Играта

— Алфа 102, вие водите — обобщи тя, когато маневрата приключи и те тръгнаха на север.

Той завъртя волана, направи бесен обратен завой, от който гумите изсвистяха, след което с ревящ двигател отпраши обратно по рампата. Остър десен завой, сигналните факли искряха покрай гумите, после отново беше горе на „Шюмлингеленкен“.

Виждаше как сините светлини от минибуса проблясват по тъмните дървета. Няколко секунди по-късно вече си имаха компания.

Ръцете и трепереха, но ѝ се подчиняваха без проблеми. Вече бяха подминали Солентюна.

— Централа, имаме откраднат полицейски бус 1710, който тъкмо излиза на „Шюмлингеленкен“ в посока към Шиста. Предлагам да пратите полицията след него, но им кажете да спазват значителна дистанция, край!

Патрулката, която бе стояла на блокадата, вече беше след него, а скоро щяха да станат и повече.

Но хич не му дремеше. Телефонът на петдесет и осми продължаваше да звъни от съседната седалка и призрачното сияние от екрана осветяваше цялото купе. Той взе завоя към Шиста на две колела и завъртя трескаво волана, за да избегне тревистото хълмче в средата на кръговото, но си възвърна контрола в последния момент и продължи с пълна скорост по правата.

Телефонът все още звънеше.

Без да сваля поглед от платното, той се протегна да го вземе.

Гласът на Водача бе хладен:

— Разочароваш ни, HP!

— Искаш да кажеш, че бихте предпочели да ме пръснете на овъглени атоми по E4? — отряза той. — В такъв случай, това си е ваш шибан проблем! Щяхте да изчакате, докато съм в безопасност, обеща ми. Did you really expect me to believe that crap?! Реалността е Игра, веднъж ми каза един човек. Перфектно приложение за телефон, в което ми показвате само това, което искате да видя. Неща, които ме карат да скокна, щом дръпнете конците. Но сега аз ще ви покажа нещо. Мой ред е да дърпам конците. Време е да доведа шибаната реалност при Играта, mofo! Кажи на пазача, че има трийсет секунди да се махне оттам!

И за заключение той добави:

— А, и още нещо.

— Да…?

— Yippikayee, mothafuckers!!!

Той напъха телефона в джоба си, завъртя волана и мина право през бариерата и решетката, които предпазваха входа към гаража на „Торшхамнсгатан“ 142.

От сблъсъка челото му се удари в предното стъкло.

Въздушната възглавница се задейства и го запрати обратно на седалката, бусът се плъзна бясно и той опита с всички сили да си възвърне управлението. Задната част на автомобила се блъсна в бетонна колона и HP отново почти бе изхвърлен от мястото си, но този път бе спасен от стърчащия скоростен лост.

След това колата се наклони на другата страна и допря още една колона, преди HP най-накрая да овладее въртящия се лудо волан.

Той надъни спирачката и със скърцане на гуми бусът спря на два етажа под Светая светих на Играта.

HP излезе, залитайки навън, опипа тялото си с ръце и установи облекчено, че не намира стърчащи кости или фонтани от кръв.

Ченгетата, изглежда, бяха достатъчно умни да останат горе на улицата, тъй като никой не го бе последвал долу в гаража. Той се огледа набързо, намери авариен изход, който водеше към горичката при задната страна на сградата и се втурна нагоре по стълбите.

Щом се озова навън, той извади телефона на петдесет и осми от джоба и набра един номер. На десетина метра навътре сред боровете той натисна бутона за позвъняване и в товарното отделение на буса неговият „Сони Ериксон“ внезапно се съживи.

Зън-зън!

„This one is for you, Erman!“, успя да си помисли, преди ударната вълна да го събори на земята и всичко да почернее.

22. An activity for Recreation

Пакетът я чакаше, когато тя отвори вратата на апартамента си. Няколко плика и рекламна брошура от ICA се бяха озовали отгоре му и едва когато събра всичко заедно, тя откри, че купът е по-голям от обикновено.

Беше плосък, малък кафяв пакет, точно толкова голям, че да мине през отвора за пощата. За размерите си обаче беше доста тежък.

Тя веднага разпозна почерка, но не побърза да го отвори.

Бяха минали четири дни от вечерта на E4.

Четири повратни, тотално откачени дни!

За късмет се беше измъкнала от медиите. Пресслужбата отговаряше на всички въпроси и името ѝ остана извън историята.

Медиите, начело с вечерните вестници, разбира се, бяха пощурели.

Заглавията бяха Предотвратен терористичен атентат!, Работа на Ал Кайда! или нейният абсолютен фаворит:

На пет секунди от катастрофата!

Въпреки че наличната информация всъщност беше меко казано премерена, както обикновено всички новинарски редакции се състезаваха кой знае най-много. Но този път експертите бяха учудващо единодушни.

Дори репортерите, които се редуваха да се интервюират театрално едни други по телевизията, се придържаха общо взето към един сценарий.

Атентат с потенциално катастрофални последици е бил предотвратен в последния момент, благодарение на бдителността на Националната служба за охрана — това никой не го отричаше. Или поне засега. Дебатът в момента се въртеше около това как терористите са успели незабелязано да се сдобият с полицейски автомобил и да го натоварят с толкова много взривни вещества, че експлозията бе превърнала двуетажна тухлена постройка в кота нула, а още по-очевидният въпрос бе кой носеше вина за всичко.

Отговорните ръководители се обвиняваха едни други, както обикновено, PR-съветниците работеха извънредно и с времето нищо не стана кой знае колко по-ясно.

Защо терористът, след като мисията му се бе провалила, беше решил да се зарови под офис сграда в Шиста, не беше известно. Собственикът на имота съобщи, че офисите са били празни, така че нямаше видима причина да бъдат подложени на атака. Горе-долу с това се изчерпваха следите, които се обсъждаха в медиите.

Ребека знаеше, че разследването на СЕПО не бе стигнало много по-далеч. Щяха да минат още няколко дни, докато изровят достатъчно отломки от кратера, за да може разследването на местопрестъплението да започне на сериозно, но полицейските техници далеч не звучаха обнадеждени за резултата.

Същата несигурност цареше, въпреки категоричните изказвания в медиите, около самоличността на извършителя. Всичко, с което разполагаха, беше неясно описание на швед на около тридесет години, а и като цяло нишките на разследването бяха доста оскъдни.

Никой не се бе усъмнил в нейната собствена наполовина вярна история. Беше казала, че е видяла 1710 по-рано вечерта и по някаква причина ѝ се бе сторило, че нещо не изглежда наред. Беше звъннала на Муле да провери и се бе задоволила с обяснението за сервиза, но когато видяла буса при разклонението, реагирала и вдигнала тревога.

Беше имала лична среща с началника на полицията, Рунеберг и шефа на Сикрет Сървис за Европа. Ръкостискания, похвали и благодарности, всички тези неща, които тя обикновено приемаше трудно. Но този път ѝ бе учудващо лесно да се справи с хвалбите.

Колегите в отдела, дори Деян, в момента я посрещаха с изпълнени с уважение погледи. Не беше свикнала с това чувство, но всъщност беше изключително приятно.

Беше доказала на света, че има нужните качества — и значително по-важно, беше го доказала на себе си!

Именно това прозрение бе направило признанието и медала значително по-лесни за преглъщане.

Не беше казала нищо на Мике, във всеки случай не още. Но той така или иначе явно го бе доловил.

— Изглеждаш различна по някакъв начин — каза ѝ, когато се видяха няколко дни след случката. — Не знам какво е, но ми харесва — добави и стисна ръката ѝ малко по-силно.

И за кратко тя се почувства добре, сякаш всичко щеше да се нареди и тя всъщност заслужаваше да бъде щастлива.

Но после се сети за Хенке и осъзна, че щастливият край не беше за такива като нея.

Нямаше и следа от него.