Првото семейство

— Защо правиш това?

— Кое? Че те доведох тук ли?

— При тези обстоятелства какво друго бих могла да питам?

Куори се усмихна на желязната й логика.

— Чух, че си била умна.

— Къде са нашите? Попитах другия човек, но той не поиска да ми каже. Само сумтеше.

Куори извади носна кърпа и избърса челото си. Така скри изражението на дълбоко отвращение, появило се на лицето му.

— Защо носиш латексови ръкавици? — попита тя, втренчена в дланите му.

— Чувала ли си за екзема?

— Разбира се.

— Имам екзема и не искам да я предам на никой друг.

— Попитах те за семейството ми — настоя тя. — Добре ли са всички? Кажи ми!

— Добре са. Но ако съм престъпник, може и да те лъжа.

— Мразя те! — извика Уила.

— Не мога да те обвиня.

— Заради леля ми ли е? — попита тя неочаквано.

— Леля ти? — учуди се той невинно.

— Не се дръж с мен като с тъпачка. Джейн Кокс ми е леля. Чичо ми е президентът.

— Права си. Абсолютно права си.

— Е, заради него ли е?

— Няма да ти отговоря, съжалявам.

Уила вдигна ръкава на блузата си и показа лепенката близо до свивката на лакътя си.

— Тогава ми кажи какво е това.

— Сигурно си се порязала.

— Не. От убождане е.

Той погледна купичката и лъжицата й.

— Свърши ли?

— Заради чичо ми ли е? — тросна се момичето.

— Нека изясним нещо още сега, Уила. Не искам да пострадаш. Наистина наруших закона, като те доведох тук, но бих предпочел да те видя как излизаш през тази врата и си отиваш у дома невредима. Докато си тук обаче, ще е наистина добре, ако се опитаме да се разбираме, доколкото можем. Знам, че е трудно, но трябва да стане така. За мен ще е по-добре. — Погледна я съсредоточено. — И за теб също.

Взе купичката и лъжицата, вдигна ги към гърдите си и тръгна към вратата.

— Ще кажеш ли на мама и татко, че съм добре? — попита тя с по-мек тон.

Той се обърна.

— Разбира се.

Тази фраза втвърди нарастващия му гняв безкрайно.

След като той си тръгна, Уила седна на кушетката, сложена в единия ъгъл, и бавно огледа стаята. Беше говорила с мъжа смело, но не се чувстваше особено смела. Страхуваше се и искаше да види близките си. Свиваше и отпускаше тревожно длани. През ума й започнаха да се нижат един след друг кошмарни сценарии и сълзите потекоха по лицето й. Молеше се и разговаряше на глас с майка си и баща си. Каза на брат си и сестра си, че ги обича много, нищо че влизаха в стаята й, без да чукат, и ровеха в нещата й.

Избърса сълзите и опита да се съсредоточи. Не повярва на мъжа за ръкавиците и екземата, нито за убождането на ръката й. Беше убедена, че всичко е свързано с чичо й и леля й. Каква друга причина би могло да има? Иначе семейството й беше най-обикновено. Започна да се разхожда из стаята и да тананика тихичко. Често правеше така, когато се безпокоеше или се страхуваше.

Всичко ще бъде наред — повтаряше си тя отново и отново, след като вече не можеше да тананика. Легна и се зави с одеялото. Преди да изгаси лампата обаче, погледна към вратата. Стана, прекоси стаята и се втренчи в ключалката.

За пръв път забеляза — беше секретна брава.

И заради това страхът изведнъж отстъпи място на искрица надежда.

9

Куори мина по главната галерия. Едната му ръка опипваше твърдата, черна стена, където все още се виждаха останките от някогашните пластове. Отключи друга стая. Влезе вътре, седна на една маса, извади от раницата си шишенцата с кръвните проби и ги надписа с различни числа. После свали от рафта на една стена кутия и я отвори. Вътре имаше още шишенца с кръв. Някои от тях бяха на Пам Дътън, чийто труп сега лежеше в морга във Вирджиния. В другите имаше кръв от Уила, взета, докато момичето беше в безсъзнание.

Надписа пробите на Пам и Уила Дътън с цифри и ги сложи в хладилна чанта, пълна с изстудени охлаждащи торбички. После мушна купичката и лъжицата на Уила в найлонов плик и ги прибра в друга кутия.

Добре. Належащата работа е свършена. Сега трябва да продължа нататък.

Стана и отключи метална каса за оръжие, която беше докарал тук с камиона. Вътре имаше автоматични и полуавтоматични пистолети, ловни пушки, карабини, оптически мерници, два картечни пистолета МР5, два автомата „Калашников“ и амуниции за всички тези оръжия. Арсеналът красноречиво говореше за привързаността на няколко поколения Куори към Втората поправка, защитаваща правото на гражданите да притежават огнестрелно оръжие. Огледа внимателно касата и се спря на „Кобра Ентърпрайсиз Пейтриът“, 45-и калибър. Дланта му стисна полимерната дръжка, за да сложи пълнителя със седем патрона, стандартни, модел от 1911 г. Пистолетът беше лек, но много мощен и беше необходим натиск от шест килограма, за да произведеш изстрел. Поради това несъответствие между голям патрон и малокалибрено оръжие не беше голямо удоволствие да стреляш с него, но пък беше удобен за носене и улученият нямаше никакъв шанс.

Още щом стисна заредения пистолет, дланта му се изпоти.

В пълнителя имаше седем патрона, но щяха да са му нужни само два. И нямаше да изпита никакво удоволствие — нито за момент.

Продължи бавно по каменния коридор, докато се подготвяше психически за това, което трябваше да направи. Баща му и дядо му бяха ходили на лов за хора в миналото, макар че едва ли бяха признавали чернокожите за хора. Убивали ги бяха вероятно без да му мислят кой знае колко, все едно убиват пепелянка или вредна къртица. Точно тук синът и внукът се разминаваше с предците си от мъжки пол. Щеше да направи каквото трябва, но знаеше, че в душата му ще останат дълбоки белези и ще преживява отново и отново момента на убийството до края на живота си.

Стигна до мястото и освети с фенерчето решетка, затваряща като клетка голяма ниша в стената. Същата решетка някога беше пазила десетки пленени войници на Севера, макар че Куори беше свалил ръждата от метала и беше циментирал прътите в скалата отново.

Двама мъже клечаха в дъното на нишата. Бяха във военни униформи, а ръцете им бяха закопчани с белезници зад гърба. Куори погледна към дребния жилав мъж, който стоеше от външната страна на решетката.

— Да свършваме с това, Карлос.

Мъжът облиза нервно устни и каза:

— Мистър Сам, с цялото ми уважение, не бива да тръгваме по този път, сър.

Куори се обърна към него и го изгледа отвисоко.

— Тази група има един лидер, Карлос, и това съм аз. Има йерархия, не може иначе. Ти си бил в армията и знаеш, че е така. Повярвай ми, това, което правим, ме наранява повече, отколкото теб. А и после няма да имам достатъчно хора. Истинска гадост, откъдето и да го погледнеш.

Дребният мъж отиде до решетката, отвори вратата и направи знак на двамата вътре да излязат. Краката им също бяха оковани, затова куцукаха. Когато фенерчето на Карлос ги освети, потта по лицата им заблестя съвсем ясно.

Един от мъжете заговори:

— Съжалявам! Боже! Съжалявам!

— И аз съжалявам, Даръл. Това не ми доставя никакво удоволствие. Абсолютно никакво.

Даръл беше як и набит, а другият беше висок и слаб. Адамовата му ябълка подскачаше от ужас.

— Не искахме да стане така, мистър Сам! След като упоихме хлапето обаче, се появи госпожата и започна да пищи и да напада! Виж лицето на Даръл! Щеше да го издере целия. Беше самозащита. Искахме да я проснем и да я упоим със спринцовката, но тя изведнъж откачи!

— А ти какво очакваш да направи една майка, когато отвличат детето й? Този сценарий го обсъждахме сто пъти, а също и какво трябваше да направите във всяка възможна ситуация. Нямаше вариант да я убивате. Сега имам на главата си малко момиченце, което никога няма да види майка си. Това не биваше да се случва.

Гласът на Даръл стана умолителен.

— И бащата си беше у дома. А не трябваше да е там.

— Няма значение. Бяхме планирали какво да правим в случай, че е там.

Даръл не се отказваше.

— Изподра ме, бръкна ми в окото. Вбесих се. Загубих си ума. Замахнах с ножа и я закачих за шията, но не съм искал да стане така. Взе, че умря. Опитахме се да я спасим. Не се получи. Съжалявам.