Братята

Те кимнаха. После и тримата се ръкуваха тържествено с него.

— Добре — каза той. — Не забравяйте да се преструвате на изненадани.

Последваха пазачите до кабинета на началника, където бяха представени на двама много строги мъже от Вашингтон — един от Министерството на правосъдието и един от Бюрото по затворите. Началникът успя да завърши представянето, без да обърка нито едно име, а после връчи на всеки от тримата по един документ. Това бяха оригиналите на копията, които Аргроу току-що им беше показал.

— Господа — обяви началникът възможно най-театрално, — вие сте помилвани от президента на Съединените щати. — Той се усмихна топло, сякаш добрата новина беше негова заслуга.

Те се взряха невярващо в заповедите си, все още шокирани, все още замаяни от хиляди въпроси, най-важният от които бе: „Как, по дяволите, Аргроу успя да прескочи началника и да покаже документите първо на тях?“

— Не знам какво да кажа — успя да промърмори Спайсър, а после другите двама измърмориха и те по нещо от тоя род.

Човекът от министерството взе думата:

— Президентът разгледа вашите присъди и прецени, че сте излежали достатъчна част от тях. Той е убеден, че имате какво още да предложите на страната си, като отново станете трудещи се граждани.

Те го изгледаха безизразно. Нима този глупак не знаеше, че те ще приемат нова самоличност и ще напуснат страната и нейните граждани поне за две години? Кой на чия страна беше тук, а?

И защо президентът ги помилваше, когато те знаеха достатъчно мръсни тайни, за да провалят Арън Лейк, човека, който бе в състояние да победи вицепрезидента? Нали Лейк искаше да им запуши устата, а не президентът? Нали така?

Как бе успял Лейк да убеди президента да ги помилва?

Как би могъл Лейк да убеди президента да направи каквото и да било на този етап от кампанията?

Те стиснаха заповедите си и седнаха безмълвно, с безизразни лица, зад които се блъскаха безброй въпроси.

Човекът от Бюрото по затворите продължи:

— Това би трябвало да е чест за вас. Помилването е нещо много рядко.

Ярбър успя да се съгласи с бързо кимване, но дори и тогава си мислеше: „Кой ни чака отвън?“

— Мисля, че не сме на себе си от радост — заяви Бийч.

За първи път в Тръмбъл имаше толкова важни затворници, че сам президентът да ги помилва. Началникът беше много горд с тримата, но не знаеше как да отбележи този миг.

— Кога искате да си тръгнете? — попита той, сякаш очакваше те да предложат да останат за тържеството по изпращането им.

— Незабавно — каза Спайсър.

— Много добре. Ще ви откараме в Джаксънвил.

— Не, благодаря. Ще намерим кой да ни закара.

— Добре тогава, трябва да се оформят някои документи.

— Побързайте — каза Спайсър.

Всеки получи раница, в която да събере нещата си. Докато вървяха бързо из затвора, все още плътно един до друг и в крачка, а след тях маршируваше един пазач, Бийч прошепна тихичко:

— Кой тогава ни издаде проклетите заповеди за помилване?

— Не е Лейк — каза едва доловимо Ярбър.

— Разбира се, че не е той — обади се Бийч. — Президентът не би направил нищо за Лейк.

Те тръгнаха по-бързо.

— Какво значение има? — попита Спайсър.

— Не е логично — каза Ярбър.

— И какво смяташ да правиш, Фин? — попита Спайсър, без да вдига поглед. — Ще останеш ли тук няколко дни да помислиш по въпроса? А после, ако разбереш кой е издействал помилването, може би няма да го приемеш? Я стига!

— Някой друг стои зад всичко това — каза Бийч.

— В такъв случай аз обичам този някой, разбрахте ли? — извика Спайсър. — Нямам намерение да стоя тук и да задавам въпроси.

Те събраха вещите си светкавично, без да спират, за да се сбогуват с когото и да било. И без това повечето им приятели бяха пръснати из целия затвор.

Трябваше да побързат, преди да са се събудили или преди президентът да промени решението си.

В единайсет и петнайсет те минаха през главния вход на административната сграда, през същата врата, през която бяха влезли преди години, и зачакаха транспорта си на горещия тротоар. Никой от тях не се обърна назад.

Уес и Чап караха микробуса, но се представиха под други имена. Използваха толкова много.

Джо Рой Спайсър легна на задната седалка и покри очите си с ръка, решен да не вижда нищо, докато не се озове някъде далеч оттук. Искаше да заплаче или да изкрещи, но беше онемял от щастливо изумление — бе го обзела чиста, неподправена еуфория. Скри очите си и се усмихна глупаво. Искаше бира и жена, за предпочитане неговата собствена. Скоро щеше да й се обади. Микробусът потегли.

Внезапното им освобождение ги бе разтърсило. Повечето затворници броят дните и така знаят с някаква точност кога ще дойде мигът. Освен това знаят къде отиват и кой ще ги чака там.

Братята обаче знаеха толкова малко. Освен това не вярваха и на малкото, което знаеха. Заповедите за помилване бяха фалшиви. Парите бяха примамка. Сега ги откарваха на заколение, също като бедния Тревър. Микробусът щеше да спре всеки миг и двамата галфони отпред щяха да претърсят чантите им, да намерят каквото трябва, а после да ги убият в някаква канавка до пътя.

Може би. И все пак в този миг Братята не съжаляваха за сигурността на Тръмбъл.

Фин Ярбър седна зад шофьора и се загледа в пътя. Държеше заповедта си, готов да я представи на всеки, който би ги спрял и би им казал, че сънят е свършил. До него седеше Хатли Бийч, който след няколко минути пътуване се разплака — не, не силно, просто стискаше очи, а сълзите се ронеха към треперещите му устни.

Бийч имаше защо да плаче. Тъй като му оставаха още осем и половина години, помилването беше по-важно за него, отколкото за двамата му колеги, взети заедно.

Между Тръмбъл и Джаксънвил не беше проронена нито дума. Докато се приближаваха към града, пътищата станаха по-широки, движението по тях по-натоварено, а тримата бивши съдии наблюдаваха пейзажа с голямо любопитство. Хората караха коли, пътуваха. Над тях летяха самолети. По реките плуваха лодки. Нещата отново бяха нормални.

Промъкнаха се през трафика по булевард Атлантик, като се наслаждаваха на всеки миг от задръстването. Времето беше горещо, туристите бяха наизлезли, имаше дами с дълги загорели крака. Видяха ресторантите за морски деликатеси и баровете, чиито реклами обещаваха студена бира и евтини стриди. Когато улицата свърши, започна плажът и микробусът спря под верандата на „Сий Търтъл Ин“. Последваха един от придружителите си през фоайето, където привлякоха един-два погледа, защото все още бяха облечени еднакво. Качиха се на петия етаж, слязоха от асансьора и Чап каза:

— Вашите стаи са онези трите. — Той посочи надолу по коридора. — Мистър Аргроу би искал да се срещне с вас възможно най-бързо.

— Къде е той? — попита Спайсър.

— Ей там, в ъгловия апартамент — посочи отново Чап. — Той ви чака.

— Да вървим — каза Спайсър и тримата последваха Чап до ъгъла. Раниците им се блъснаха една в друга.

Джак Аргроу въобще не приличаше на брат си. Беше много по-нисък, а косата му беше руса и къдрава, докато тази на брат му беше тъмна и оредяла. Случайно може би, но тримата го забелязаха и по-късно го споменаха. Той стисна бързо ръцете им, но само от учтивост. Беше нервен и говореше много бързо.

— Как е брат ми? — попита той.

— Добре е — отвърна Бийч.

— Видяхме го тази сутрин — добави Ярбър.

— Искам да го измъкна от затвора — рече троснато Аргроу, като че ли той беше там по тяхна вина. — Затова участвам в тази сделка. Ще освободя брат си от затвора.

Те се спогледаха; нямаха какво да кажат.

— Седнете — продължи Аргроу. — Вижте какво, не знам как и защо съм забъркан във всичко това. Което много ме притеснява. Аз съм тук от името на мистър Арън Лейк, който според мен ще бъде избран и ще стане велик президент. Предполагам, че тогава ще мога да измъкна брат си от затвора. Така или иначе, аз не познавам лично мистър Лейк. Негови хора дойдоха при мен преди около седмица и ме помолиха да им съдействам по много таен и деликатен въпрос. Затова съм тук. Това е услуга. Не знам всичко, разбирате ли?