Првото семейство

— В Ирак е по-горещо, отколкото в Алабама — добави Даръл. — А през зимата е по-студено, отколкото на луната. Вече бяхме там четири пъти. Стреляхме и по Ал Кайда, и по талибаните.

— Откаченяци с пешкири на главите — добави Карлос и заопипва чашата кафе.

— И като че ли извираха — добави Кърт. — Като къртици. Смачкваш една, друга се показва.

— Идват деца уж за да искат бонбони, а се взривяват — добави Даръл.

— Проклета работа, мистър Куори. Писна ни. Това е божията истина.

Даръл остави вилицата си и избърса уста с опакото на месестата си длан.

— Та затова решихме, че е време да се приберем у дома, в Алабама.

— В добрата стара Алабама — добави Кърт с лукава усмивка.

Военната полиция дойде на следващия ден.

— Не съм ги виждал — отсече Куори пред навъсените войници.

Говориха с Рут Ан, с Гейбриъл и дори с индианеца Фред. От тях не научиха нищо. Семейството пазеше своите. Не каза на военните полицаи за старите рудници обаче, защото Кърт, Карлос и Даръл се криеха в тях. Беше ги откарал там със самолета предишната нощ.

Дребният униформен латиноамериканец уведоми Куори:

— Да се укриват дезертирали войници е федерално престъпление.

— Служил съм на страната си във Виетнам, сержант. Убил съм повече хора, отколкото ти си сънувал. Заслужил съм поне няколко медала за храброст, а Чичо Сам дори не ми благодари за онова, което изтърпях. Когато се върнахме, ни сритаха по задниците. Нямаше паради за нас, дето се бихме във Виетнам. Ако обаче видя сина си, ще постъпя правилно.

Куори им отдаде чест и затръшна вратата пред лицата им.

Това се бе случило преди две години, а военните бяха идвали още два пъти по-късно. Пътищата обаче бяха малко и Куори винаги знаеше, че идват, дълго преди да стигнат до „Атли“. След третия път не бяха идвали повече. Явно имаха по-сериозни проблеми от това да издирват три момчета от Алабама, на които им бе писнало да се бият с арабите на единайсет хиляди километра от дома, мислеше Куори.

Кърт му беше като син — почти като Даръл. Познаваше момчето от раждането му. Беше го прибрал, след като родителите му загинаха при пожар. С Даръл си приличаха много.

Карлос се беше появил на прага му една сутрин преди десетина години. Тогава не беше много по-голям от Гейбриъл. Нямаше семейство, нямаше пари. Имаше само риза и панталони, но също така и силен гръб. И работеше съвестно. Изглежда, през целия ри живот Куори бе осъден да приютява бездомници.

— Какво правиш тук, мистър Сам?

Куори се изтръгна от мислите си и погледна през стъклото на пикапа. Гейбриъл го наблюдаваше от предните стъпала. Момчето беше както обикновено с избелели дънки, бяла тениска и бос. На главата си носеше старата бейзболна шапка на „Атланта Фолкънс“, която Куори му беше дал. Носеше я с козирката назад, за да не изгори вратът му — поне така каза на Куори един ден, когато го попита.

— Бях се замислил, Гейбриъл.

— Ама ти наистина мислиш много, мистър Сам.

— Възрастните мислят, Гейбриъл. Та недей да растеш прекалено бързо. Да си малък е много по-забавно.

— Щом ти казваш…

— Как е в училище?

— Както винаги. Обичам математиката, но повече обичам да чета.

— Значи можеш да станеш писател на научна фантастика като Рей Бредбъри. Или Айзък Азимов.

— Кой?

— Защо не отидеш да помогнеш на майка си? Тя винаги има толкова много работа, а няма кой да й помага.

— Добре. А… благодаря за марката. Тази я нямах.

— Знам, че я нямаше. Иначе щях ли да ти я дам, синко?

Гейбриъл се отдалечи, а Куори включи пикапа на скорост и го вкара в плевнята. Слезе, мушна пистолета в колана си и се изкачи горе, в сеновала — краката му се хлъзгаха по тесните стъпала, така че си помагаше с ръка. Отвори вратите на сеновала и огледа остатъците от „Атли“ отвън. Качваше се там и правеше това по няколко пъти на ден. Като че ли, ако не проверяваше непрекъснато, земята можеше да му избяга.

Облегна се на дървената рамка, изпуши една цигара и се загледа в нелегалните имигранти, които работеха на земята му на запад от къщата. На изток виждаше Гейбриъл, който помагаше на майка си Рут Ан, която работеше в зеленчуковата градина, откъдето идваха повечето им хранителни продукти. Селска Алабама водеше в производството на „екологични“ храни. По необходимост.

Когато хората загиват в земята на изобилието, са готови на всичко, само и само да оцелеят.

Куори изгаси цигарата си много внимателно, за да не подпали сухото сено, спусна се по стълбата, грабна една лопата и тръгна на юг. След около километър спря. Изкопа дълбока дупка, което не беше лесно, защото почвата беше твърда. Той обаче беше свикнал да работи с ръцете си, така че лопата потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Пусна пистолета в дупката и я запълни отново, като сложи върху разровената пръст голям камък.

Все едно току-що беше погребал някого. Но не се помоли. Не би се молил над пистолет. Или над каквото и да било друго. Вече не.

Майка му не би одобрила. Дълбоко религиозна открай време, тя изпадаше в екстаз с повод и без повод. Водеше го на църква всяка неделя, откакто се помнеше. Докато лежеше на смъртно легло по време на един проливен дъжд, отново изпадна в екстаз и започна да говори със своя Бог. Тогава Куори беше само на четиринайсет и много се изплаши. Не от състоянието на екстаз, защото беше свикнал с него, а от самото умиране и от писъците на език, който никога нямаше да се научи да разбира. Все едно майка му знаеше, че си отива от този свят, и искаше Бог да научи, че се е запътила към него — само че можеше да е глух, та по-добре да му изкрещи.

Струваше му се, че Исус ще се появи всеки момент в онази стая, само и само да накара горката жена да млъкне.

През онези последни няколко часа тя не му каза нито дума, макар че седеше до нея. Едри сълзи се търкаляха по слабото му лице и той с цялото си сърце искаше тя да го погледне, да му каже нещо като „Обичам те, Сами“ или поне „Сбогом, синко“. Може би го беше казала на онзи, неразбираемия език. Нямаше как да знае. Така и не го научи. После нададе един последен писък и престана да диша. Беше се изумил колко лесно е да умреш. И колко просто е да гледаш как някой умира.

Изчака, за да се увери, че е мъртва, а не е млъкнала колкото да си поеме дъх между два писъка, отправени към Бога, после затвори очите й и сложи длани те й върху гърдите, както беше гледал да правят по филмите.

Когато майка му умираше, баща му дори не си направи труда да дойде при нея. Куори го намери по-късно същата вечер — пиян, с жената на един от работниците във фермата, който пък беше в болница, защото коса беше срязала крака му. Изнесе баща си от къщата на жената, занесе го на рамо до пикапа и го закара в „Атли“. Макар и само на четиринайсет, Куори беше почти един и осемдесет висок и силен като фермер. Умееше да шофира от тринайсетгодишен — поне по черните пътища на Алабама, каквито бяха в началото на шейсетте.

Прибра стария пикап в плевнята, изгаси мотора и грабна лопата. Изкопа гроб за баща си близо до мястото, където след години зарови пистолета. После тръгна към плевнята, а по пътя обмисляше как е най-добре да убие стареца. Имаше достъп до всички оръжия в „Атли“. Бяха много и той умееше да стреля с тях. Мислеше обаче, че с удар по главата ще стане по-тихо, отколкото с изстрел. Определено искаше да убие стария похотливец, но и беше достатъчно умен, за да не иска да плати с живота си за такава привилегия.

Извади баща си от колата и го сложи по очи на покрития със сено под на плевнята. Идеята му беше да нанесе смъртоносния удар в основата на черепа му, както хората убиват животни. Докато се готвеше да удари баща си с големия каменарски чук, старецът изведнъж се надигна.

— Какво става тук, по дяволите, младши? — изфъфли той и го изгледа през присвити пиянски очи.

— Нищо особено — отговори Куори. Куражът му помръкна. Наистина беше едър като възрастен мъж, но в действителност все още беше дете. Един-единствен поглед на баща му беше достатъчен, за да му го напомни.