Првото семейство

Седеше зад претрупано изподраскано бюро в библиотеката. Зад същото това бюро поколения мъже от фамилията Куори бяха сядали, за да вземат важни решения, засягащи живота на другите. За разлика обаче от предците си, които бяха някак небрежни в тази си роля, Сам Куори гледаше на отговорността си сериозно. Управляваше „кораба“ спартански, за да осигурява не само себе си, но и хората, които все още работеха за него. В действителност обаче плантацията беше нещо повече от средство за препитание. „Атли“ беше всичко, което му беше останало.

Той се протегна назад в целия си ръст от един и деветдесет и сложи широките си загрубели и загорели от слънцето длани върху плоския корем. Огледа неумело нарисуваните портрети и черно-белите снимки на предците си, окачени по стените, и се замисли за ситуацията си. Беше от хората, които винаги си оставят време, за да премислят нещата. Почти никой вече не постъпваше така — от президента на Съединените щати през магнатите на Уол стрийт до мъжете и жените на улицата. Бързина. Всички искаха нещата да станат на мига. И заради това нетърпение отговорите, които получаваха, най-често се оказваха неверни.

Минаха трийсет минути, без дори да помръдне. Мозъкът му обаче беше далеч по-активен от тялото.

Най-накрая се наведе напред, сложи си ръкавиците и под бдителния поглед на дядо си, неговия съименник Самюъл У. Куори, който бе оглавил борбата срещу гражданските права в Алабама, започна да трака по изтритите клавиши на електрическата пишеща машина Ай Би Ем. Можеше да работи с компютър, но никога не беше притежавал такъв, макар че имаше мобилен телефон. Знаеше, че хората могат да крадат неща от компютъра ти, дори и да са в друга страна. Когато искаше да използва компютър, отиваше в местната библиотека. За да откраднат мислите му от пишещата машина обаче, трябваше да нахлуят във владенията му в „Атли“, а той силно се съмняваше, че дръзналите да го направят, ще излязат живи.

Приключи тракането с два пръста и извади листа. Прочете краткото съдържание още веднъж, после го сложи в плик и го запечата, но не с език, а с вода от една чаша на бюрото. Не смяташе да даде възможност да го проследят — чрез ДНК от слюнката или по друг начин.

Пъхна плика в чекмеджето на бюрото и превъртя близо стогодишния ключ, който продължаваше да работи като нов. Стана и се запъти към вратата, към светлината на деня, за да огледа своето разпадащо се владение. Мина покрай Гейбриъл, слабо единайсетгодишно чернокожо момче, чиято майка Рут Ан работеше за Куори като икономка. Потупа Гейбриъл по главата и му даде сгънат долар и стара пощенска марка — за колекцията. Гейбриъл беше умно момче, с необходимите способности, за да отиде да учи в колеж, и Куори беше решен да му помогне да опита. Не беше наследил предразсъдъците на дядо си или на баща си, който се възхищаваше на губернатора Джордж Уолас, поне от неразкаялия се Джордж Уолас, като на велик мъж, който „знае как да държи чернокожите, където им е мястото“.

Сам Куори вярваше, че всички хора си имат силни и слаби страни, които не са свързани с цвета на кожата. Една от дъщерите му дори се беше омъжила за цветнокож и Сам с радост му я бе дал за съпруга. Сега бяха разведени и той не беше виждал никой от двамата от години. Не обвиняваше за развода расата на бившия си зет. Не беше никак лесно човек да живее с най-малката му дъщеря.

През следващите два часа обиколи земите си с раздрънкания ръждясал пикап додж, гордо изминал повече от 300 000 километра. Най-накрая спря пред очукана стара каравана с прокъсан навес. В караваната имаше миниатюрна баня с тоалетна, печка на пропан, малък хладилник в шкафа под плота, нагревател за вода, тясно спално отделение и климатик. Куори се беше сдобил с караваната чрез бартерна сделка с едър търговец на селскостопански продукти, останал без достатъчно пари в брой във време, когато се изкупуваше реколтата. Беше прокарал подземен кабел до нея от таблото, захранващо плевнята, така че имаше и електричество.

Под навеса седяха трима мъже — и тримата от индианското племе коасати. Куори познаваше добре историята на коренното население в Алабама. Коасатите живееха от векове в централната северна част на Алабама, заедно с индианците мускоги, крийк и чероки на изток, и чикасо и чокто на запад. След Голямото прогонване на индианците през деветнайсети век повечето бяха изтласкани от Алабама в резервати в Оклахома и Тексас. Почти всички, които говореха езика коасати, сега живееха в Луизиана, но някои бяха успели да се върнат в Алабама.

Един такъв индианец бе дошъл по тези места преди години, малко след като Куори наследи „Атли“ от баща си, и живееше там оттогава. Куори дори му беше дал караваната за жилище. Други двама бяха там от около шест месеца. Куори нямаше представа дали смятат да останат. Харесваше ги. И те, изглежда, го харесваха. По принцип нямаха доверие на белите, но на него позволяваха да ги посещава и да споделя компанията им. В края на краищата технически земята беше негова, независимо че коасатите я бяха владели дълго преди в Алабама да се появи фамилията Куори или друг бял човек.

Той седна на бетонно блокче с дебела гумена подложка отгоре, за да пие бира с тях, да изпуши няколко свити на ръка цигари и да побъбри. Индианецът, на когото беше дал караваната, беше известен като Фред. Фред беше по-стар от Куори поне с десет години, беше дребен и прегърбен, с права бяла коса и лице, като че взето направо от скулптура на Ремингтън. Говореше най-много от групата, а и пиеше най-много. Беше образован човек, но Куори знаеше малко за личния му живот.

Доколкото можеше, Куори говореше с индианците на техния език. Познанията му по коасати обаче бяха ограничени. Те говореха английски заради него, но само с него. Не можеше да ги обвини. Белите хора бяха вършили свинщини с населението, което би могло да се нарече „коренно“ в Америка. Пазеше тези си чувства обаче за себе си, защото индианците не обичаха да ги съжаляват. Можеха да убият човек, ако ги съжалява.

Фред много обичаше да разказва как коасатите са получили името си.

— Означава „изгубено племе“. Нашите хора си тръгнали оттук преди много време на две групи. Първата група оставяла знаци, за да я следва втората. Само че покрай река Мисисипи всички знаци от първата група изчезнали. Втората група продължила напред и след време попаднала на хора, които не говорели нашия език. Нашите хора обяснили на онези, че са се загубили. А на нашия език, „коасаи“ значи „ние сме изгубени“. Тогава записали, че моите хора били коасати, което значи изгубени хора.

Куори, който беше слушал историята десетки пъти, се обади:

— Фред, да си говорим честно, в някои отношения всички ние сме изгубени.

След около час, когато слънцето започна да припича и да изпълва навеса с нажежен въздух, Куори стана, изтупа панталоните си от прахоляка, докосна шапката си за довиждане и обеща скоро да намине отново. И да донесе бутилка уиски, мамули царевица и кошница ябълки. И цигари. Индианците не можеха да си ги позволят, но предпочитаха купените от магазина цигари пред свитите на ръка.

Фред го погледна. Лицето му беше още по-сбръчкано и загрубяло от лицето на Куори. Измъкна от устата си ръчно свитата цигара и след продължителен пристъп на кашлица каза:

— Следващия път донеси от онези, без филтър, Сам. Имат по-хубав вкус.

— Добре, Фред.

Куори продължи нататък по черните пътища, набраздени с толкова дълбоки коловози, че пикапът му се люшкаше вляво и вдясно като побеснял. Не обръщаше внимание. Това беше животът му.

Пътят свърши.

Там беше малката къща. Никой не живееше в нея, поне не още, но дори и да живееше, не би издържал дълго на такова място. Всъщност това беше само една стая с покрив.

Куори се огледа в четирите посоки на компаса, но не видя друго, освен пръст и дървета. И, разбира се, късче от небето на Алабама; според него то беше най-красивото небе, което може да се види някъде. Определено по-хубаво от онова в Югоизточна Азия, но тогава хоризонтът винаги беше разкъсван от зенитния огън, насочен към самия него и неговия „Фантом И“ на американските военновъздушни сили.