бързо.

— Направихте ли го?

— Да. Но първо се уверих, че Дани се е справил с Крейг.

— А беше ли?

— Естествено.

— Колко време ви отне да намерите такси?

— Няколко минути — отговори Бет. — Когато колата спря, шофьорът надникна през прозореца и за моя изненада рече: „Мисля, че не такси, а линейка ти трябва, момиче. Ако наистина са ти приятели, по-добре повикай линейка“. След това си замина.

— Правен ли е опит да бъде намерен този шофьор? — попита съдията.

— Да, Ваша Милост — отвърна Редмейн, — но до този момент никой не се е обадил. — След това той отново насочи вниманието си към свидетелката. — Как реагирахте на думите на шофьора?

— Извърнах се и видях, че брат ми лежи в безсъзнание. Дани държеше главата му на коленете си. Изтичах обратно по улицата, за да видя какво става.

Пиърсън отново си записа нещо.

— Даде ли Дани някакви обяснения какво се е случило?

— Да, каза ми, че Крейг ги изненадал, като извадил нож. Дани се опитвал да го изтръгне от ръката му, когато онзи промушил Бърни.

— Бърни потвърди ли думите му?

— Да.

— Какво направихте след това?

— Обадих се на „Бърза помощ“.

— Моля ви добре да си помислите, преди да отговорите на следващия ми въпрос, госпожице Уилсън. Полицията или линейката пристигна първо?

— Онези с белите престилки — отвърна Бет без колебание.

— Колко време след обаждането дойдоха?

— След седем или осем минути.

— Защо сте толкова сигурна?

— Защото постоянно си гледах часовника.

— Колко време след това дойде полицията?

— Не мога да кажа с точност, но минаха поне още пет минути.

— Колко време остана с вас инспектор Фулър, преди да влезе в бара, за да разпита господин Крейг?

— Поне десет минути — отговори Бет, — но може да е било и повече.

— Но достатъчно господин Крейг да изтича до дома си на стотина метра от бара, да се преоблече и да се върне, за да представи своята версия за случилото се на полицейския инспектор.

— Ваша Светлост — скочи отново Пиърсън, — това вече е скандално от страна на човек, който има отговорности пред обществото.

— Съгласен съм — отвърна съдията. — Нека съдебните заседатели да не обръщат внимание на последния коментар на господин Редмейн. Не забравяйте, че подсъдим не е господин Крейг. — Повтори той и изгледа сурово Редмейн.